напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XIV


Завърших семестриално университета през лятото на 1958 година. Последният ми изпит беше по органична технология - материя, която ненавиждах с професор, който грухтеше вместо да преподава. Това беше епична, изнурителна битка за заветната тройка, професорът ме изпитва повече от два часа грух, грух, аз облян в пот се бранех отчаяно. Професорът ровеше целият конспект, оттук грух, оттам грух, аз се гърчех, и най-накрая бях заловен, че не знам, как се произвеждат галоши от каучук. Това според професорът бе велик пропуск и той дълго се колеба дали да не ми пише слаб, но благоразсъди и продължи да ме изпитва за други производства, пак се връщаше на галошите, но най-сетне се смили. Грух - три. Аз отдъхнах облекчено и тържествено обещах, че никога през живота си няма да се занимавам с производство на галоши. Професорът каза "грух", а асистентът му ме погледна ледено:

- Без хумор, без хумор!

 

През есента ме назначиха в свищовската гимназия. Учител по химия. В същата гимназия, от която бях изключен завинаги. Първите ми часове с учениците бяха разтърсващо преживяване. С по-малките деветокласниците иди-дойди, но когато трябваше да пристъпя прага на единадесети клас, сам настръхнах. Та там имаше мъжища, които изглеждаха мои връстници, брадати, мустакати, те ме познаваха, бяхме играли през летата футбол, бяхме плували заедно на Дунава, те ми викаха, не ясно защо Джочко и ето като се понесох с дневника по коридора към класа, чух изпълнени с весело любопитство подвиквания: "Джочко иде, Джочко иде!" Трудно можех да повярвам, че на човек, когото наричат Джочко, и който все още бръсне съвсем малка площ от лицето си, ще имат уважение. Влязох в класната стая. Дежурният командва "Клас стани, клас мирно!" Аз се запътих към катедрата, хванах дневника с две ръце, вдигнах го над главата си и го стоварих със всичка сила върху плота. И до сега не мога точно да си обясня, защо постъпих така, стоварих дневника, класът замлъкна удивен, а аз веднага казах:

- Добър ден! - с очарователна усмивка.

Това хвана дикиш. После изрекох някаква мъдрост, че щат не щат съдбата им по химия е в мои ръце, че аз ще бъда нещо като трамплин, от който ще полетят към матурата и да внимават, да не го счупят. Изрази, които не блестяха с дълбокомислие и находчивост, но учениците ги приеха.

Освен химия преподавах и "гражданска отбрана" - дисциплина, за която трудно се намират думи да я определят и лесно можеше да се импровизира. В университета имахме един преподавател по този загадъчен предмет, викахме му "Шум да нема", защото това беше словосъчетанието, което най-често употребяваше. Та аз взаимствах примери от него и веселях учениците - за кучето, което се напило с нитроглицерин, минало край един полицай, той го ритнал и кучето експлодирало заедно с целия площад, за един невежа дето си ушил дрехи от пироксилин и пламнал, като си палил цигарата, за невиждани взривове в складове с амониева силитра и за това как, когато се подаде командата "Атом", трябва да залегнеш по посока на атомния взрив и да се покриеш с мокър чаршаф. Все такива бисери на гражданско отбранителната наука. Учениците много обичаха тези часове. Аз също.

Учителството ми се услаждаше. Струваше ми се, че владея предмета си, че мога да съсредоточавам вниманието на децата и че трябва да се старая да направя часовете по химия, колкото се може по-приятни. Това ми причиняваше и главоболия. Някакъв инспектор от окръга беше се промъкнал в гимназията по време на час и обикалял на пръсти из коридорите. Чул, че един клас весело се смее, залепил ухо до вратата, слушал няколко минути и след това в учителската стая ме запита строг и ехиден "На какво се смееше класа!" Отвърнах му, че ученичката, която изпитвах, каза някаква глупост и всички прихнаха. Смееше се и тя, смеех се и аз.

- Това не е педагогично - мрачно каза инспекторът и добави: - Смехът трябва да бъде творчески.

Тогава не знаех, какво значи творчески смях - днес още по-малко. - А педагогично ли е, да се подслушва на вратата - попитах безочливо аз.

Инспекторът ме погледна заканително и написа доклад до директора. Директорът Пантелеев беше достатъчно умен и с широко сърце, за да не му обърне внимание.

С първата си учителска заплата си купих радиограмофон "Балкан", грамаден, тежък и лъскав. Той скърцаше като се отваря капакът му и се настани в тъмната малка стая наречена камарата, като измести сумата и дребни вещи.

Приятелят ми, съученикът ми, Спас Топалов също се завърна в Свищов и бе назначен за машинен инженер в консервената фабрика. В тази фабрика майка му продължаваше да се труди като обикновена работничка, с подгизнали от водите нозе и ръце, и изкривени от артрита пръсти. Сега, когато Спас вече имаше добра работа, можеше да си остане вкъщи, тя обаче не даде и дума да се издума. Остана си до транспортната лентата с доматите.

Не знам, какво настроение бе прихванало моят приятел, не излизаше вечерно време, не се обаждаше и у дома, повече от месец не го видях никакъв. Това ме ядоса, извадих на дъската по-малкия му брат Живко, който беше ученик в десети клас, написах му най-хладнокръвно заслужена двойка и му казах, че докато брат му не се обади, няма да го изпитам втори път. Спас поръмжал, поопъвал се, но се появи на хоризонта. Работата във фабриката не му допадала, тя наистина беше под възможностите му и способностите му. Искаше да си опита късмета в София. Само че, за да успее да получи подходящо място в столицата, трябваше софийско жителство, а единственият нормален начин да се придобие то, бяха конкурсите. Такива бяха времената, напливът към столицата бе неудържим и властта, естествено по руски пример, въведе това ограничение. Софийско жителство - заради него хората бяха готови да дават пари, да се женят без любов, да се развеждат, да се унижават, да се подмазват. Този институт - жителството, беше едно от потисническите средства, още един начин да се осигури зависимост и раболепие. Така че за младите хора конкурсите си оставаха най-почтената възможност за придобиване на заветния статус. И при тях справедливостта се нарушаваше, и те често се нагласяваха за предварително определена личност, но все пак човек можеше поне да се надява. И Спас се готвеше за конкурс.

После стана така, че ние близо година работихме заедно в консервената фабрика. Учителят, когото замествах, се връщаше от септември, аз трябваше да напусна, и точно тогава се освободи място в комбината "Република" - завеждащ заводската лаборатория. Назначиха ме. Други завършили химици в града нямаше, но ако директорът навремето не бе близък със съдията Спас Недялков, едва ли щеше да се реши да повери такава отговорна длъжност на един изселен. "Република" беше сравнително нова фабрика, не беше от най-големите, но все пак заемаше достойно място в консервената промишленост. На входа и имаше надпис: "Пази социалистическата собственост, тя е наша!" И за да се потвърди това "наша", когато смените напускаха работа, портиерът проверяваше торбите и чантите на всеки.

Химическата лаборатория трябваше да следи дали се спазват държавните стандарти за състава на консервираните продукти. Там имаше няколко опитни лаборантки и аз се оказах техният невеж ръководител. Те можеха, а аз уж знаех, но признавам, че и апаратурата, с която се боравеше, и анализите, които се провеждаха бяха нещо ново и невиждано за мен. Учех се от подчинените си, но го правих артистично и незабележимо.

Спас Топалов нямаше много работа в комбината, затова пък и той разполагаше със собствен кабинет. Нови машини не идваха, за поддръжката на старите си имаше техници. След всеки обед, той се заключваше в кабинета си и полягаше за малко здрав, укрепителен сън, после слушаше музика и откриваше че "този Росини бил много музикален". Изрязваше от вестници и списания любопитни съобщения и ги прибираше грижливо в папки. Днес той притежава огромно количество пожълтели изрезки, събирани в продължение на четиридесет години и подбрани и подредени по теми в десетки прашни папки. Той обичаше да ме пита за разни неща от химията, аз се стараех да му отговарям коректно, но забелязвах, че слушателят ми се разсейва. "Но ти не ме слушаш, бе Спасе!" Приятелят ми ме поглеждаше спокойно и заявяваше: "Аз обичам да задавам въпроси, от чийто отговор не се интересувам."

Жалко, успя да спечели конкурса и трябваше да се разделим. Замина, за да покорява енергетиката.

Забележителната фигура в комбината беше главният технолог Матеев. Десетина години по-възрастен, елегантен в стила на епохата, с черен костюм и бяла найлонова риза, широкоплещест, умен, суетен, лаборантките шушнеха, че си скубе веждите, човек със странно чувство за хумор, харесваше жените и никак не го криеше, пиеше смело, ходеше изрядно чист и наперен из цеховете, а в кабинета му на стената зад бюрото му висеше портрет на Сталин. Годината бе 1959!

- Никога преди не съм го държал в кабинета си, но като го оплюха го сложих, да ядосвам подлизурковците.

Малко преди да постъпя във фабриката, го бяха заловили с една красива лаборантка. Станало скандал, стигнало се чак до партийно събрание, на което строго го мъмрили. Той обаче не се покаял: "Извинявайте, другари, но аз не мога да разбера, какво искате от мен, мъжът й нищо не ми казва, човекът, Партията ще ми прави забележки!"

Изпитвах симпатии към главния технолог, въпреки, че ми създаваше ядове с неочакваните си хрумвания, с поръчките, които сетне забравяше, с невъзможните си технологични идеи.

- Данаилов, Данаилов, вас боли ли ви глава?

- Не, другарю Матеев.

- Интересно, мен защо ме боли!...

- Данаилов, Данаилов, вие понякога нямате ли чувството, че сте една отвратителна свиня?

Той разбираше веднага, че въпросът не е особено тактичен и се поправяше:

- Защото аз за себе си често изпитвам такова чувство.

Една утрин главният технолог влезе в кабинета ми и ме попита най-сериозно:

- Данаилов, на вас печелят ли ви се пари?

- Да, защо?

- Ама така, много пари.

- Ами, какво да ви кажа...

- А знаете ли как се получава етилен?

- Теоретично.

- Как?

- Етилов алкохол и сярна киселина.

- Така. Ако се наложи бихте могли да го получите, нали.

- Ще се опитам.

- Не, нали...

- Мога.

- Така, а вие имате ли маза?

Преходът от етилена към мазата беше жесток.

- Да... имам.

- Голяма маза?

- Голяма.

- Защото, вижте каква е моята идея. Сега сме месец октомври, нали?... Ние с вас закупуваме тон и половина зелени домати от текезесето. По петнайсет стотинки килото. Толкова вървят. Във вашата маза правим стелажи, увиваме доматите, всеки поотделно в хартия, ако трябва ги поръсваме и с пеницилин, за да не гният и чакаме. Нали така? Чакаме и идва месец декември. Тогава вие произвеждате етилен и го пускаме в мазата. Той по-тежък ли беше от въздуха? По-тежък, нали? Значи мазата постепенно се изпълва с етилен и става какво, Данаилов, става какво?... Става ускорено зреене на доматите. Доказано е, че етиленът ускорява значително узряването на плодовете... Така... Значи доматите узряват, ние ги натоварваме на един камион и ги караме в София, точно преди нова година, право в ресторант "България". Но, внимавайте добре, по това време доматите струват колко - лев и петдесет килото. Десет пъти по-голяма печалба. Какво ще кажете? Хитро, нали?

- Не знам... изглежда интересно...

- Много, нали?

- Ами...

- Съгласен ли сте на подобна авантюра?

- Какво да ви кажа, съгласен съм.

- Тогава трябва да закупим доматите. Хиляда и петстотин по нула петнайсет. Двеста... колко прави, двеста двадесет и пет. Трябват ни двеста двадесет и пет лева.

- Да - казах аз.

- Вие имате ли толкова пари?

- Не.

- Е, тогава нищо няма да стане, защото и аз нямам.

И той си излезе от кабинета, за да се появи след два дни с нова идея.

- Данаилов, Данаилов, какво мислите за една самозатопляща се консерва?

Да си призная нищо не бях мислил.

- Самозатопляща се?...

- Точно така! Самозатопляща се. Сега - каза главният технолог и вдигна двете си ръце, пред гърдите, като диригент. - Значи знаете какво е КаО, нали Данаилов

Знаех. Той искаше да каже калциев окис.

- Така... КаО плюс вода, какво се получава?

- Калциев хидроокис. Гасена вар.

- И още? Плюс какво, Данаилов,..

Понеже аз замълчах, той поясни веднага

- Плюс Ку, Данаилов, ку, нали така се отбелязва топлината.

- Да, реакцията е екзотермична, отделя се топлина.

- Там е номера. Значи ние приготовляваме консервена кутия с двойно дъно. В по-голямата част е самият консервиран продукт, в другата калциевият окис. Пробиваме капака, наливаме вода и отделената топлина от реакцията подгрява консервата. Хитро, нали?

- Така изглежда...

- Не, хитро, нали?

Аз кимнах в знак на съгласие.

- Значи, предлагаме този продукт на министерството на отбраната и те го закупуват. Защото, Данаилов, на фронта войникът не може винаги да разчита, че ще му докарат с баката топла храна. Той е напред на позициите, в окопа, уморен, изгладнял, освирепял, вади консервата, пробива с щика, налива вода от манерката и готово, ако няма вода, какво прави - изпикава се вътре, дето се вика и пак ще има топла храна... Какво ще кажете?

- Ще кажа, че трябват опити, за да видим, до колко ще се затопля продукта.

- Точно така, Данаилов, да видим при какво количество калциев окис, ще се получи необходимата топлина... За това вие отивате сега в техническата работилница, намирате началника Куцаров и му казвате, че съм наредил да се изготвят сто консервени кутии с двойно дъно.

-Добре, другарю Матеев.

Началникът Куцаров беше кисел и сопнат човек, който се въртеше между купища тенекиени изрезки.

Съобщих му, какво е наредил главният технолог, той ме погледна с нескрит яд:

- Кажи на Матеев да върви на майната си!

И се отдалечи сред тенекиите си.

Съобщих със заобикалки становището му на главния технолог.

- Така ли?... Е, значи няма да стане! - каза Матеев. Безгрижно си наля етилов алкохол в чаша със сок от компот от вишни, изпи я и тръгна из комбината...

Най- сериозното ми изпитание свързано с този човек дойде по-късно. Един божи ден, той ме повика и заяви, че положението с плана било трагично, че нямаме суровина, че не се очертава и да имаме, и че се налага да предприемем един смел и рискован ход.

- Данаилов, заминавате за Враца и купувате петстотин тона сливов пулп. При пълна секретност.

Опулих се.

Казано откровено никога не бях купувал сливов пулп, дори нямах ясна представа, какво е точно пулп, но бързо се осведомих. Сливите се разцепват, вадят им се костилките, поставят се в бъчви и се заливат с вода, която се насища със серен двуокис. Серният двуокис консервира плода и той може дълго да изтрае. Идеята на Матеев беше проста. От сливовия пулп ще произведе конфитюр и така ще изпълни плана. Затруднението идваше от това, че в България не беше позволено да се произвежда конфитюр от пулп и в държавните стандарти пишеше, че съдържанието на серен двуокис трябва да е нула. С други думи ставах съучастник в противозаконна дейност. Главният технолог се надяваше, че след предварителна обработка във вакуум апаратите, където се вареше доматеното пюре, серният двуокис ще се отдели, ще настъпи пълна десулфитация на пулпа и по този начин в пробите, които трябваше да се изпратят за анализ, няма да има следи от серен двуокис. И всичко това заради демоничното понятие - план. Той изискваше да се произведат толкова и толкова тона компот от ягоди, толкова доматено пюре, толкова конфитюр от праскови. Ама че тази година реколтата била слаба - вие му мислете, планът трябва да бъде изпълнен. Ама че тази година ягодите на са станали, няма значение - планът трябва да бъде изпълнен. Това недомислено изискване караше хората да хитруват, да лъготят, да измислят комбинации. Защото, ако планът не бъде изпълнен ще има наказания, ако планът не бъде изпълнен - няма премиални. Планът, строгият, неповратливият, несъобразен с условия и действителност, бе една от причините за провала на социалистическата индустрия.

- Къде ще изнесем този конфитюр? - попитах плахо аз.

- За Съветския съюз много естествено. - категоричен беше Матеев.

По-голямата част от продукцията, която произвеждахме отиваше там, лоша-добра там. А преди години бе станал скандал. Невероятно но факт, в една бъчва от доматено пюре руснаците били намерили гумен ботуш. Главният технолог разказваше този случай почти с възторг. Братушките се разгневили, направили рекламация, оплакване и така нататък.

- И знаете ли, какво им отговорих. Отговорих им да изпратят ботуша, за да направим разследване... Не го изпратиха, разбира се, те и него са изяли...

Матеев се засмя, но после се стъписа...

- Шега, Данаилов, глупава шега, но при тяхната бюрокрация, при тяхната бумажщина да изпратят въпросния ботуш, е толкова сложно, че са се отчаяли и са казали идите к чорту!

Как заминах за Враца, как проверявах с рефрактометър пулпа, за да установя дали сливите са достатъчно зрели, не е чак толкова важно. След няколко дни в комбината пристигнаха стотици бъчви и направихме първите проби. Не мога да си спомня колко време се подлагаше суровината на десулфитация под вакуум, но анализите започнаха да показват, че серният двуокис практически не е останал в конфитюра.

Работихме денонощно, анализираше се всяка варка и така скоро се оказа, че комбинатът е произвел продукция предостатъчна, за да изпълни плана си. Обаче идваше главното премеждие, съдбовното ми изпитание като химик. Трябваше да се изпратят проби в София в Централната митническа лаборатория...

- Данаилов, Данаилов, вие давате ли си сметка, какво става с нас, ако в митницата открият серен двуокис? Не, давате ли си сметка? Това са петстотин тона готова продукция. Давате ли си сметка къде отиваме? Аз и вие...

Аха! Той и аз! Защо аз, аз само изпълнявах нареждания, аз... (така бяха заявили почти всички подсъдими в Нюренбергските процеси) Прав беше... Аз щях да отговарям солидарно с него... Знаех, какво върша, знаех, че е нередно...

Докато си обяснявах драмата, Матеев продължаваше:

- Вие и аз... - и той посочваше с показалеца около врата си и след това красноречиво изтегляше пръста си нагоре към тавана. - Нали се сещате?

И отново същият жест, който можеше да означава само едно - смърт чрез обесване! Всъщност, като се замисля, преувеличението не беше чак толкова голямо. Според тогавашния наказателен закон, ако магазинер е надчетен повече от определена сума го очакваше смъртно наказание! Следователно, ако двама мошеници нанесат щета на държавата за огромна сума, какво ги очаква? Нямаше значение, че в други страни използваха българския пулп, за да правят от него сладка и конфитюри и то по същата технология, която прилагаше Антони Матеев... Нямаше значение, че в българското бяло вино, което пиехме, се съдържаше серен двуокис... в конфитюра той е забранен... Иди се оправяй!

Пробите заминаха за София, мина ден, два, три и една сутрин в шест часа пред къщи спря волгата на директора.

- Викат ви в комбината!

- Защо?

- Не знам - отвърна шофьорът - нещо са се обаждали от митницата!

Смръзнах се... Не направих никакъв опит да изглеждам тържествен в колата, въпреки, че за пръв път в живота си се возех в такъв представителен автомобил.

Матеев ме чакаше в кабинета си побледнял, недоспал, необръснат. Яката на ризата му, която винаги беше безупречно чиста, бе захабена и разкопчана, връзката я нямаше. Очевидно дълго се бе утешавал през миналата нощ. Късно вечерта на дежурния технолог се обадил началникът на митническата лаборатория в София, бил много разгневен, търсил главният технолог и казал само, че днес в седем часа сутринта отново ще звъни.

В седем и две минути телефонът дрънна. Главният технолог трепна и вдигна слушалката:

- Да аз съм, другарю Стоянов, - благо каза той и ме погледна изпод вежди. След това описа полуокръжност около врата си и показалецът му се стрелна нагоре.

Не разбирах, какво казва гласът в слушалката, но се усещаше, че е сърдит. Матеев примигваше, веждите му се движеха нагоре и долу. По едно време лицето му застина.

- Ами да... има... има... може да сте открили... Да... Да... Да! Разбира се... Ще изпратим още проби!

Главният технолог остави слушалката, бузите му се издуха до пукване, след това въздухът излезе със свистене и той каза:

- Идиоти!

- Какво?

- Намерили костилка в един от бурканите... Данаилов, бихте ли ми сипали една доза минималис етилов алкохол и да я разредите със сок какъвто имате на разположение.

- В седем часа сутринта!

- Имам повод, ние с вас живеем втори живот. Трябва да го полеем.

След няколко дни цялата партида конфитюр замина за Съветския съюз. Последици нямаше, нямаше рекламации, нямаше наказания, нямаше критики, комбинатът преизпълни плана си и главният технолог започна да ходи още по-наперено из цеховете.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух