напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XV


Всяка вечер в Свищов ставаше "движението". Точно така "движението". На градския площад и по улицата към стария часовник се събираше пъстро множество. И всички се движеха. До часовника, после обратно, пак до часовника и после пак обратно, и пак до часовника и пак обратно. Ученици, ученички, студенти, студентки, млади двойки, стари двойки, срещаха се, поздравяваха се, намигаха си, подсвиркваха си тихичко и остричко, занасяха се, смееха се... Срещаха се приятели, срещаха се влюбени. Срещаха се скарани.

Тук-таме се струпваха групички, избухваше смях, другаде спореха шумно за футбола или пък тихо за политика. Малкият градски идиот събираше почитатели. Той беше висок около метър и тридесет и имаше голям тъжно увиснал нос. Беше извънредно спретнат, чистичък, винаги с лъснати обувки, ходеше облечен в нещо като униформа, предпочитаното облекло на идиотите, ломотеше афоризми и забавляваше всички.

- Аз съм дете на партията! - беше любимото му признание.

-Личи си! - казваха през зъби злобарите и се оглеждаха страхливо.

Но всички обичаха малкия градски идиот, защото един град без идиоти е град без памет, без минало и най-важното без бъдеще! Отгоре на всички той, наричаха го Лечо, имаше особено находчиво чувство за хумор.

- Лечо - обърна се веднъж младият часовникар, който беше висок два метра и десет и също обичаше да привлича вниманието на публиката - Лечо, можеш ли без да се надигаш на пръсти да ме хванеш за носа.

На което без да се бави Лечо отвърна:

- А ти можеш ли без да се навеждаш, да ме хванеш за кура?

Какво ли не можеше да видиш и да чуеш на движението. Свечери ли се, просто сърцето не ти даваше да не минеш поне веднъж по него... Неизменно... Приближиш ли към площада още от стотина метра се чуваше тиха глъчка - движението се движеше. Имаше нещо мило в това вечерно, тътрещо се нагоре и надолу множество. То беше израз на желанието за общуване, за показ, за развлечение, то беше традиция... Няма го вече. Умря. Загина от телевизията, от видеото, кафетата. Сладкарниците, дискотеките, множеството пивници, погълнаха хората, разделиха ги. Градският идиот изчезна в небитието. И малкият град се подаде на отчуждението.

Но през една есенна вечер на движението, аз зърнах едно момиче и зяпнах. За пръв път се появяваше, не беше от града. Била студентка, дошла от София. Беше толкова хубава, така се отличаваше от всички други, че това просто не можеше да бъде. Не можеше да бъде. Не, наистина, това не можеше да бъде! Косата й бе черна, дълга и се спускаше на дебела плитка отстрани. Очите й, боже!... Гърдите й!... Кръста й!... Не, това не можеше да бъде.

Оказа се, че може... Четири месеца по-късно отидохме с нея в градската сладкарница. Поръчах коняк. Отпих и казах:

- Виж какво, Йони, баща ми и аз решихме, ние с тебе да се оженим, само че забравихме да те попитаме, дали си съгласна.

Тя се смая.

Оженихме се. Имаше и тайна църковна сватба, както можеше да се предположи на скрито място. Да се венчаеш явно, означаваше все едно, че показваш публично среден пръст на партията. Сватбата се състоя в Арбанаси. В женския манастир. Това успя да уреди баща ми, благодарение на митрополит Софроний, същият, който ми беше пращал храна и пари когато учех в Плевен. Венча ни един млад поп - хулиган, който издевателстваше с възрастния ни кум и богобоязливостта му клонеше към нула. След това имаше гуляй, песни, вино. На края ни казаха, че младоженците не могат да пренощуват в манастира, не било позволено. Настаниха ни в някаква съседна къща в селото. Нямаше първа брачна нощ. Не знам защо, аз трябваше да спя на походно легло на площадката на стълбището, а съпругата ми в някакво коридорче. Но ние бяхме толкова объркани, уморени от емоции, че вече не разсъждавахме. Мисля, че бяхме щастливи. И живяхме заедно и остарявахме заедно, докато смъртта ни раздели. С годините жена ми се превърна в най-скъпото за мен същество и дори на смъртното си легло, неузнаваема, немощна, измъчена, когато от някогашната прелест бяха останали само две големи тъжни очи, тя си оставаше моето момиче...

 

За сватбата си уших нов костюм, всъщност първия през живота ми, облякох го тогава, облякох го за втори път на една научна конференция, на която трябваше да докладвам за опита ни с Антони Матеев да създадем машина за белене на домати. Наше забележително изобретение. Тази машина никога не успя да тръгне, но конференцията мина отлично. Бяха дошли технолози от цялата страна и аз реших да се издокарам със сватбения си костюм. Това обаче не мина без да го забележи партийният секретар. Той беше малко кривоглед, но виждаше къде не се върви по партийната линия.

- По въпроса за първомайската манифестация, другари - започна той на едно общозаводско събрание - някои служители не дойдоха, и ние ще проверим по какви причини са отсъствали, а после, другари, останах с впечатлението, че не всички, имаха това празнично чувство, което такъв светъл празник иска, ето например, другарят Данаилов, всички видяхме на конференцията, че има хубав нов костюм, а защо на манифестацията, не го беше облякъл?

Не го бях облякъл, вярно беше, но не по политически, а по метеорологически причини. На първи май валеше дъжд и аз не посмях да рискувам единствените си свестни дрехи.

Партийният секретар не работеше нищо във фабриката. Той се разхождаше из цеховете, правеше безсмислени забележки, пишеше, макар и с граматически затруднения, дълги доклади. Той получаваше заплата, за да бди, да не се отрази по някакъв начин вражеската идеология на доматеното пюре. Нещата биха били по-поносими, ако този род хора бяха фанатици, религиозно убедени в правотата на делото, но с малко изключения, те бяха лицемери, прислугваха и за това се престараваха

Престараха се и когато във фабриката се появи мистър Городи - англичанин от унгарски произход, сух, бледен, с очила лупи, дошъл за да ни учи, как се правят пилешки консерви, които след това щял да закупува за най-старата капиталистическа държава в света. Изглежда, че цял живот се бе занимавал с консерви от пилешко месо и сам приличаше на оскубано пиле. Във фабриката настъпи смут и суетня и невероятно умилкване. Политическата ненавист набързо бе прикрита. Всичко живо сякаш заживя в услуга на този мръсен капиталист. Мистър Городи беше настанен в апартамента за гости, мистър Городи искаше това, искаше онова, беше капризен, необщителен, гледаше сърдито през очилата, бялото на очите му изпъкваше от лещите. За почуда и притеснение на ръководството, той не пиеше вино, не пиеше бира, не пиеше ракии, дори уиски не пиеше, той пиеше чай. И ето че една сутрин рано- рано, още нямаше шест часа, пред старата ни порта, пак спря директорската волга. Директорът и Матеев отчаяно викали майка ми в комбината. Тя знаела, какво трябва да закусва един англичанин, тя преподаваше английски, тя беше от бившата буржоазия, сигурно е посветена как се приготовлява чай за един англичанин. Защото, ако мистър Городи не пие своя чай сутрин, лошо се пише на пилешките консерви.

Имате ли порцеланов чайник за запарване на чая? Нямаме. Имате ли чаши?... Имаме ама не са хубави. Имате ли чашка за свареното яйце? Не. Имате ли хубав чай? Абе има там някакъв. Тия хора не знаеха, че да поднесеш на един англичанин "там някакъв" чай сутрин е обида за империята.

И мама посегна към скъпата семейна реликва - китайския сервиз. Извади от неприкосновените запаси хубав чай. Намери и малка чашчица за яйце. Откараха я с волгата. И тя собственоръчно запарила чая на господин Городи, а лаборантките от нощната смяна, стояли мирно край нея и грижливо си записвали всичките й действия.

В края на краищата фабриката започна да произвежда малки кутийки с обезкостено пилешко месо, мистър Городи си замина, а след него и пилешките консерви се търкулнаха от Свищов към Великобритания.

Така в търговията със запада беше направен нов пробив, защото вече ставаше безпощадно ясно, че социалистическият строй не може да съществува без капиталистическия пазар.

По този повод във фабриката пристигнаха и двама французи, къде-къде по-симпатичните господа Дюген и Лаборел, дошли в България за да купуват доматено пюре. Дюген беше застраховател, а Лаборел химик-експерт по хранителни продукти. И понеже някой беше заблудил хората, че аз зная добре френски, веднага ме "аташираха" към тях като преводач, че и не само това, тъй като французите щяха да пътуват из страната, за да подбират стока и от други фабрики, от София се разпоредиха да ги придружавам навред. Пътьом аз се извиних, че не владея езика тъй, както може би те са очаквали. За оправдание споделих, думите на един приятел на семейството, който беше следвал в Париж: "Не може да научиш френски, ако не спиш с французойка." На това твърдение, мосьо Дюген, по-младият от двамата, отвърна:

- Между другото и аз бих желал да науча български!

Французи! Пиеха с удоволствие червено вино, хапваха си с удоволствие и прилежно си вършеха работата. Те знаеха една проста истина, не си ли вършиш прилежно работата - няма да има удоволствия. По цял ден клечаха в складовете на консервените фабрики, нареждаха кои бъчви да се отворят, измерваха сухото вещество на доматеното пюре, преценяваха цвета, взимаха проби за изследване на следи от плесени. Сетне се преобличаха за вечеря и започваха да свещенодействат с виното.

И, разбира се, във Варна дискретно ме извикаха в милицията. Що за французи са тия французи? Къде гледат, какво искат да видят, интересуват ли се от военни обекти, ходиха ли на пристанището... видяха ли могъщия ни флот. Ако забележа нещо съмнително, веднага да съобщя, защото вече нямало диверсанти през границата, вече шпионите си идвали преспокойно с официални паспорти и се разхождали, където им скимне из страната.

А моите хора си гледаха работата. Само веднъж като пътувахме през Добруджа, господин Лаборел, който се беше втренчил през прозореца, помоли шофьора да спре. Слезе от колата, прескочи канавката, наведе се, взе в ръцете си една буца пръст от прясно изораната нива, върна се обратно и каза на Дюген:

- Боже мой, вижте каква земя... каква почва!.. Но това е велико богатство, Жорж...

Жорж бях аз.

Господин Дюген повече не видях, нещо заболял бедният, и престанал да пътува. Но Лаборел един от най-милите хора, които съм срещал, стана мой приятел въпреки тридесет годишната ни разлика, сприятели се и с родителите ми, взеха да си пишат с баща ми. Един или два пъти в годината Франсоа Лаборел идваше в България като експерт и никога не забравяше да ни навести. Неговото пристигане се превръщаше в празненство за нас. Охотно разговаряше с татко за политика и повтаряше, че колкото по-често посещава България, толкова повече намразва френските социалисти. "Във Франция има много комунисти, нали?" "Има, във Франция винаги е имало много побъркани! Аз бих изпратил тези скъпи комунисти, да поживеят малко у вас и тогава да им видя убежденията..."

При първото си посещение, той тъгуваше за миналото, когато правителствата във Франция се сменяха всеки шест месеца и се гневеше на Де Гол, защото попречил на тази възможност. "Това време ще се върне!" - надяваше се нашият приятел. Ала след няколко години и той започна да гласува за генерала. "C’est un brave type le general!"

Спомням си при първата ни обиколка, необяснимо защо се наложи да преспим в Лясковец. Това суетно малко градче разполагаше с една по-широка улица дълга стотина метра и някакъв много важен функционер във висшето партийно ръководство на държавата. С неговата благословия и помощ през десет крачки по тротоарите на централната улица, бяха нацвъкани мощни улични лампи, които нощем ослепително огряваха заспалите къщи, подлудяващо бръмчаха и надничаха в самите прозорци на хотелските ни стаи. Пердета нямаше. На моята възраст аз заспивах светкавично и непробудно и всеки, който се опитваше да ме вдигне, рискуваше живота си. Но този път дълго се въртях и пъшках в леглото, а горките възрастни французи... Те ме посрещнаха сутринта, разстроени, озадачени..."Не е възможно... това наистина не е възможно"... "Това не е хотелска стая, в която се спи, това е килия за разпит в Гестапо!" - заяви Лаборел.

Постепенно той свикна с България, чувството му за хумор надделя и започна да възприема нашите абсурди като забавления. Той можеше да си позволи това, защото знаеше, че след седмица ще си отиде в своя Екс-ан-Прованс, и сякаш ще се пробуди от объркан, гротесков сън. Надявам се, че в дома ни е намирал сърдечно гостоприемство, отдъхваше си и разбираше, че присъствието му е желано.

"Лаборелчо пристига!" - за нас беше винаги радостна вест.

Докато дойде вестта, че си е заминал завинаги.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух