напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XX


През пролетта на 1968 година се разболях. Всичко започна от някаква ангина, която уж премина, но една сутрин се събудих със сковани крака. Опитах се да стана и тръгнах като патка.Така ден, втори, трети...

- Иди, да те види Александров! – настояха близките ми.

Александров беше най-добрият диагностик, когото познавахме, същият, който беше преглеждал цар Борис. Цялото семейство му имаше доверие – кажеше ли за някой, че ще умре - умираше без всякакви увъртания.

- Трябва да постъпиш в болница – каза докторът.

Аз бая се стреснах.

- Налага ли се?

- Трябва да опазим сърцето!

Няма да обяснявам, че дълго упорствах, инатих се, накрая Йони, почти разплакана, ме натика в едно такси и след час, облечен в предсмъртна пижама, тъмносин халат и чехли, бях настанен в стая с четири заети легла и една празна носилка. Носилката беше за мен и имаше гадно напречно желязо точно под кръста ми. На нея лежах няколко дни, докато изписаха един от болните и аз се наместих в леглото му. Споменавал съм и другаде за болничното ми преживяване и не бих го повтарял, ако в стаята не лежеше млад човек, висок, хубав, с големи тъжни очи и някаква особена, едва забележима усмивка. По-късно разбрах, че тя се дължи на пареза на един от лицевите нерви. Казваше се Радослав. Беше физик и преподавал на летците от Долна Митрополия. За него искам да пиша.

- Вие за какво сте тук? – попитах го аз, след като на висок глас и развълнувано бях обяснил на всички, че всъщност се чувствам добре и че се надявам за ден-два да ме изпишат. Такъв оптимизъм винаги дразни залежалите се болни и те скептично поклатиха глава.

- Имам високо кръвно налягане! – каза Радослав.

За глупавия ми мозък, това изобщо не беше нещо сериозно. Половината свят има високо кръвно налягане. Подозирах, че този млад човек беше от ония хора, които обичат да се изследват, да се лекуват, обичат да ходят по доктори, обичат да им правят инжекции... Скоро обаче забелязах, че при визитации лекарската свита се задържа край него повече от колкото при останалите болни, а младата лекарка, която ни беше ординаторка, направо се престараваше, чуруликаше около леглото му и може би беше влюбена в пациента си. Колкото времето минаваше, толкова Радослав ставаше все по-тъжен, залежаваше се, не излизаше на терасата, където се криехме да пушим и явно губеше съпротивителните си сили.

- Трябва да се направи нещо за психическото му състояние! – избуботи веднъж завеждащ отделението. Той разговаряше с останалите си колеги в коридора, но гласът му бе тъй мощен, че благодарение на него всички болни се осведомяваха за състоянието си.

За моя неприятна изненада оказа се, че лекарите възнамеряват да ме държат в болницата поне месец. Имал съм може би ревматизъм, или артрит, или ревматоиден артрит, трябвало да се вземат всички мерки – антибиотици, кортизони, витамини, аспирини - изобщо веселба и инжекции! Докато не ти се оправи утайката няма да те пуснат – тъй ме утешаваха съседите по легло.

И може би, за да разнообразя принудителния престой в това отделение със мъртвешко-синкавото си нощно осветление, със скрибуцането на количките, върху които през нощта извозваха починалите, със санитарката, която се заканваше на всеки, много да не знае, че тя и него ще окъпе в банята, няма начин да не и падне в ръцете по пътя към моргата, аз реших да се сближа с този хубав, тъжен, млад човек. Радослав.

Започнах да му досаждам. Но той не оказваше особена съпротива. Унило и уморено отговаряше на въпросите ми. Живеел в Плевен, бил женен, имал дете, боледувал много отдавна. Болестта му се наричала периартеритис нодоза с усложнения. Това не успях да проумея, но не го разпитвах.

Често присядах до леглото му и му се оплаквах:

- Искат да ми извадят ето този зъб!

- Това е ужасно опасно – едва-едва се усмихваше той.

- Не обичам да ми вадят зъби.

- Искрено ти съчувствам.

- Обаче, тука има една хубава сестра.

- Повече са – каза той.

- Ти някога имал ли си нещо с някоя сестра?

- Трябва ли да ти отговоря?

- Ако искаш.

- Преди шест години, веднъж.

- Ама в болница ли беше?

- Да – каза той.

- И после?

- После се ожених – каза Радослав.

- За нея?

- Не, за друга.

Бях забелязъл, че Радослав се оживява само, когато го викаха да говори по телефона. Тогава той енергично ставаше от леглото и като се връщаше в стаята, беше някак си озарен. Сетне пак го обвземаше умора и безразличие.

Един ден не издържах. Навън грееше чудно слънце, пролетта радваше цялата земя, а Радослав бе тъжен. Отидох при него и казах почти заповедно:

- Ставай!

- Защо?

- Ставай, да отидем да изпушим по една цигара!

Той истински се изненада от предложението. Гледаше ме неразбиращ и озадачен.

- Ставай ти казвам!

И сякаш стана чудо. Радослав бавно отметна завивките си, надигна се, наметна халата си, обу чехлите, леко залитна като тръгна към вратата, но оттам нататък всичко беше добре. Минахме по целия коридор, срещнахме старият професор, който едва пристъпваше прекарал инфаркт, блед, с безнадежден поглед, той обичаше да се изповядва: "Знаете ли какво се моля, ако ме повтори, да бъде по-силен!"

Излязохме на терасата. Подадох на Радослав кутията с цигари и му казах:

- Ако искаш, недей да пушиш!

- Ще пуша – каза той. Запали цигарата си, вдъхна няколко пъти и добави: - Замайва ми се главата.

След този случай, не мога да обясня защо, но Радослав сякаш се пробуди, започна да излиза всеки ден на терасата, настроението му се подобри, разбрах, че притежава деликатно чувство за хумор, разказваше за работата си, за летците, за домашното вино, което правил баща му, за детето. Само за жена си, като че ли грижливо, избягваше да разговаря, сякаш я бранеше от думите.

Аз реших, че влиянието ми върху това момче е ползотворно, виждах, че той търси присъствието ми, или поне не го отбягва и това блазнеше самолюбието ми. Една привечер, когато коридорите пустееха, болните се прибираха по стаите си, лекарите се отправяха към домовете си, оставаха само дежурните сестри и дежурният лекар, с Радослав довлякохме два стола до големите прозорци в дъното на коридора. Мястото беше уединено, защото ремонтираха стаите наоколо. Аз измъкнах две малки шишенца коняк от джоба си.

- Доза минималис – казах като Антони Матеев и поднесох едното на Радослав.

Той взе шишенцето в ръцете си, и като го въртеше между пръстите си, попита:

- Виждаш ли блоковете отсреща?

- Виждам ги. Какво?

- Когато за пръв път влезнах в тази болница, тях ги нямаше. Там беше голо поле. Аз гледах, как ги строят, как ги построиха, как се нанесоха първите обитатели...

- Преувеличаваш.

- Не – каза Радослав. – Всяка година по няколко месеца лежа тука.

- Наздраве! – казах аз и чукнах шишенцето в неговото.

- Наздраве – отвърна кротко той и отпи от коняка.

Дълго мълчахме.Тогава почувствах, че има нещо несправедливо в толкова много печал и изрекох:

- Радославе, искаш ли да станем приятели?

Той ме погледна внимателно:

- Защо, какво намираш в мене?

- Нищо особено, просто искам да бъдем приятели.

Той не отговори.

На другия ден младата лекарка ме повика в кабинета си. Трябвало да ми каже нещо на четири очи. Радвала се, че благодарение на моето внимание Радослав се чувства психически по-добре, но нека имам предвид, че неговото заболяване било много сериозно, че те от години правели всичко необходимо за лечението му, но... и тъй нататък.

- Той знае ли си състоянието? – попитах аз.

- Може би го предполага. Обещайте ми, че ще бъдете внимателен с него.

Усетих, как някакъв дух на бунтарство ме обземаше, докато слушах тази прилежна млада жена. Струваше ми се, че болничното еднообразие, цялата неприветливост на тази сграда, кънтящият цимент и голите стени, развлечените парцали, с които миеха пода, пречат на Радослав, вместо да го лекуват. Трябваше да предприемем нещо по-радикално и повече не слушах думите на лекарката, а замислих - бягство! Макар и за няколко часа, но бягство от болницата. Предстоеше забележителен международен футболен мач, който всички искаха да гледат, всички болни, всички умиращи, всички лекари и санитари. Да, но в отделението нямаше телевизор. Решили, че сърдечно болните не бива да се вълнуват и затова никакъв телевизор. Може би забраната да беше разумна, но само с един разум не се живее.

- Ти искаш ли да гледаш мача? – попитах Радослав.

- Искам, но няма къде – каза той.

- Ще уредя въпроса – важно отвърнах аз.

И го уредих. Не можеше да излезем през входа в болнични дрехи, беше рисковано. Но през оградата можеше да се промушим. И така в уречения час ние се озовахме на двора, в уречения час дойде до пролуката автомобил с мой приятел, пъхнахме се в него и след петнадесет минути седяхме пред телевизора у дома и умирисахме малката ни стая на болница. Е, победиха ни, загубихме, но по-важното бе, че нарушихме забраната, че Радослав се почувства за няколко часа пакостник и хлапак. Върнахме се по същия начин.

Вечерта, когато седнахме на нашето място до големите прозорци, Радослав промълви:

- Знаеш ли... че моята болест не се лекува.

- Кой ти каза?

- Изчел съм всичко, което пише по книгите.

- Ами, ако нещо бъркат диагнозата.

- Има достатъчно обективни изследвания.

- Човек трябва да се научи да живее болен, вместо да се мъчи да оздравее, така е казал Албер Камю – измъдрувах аз.

- Зависи от какво е болен – горчиво се засмя Радослав.

Тогава аз започнах да философствам - за бездушния космос, за лишената от смисъл вселена, за този свят без справедливост, за това, че и човешкия живот на тази мъничка, невзрачна, запокитена в безкрая планета, не може да има някакъв смисъл...

Радослав ме слушаше, лицето му оставаше по принуда усмихнато и когато завърших трактата си, той простичко каза:

- А трябва ли да престана да се грижа за детето си, понеже животът няма смисъл?

Замълчах обезоръжен. И за да не се предам съвсем настоях:

- И все пак. Искам да те види моя доктор. Нищо не губиш.

На другия ден младата лекарка ми вдигна скандал. Какво съм си позволявал, какво съм си въобразявал, как така ще карам Радослав да бяга от болницата. Тя ме била предупредила. Ясно. Завистливците на смъртно легло ни бяха издали.

- Радослав знае много добре състоянието си и той има свободна воля! След като не можете да го лекувате, позволете му да живее, колкото му остава, както той иска.

- Ние правим всичко, за да продължим живота му.

- Вярвам ви, но в тази болница животът му е безсмислен и жалък.

Тя вдигна рамене и сърдито ме отмина.

Дойде поредната неделя, следобеда имаше свиждане, господ бе милостив, имаше и слънце. Излязохме с Радослав на двора. Там вече бе пълно с нетърпеливи болни, в очакване да нахлуят близките, понесли своите кутии бонбони, цветя, плодове, сладкиши, всичко, от което на болния може да му стане още по-зле. Седнахме на една пейка и аз бях готов да поведа нов дълбокомислен разговор. Само че Радослав този път не ме слушаше, той гледаше към входната врата.

- Чакаш ли някого?

- Не – каза неуверено той – Не знам.

Вече три седмици, никой не беше го навестил. Жена му трябвало да гледа детето, родителите му били възрастни. Плевен не беше близко.

Дойдоха мои посетители, стари приятели, дойде Йони. Радослав седеше на пейката и се взираше към входа. Изведнъж той бързо се изправи, заметна халата си и без да каже нито дума се отдалечи. Загубих го от очи.

Всички сестри обичаха Радослав, за тях той беше стар приятел, кротък и непридирчив пациент, а беше и хубаво момче.

- Слушайте бе, - казах веднъж на една от най-дружелюбните – не може ли да обърнете повече внимание на този мъж... с терапевтична цел.

Тя ме погледна разбиращо, хич не се засегна и отвърна направо:

- Опитвали сме. Обаче не минава. Той е влюбен в жена си и е желязно верен...А и за него е опасно.

Свиждането приключи. Портиерите подканяха посетителите да се разотиват, санитарките подвикваха, миеха пода и събираха боклучивите пъстри остатъци от срещите. Моите хора си отидоха и аз тръгнах да се прибирам. Тогава забелязах Радослав да държи за ръка едно дребничко, слабичко, невзрачно създание, което едва стигаше до раменете му. Той се приближи и с щастлива нежност каза:

- Това е жена ми!

За миг си представих до нея кръшната снага на хубавата сестра. Любовта не признава стандарти! А по трогателно съвпадение през тия дни по радиото често звучеше един красив английски валс, в който се говореше за вярната завинаги любов.

Най-сетне дойде време да ме изпишат. Стегнах си партакешите и приближих до леглото на Радослав.

- Вече сме приятели, нали?

- Ще те изпратя! – каза той и се надигна.

И понеже ми стана неловко, че аз си отивам, а той остава и може би за дълго, рекох:

- Утре вечер ще ти се обадя по телефона в отделението. Сестрите ще те повикат.

- Ще чакам! – каза Радослав и ме съпроводи до входа на болницата.

 

 

Вкъщи нямахме телефон, за това на другия ден вечерта, отидохме с Йони у наши съседи. Свързах се с отделението. Доведоха Радослав и той ме порази:

- В понеделник ме изписват.

- Как така!

- По мое желание.

Аз занемях и чух, как Радослав тихичко се смее в слушалката.

- Сериозно ли говориш?

- Съвсем. Ще дойдеш ли да ме вземеш, искам, ако е възможно, сутринта да отидем при твоя лекар, а следобеда да замина за Плевен.

Когато оставих слушалката усетих, че раменете ми натежават. Аз бях причина за всичко това. Аз го подбудих. Аз промених настроенията му, намеренията му и той ми беше повярвал. До тук всичко изглеждаше прекрасно и лесно, докато бяхме в болницата, можех да се правя на добрия самарянин, но сега Радослав щеше да излезе и щеше да бъде сам, беззащитен, гол, в студа на безразличната вселена.

Обадих се на доктор Александров. Урекохме час за понеделник.

Радослав се появи на входа на болницата в цивилни дрехи с малка пътна чанта в ръката си. Никога не го бях виждал така облечен. Прегърнах го. Качихме се в трамвая и изведнъж в нашия свят, в болничния свят, който все още носехме със себе си, започна да прониква нещо чуждо, нещо неподходящо, чувахме непознати сякаш думи, до нас се допираха непознати хора, побутваха ни, миришеше на пот и дезодоранти. Животът на здравите нахално се намъкваше в нашите души.

Старият доктор Александров влачеше стъпалата си по пода и тихичко и непрестанно си свирукаше нещо неопределимо. Страните му бяха отпуснати, като на старо добро куче, клепачите също... Той прочете внимателно епикризата, изследванията, и започна да преслушва Радослав. Когато допря стетоскопа си до гърдите му, лицето му замря, очите му се затвориха и той дълго остана тъй. После измъкна накрайниците от ушите си и пак си засвирука. Тръгна да си мие ръцете в банята и аз нетърпеливо го последвах. И тогава лекарят тихо каза:

- Не бързай да се привързваш към този човек!

Това беше неговата прокоба и тя ме сграбчи за сърцето.

Доктор Александров се върна при Радослав и попита:

- Редовно ли си мерите кръвното налягане?

- Често – каза Радослав.

- И имало ли е случаи, когато то е нормално.

- Имаше, когато бях в Хисаря.

- Колко време?

- Повече от месец.

- Вие бяхте физик, нали?

- Да.

- Не може ли да си намерите работа там, в Хисаря.

- Не знам. Много е трудно.

- Опитайте! При тези заболявания мястото, климатът, могат да окажат решително въздействие.

- Докторе, - казах аз – ако трябва да се изпишат някакви лекарства от чужбина, ще го направим. Може да има някакви нови лекарства.

- Не знам – отвърна откровено докторът – Ще направя справка.

Изпратих Радослав на гарата.

- Искам да ми пишеш! – настоях аз.

- Ще ти пиша!

- И на есен ще ти дойда на гости, ще отидем при баща ти на село и ще пием от неговото вино. Нали?

- Разбира се – каза Радослав. – Под асмата!

Влакът потегли. Тръгнах си със свито сърце. "Ти ставаш отговорен за всичко, което си опитомил!"

След два дни се видях отново с доктора, той бил направил справка, нещо особено ново за болестта на Радослав не успял да открие, но имало едно лекарство, което напоследък се прилагало при възпаление на вените. Запиши си го, Тандерил, може да опитаме с него, било сравнително безвредно. Постарайте се да го намерите!

- Във Франция има ли го?

- Във Франция има всичко – каза докторът.

Писах на нашия приятел Лаборел, писах и в Щатите...

След месец получих писмо от Радослав. Не бях виждал до сега почерка му. Грижлив, четлив, нямаше нещо, което да се набива на очи. Отворих набързо плика и се зачетох. Той се чувствал много добре, радвал се, че се е прибрал при своите, и дори тръгнал отново на работа. При летците. И това за есента, за домашното вино, е съвсем сериозно.

Изтичах до телефонната будка край нас. Прочетох писмото на доктора.

- Той не трябва да работи! – каза рязко Александров. – Той има аневризма на аортата. Не трябва да работи, да се напряга... в никакъв случай.

Обърках се. Подадох покана за телефонен разговор. И вечерта чух гласа му. Беше бодър, беше жив, ясен.

- Радославе, доктор Александров, смята, че е още рано да започваш работа!

- Аз се чувствам добре – каза Радослав – не разбираш ли, че трябва нещо да върша, че не мога само да се лекувам, цял живот да се лекувам, искам да правя нещо, което обичам...

Той не се отказа от работата си. Така минаваше лятото на все същата хиляда деветстотин шейсет и осма година...

Докато един ден пред къщи спря такси, от него слезе жената на Радослав, отвори задната врата и изведе от колата Радослав. Той едва пристъпваше, краката му се подгъваха, олюляваше се в ръцете на това слабичко момиче.

Сложихме го да легне. Той отвори с мъка очи и ми се усмихна.

- В Трета градска... не приемат болни...

- А във Военната? Ти си военен...

- Никъде не приемат болни – каза жена му – Имало такова нареждане, местата в болниците се пазят заради фестивала.

- Това не може да бъде! – казах аз.

Можеше! Така беше, който ще да вярва, който ще да проверява. Заради световния младежки фестивал, дето се провеждаше точно по това време, имаше височайшо разпореждане да се блокират свободните легла в столичните болници. Ако някои от хилядите гости се разболее, препие или се пребие, да има къде да се настани. Организацията трябваше да бъде съвършена до умопомрачение.

Обезумях. Господи, помогни ми! Радослав умираше.Радослав щеше да умре вкъщи, а той беше дошъл от Плевен с такси, беше разчитал на мен, защото аз му бях внушил, че на мен може да се разчита. Чувствах се толкова безсилен, уплашен, отчаян. И подло, и жалко, за миг си помислих, че трябва да се скрия някъде, да избягам, да изчезна. Усетих сладникавия вкус на предателството. И пак се втурнах към телефона и пак намерих доктор Александров...

- Докторе, какво да правим?

- Ще симулирате спешен случай! – прозвуча спокойно гласът на стария лекар. – Ще повикате бърза помощ, те ще го откарат в Пирогов. Там ще го приемат.

Линейката дойде след около час. Радослав бе толкова зле, че нямаше никаква нужда от симулация. Лекарят излезе разбран човек. Вдигнаха Радослав на носилка, жена му се настани до него в колата и заминаха. Аз въздъхнах от облекчение.

После го търсих из всички етажи на института за бърза медицинска помощ.

Оказа се, че веднага са поставили Радослав на системи, но по-късно го откарали във Военна болница, където би следвало да го лекуват. Обадих се по телефона и на лекуващата го лекарка. Тя каза, че на всяка цена, ще отиде да види Радослав, но просто в момента била много заета. Не се появи никога.

Когато влезнах в болничната стая, Радослав спеше, до него свита на столче в бяла престилка седеше жена му. Като малка бяла мраморна статуя на предаността. Мълчахме. По едно време Радослав отвори очи и ме видя. Искаше да каже нещо, но аз за да го разсея, го изпреварих:

- Във вторник ще ми вадят сливиците!

Това между другото беше трагичен за мене факт, лекарите настояваха да махна проклетите си сливици, защото те били свърталище на разни коки и тонзилектомията била задължителна при моето заболяване. С връзки, молби и известна сума, с изрязването на тези израстъци в гърлото ми, щеше да се наеме един прочут специалист и това можело да стане само във вторник. Не знам защо.

Радослав с мъка се усмихна.

- На добър час!

- Доктор Александров ще дойде да те види, днес!

- Не трябва ли нещо да му платим – тихо попита жена му.

- Глупости! – казах аз.- Това е доктор Александров.

Когато си тръгвах, Радослав обърна главата си към мене и тихо, но отчетливо попита:

- Кажи ми, не съжаляваш ли, че се обвърза с такъв парцал като мене!

- Глупости! – казах пак аз.

Дойде опасният вторник, прочутият специалист – уши-нос-гърло, нареди няколко души прави до стената в кабинета на болницата и започна да изтръгва сливиците ни. Като стигна до мен, аз го погледнах отчаяно, сиреч, аз съм този, който..., но в погледа му нямаше и намек, че ме познава, престилката и огледалото му бяха опръскани с кръв, той бръкна в гърлото ми и задърпа. Аз захърках.

- Това не са сливици, а хрущяли – изръмжа лекарят, опря крака си в стената напъна яко и... успя да се справи.

След един ден започнах да плюя кръв. Обадихме се на светилото, той казал, че нищо ми няма, да пия само течности. Добре ама ха да спре кървенето, да спре, не спираше, жабурих се с кислородна вода, плюех, напълних цяло гърне с кървава пяна. Най-накрая Йони спря едно такси и ме откара в болницата. Изглежда, че бях загубил доста кръв, защото главата ми се маеше. Появи се възрастен дежурен лекар и започна да пуха с някаква тулумбичка бял прах в гърлото ми, но кръвта не спираше. Тогава сестрите се разтичаха, нещо се обаждаха по телефони, нещо си шушукаха и след малко пристигна друг лекар, висок, красив, благородно побелял. Той навря в гърлото ми тампони, натъпка ги и започна да ме шие. Аз ревях като раздран, Йони влезе разплакана в амбулаторията и извика:

- Какво му правите?

Лекарят изкрещя:

- Вън!

Накрая ме закърпи. Настаниха ме на една количка и ме подкараха към отделението, Йони вървеше до мене. В коридора припаднах. Когато дойдох на себе си, лежах в някаква стая, Йони седеше на ъгъла на леглото и ми държеше ръката, и ми бършеше лигите от устата с бяла кърпичка. И аз си дадох сметка, колко много я обичам, и се заричах, че ако всичко мине, ще бъда най-прекрасният съпруг во веки веков.

След три дни ме изписаха. Блед, изстрадал, благороден се прибрах вкъщи.

- Легни си! – каза жена ми.

- Не, трябва да ида при Радослав.

Тя заплака.

И сега си спомням думите на сестра Рейчъл от "Полет над кукувиче гнездо". "Вие Бог ли сте, господин Мак-Мърфи? Какво си въобразявате? Че може да се разпореждате със съдбата на хората. Вие Бог ли сте?" И все пак, честна дума, Радославе, не съжалявам, не съжалявам.

След време от странство взеха да се получават пакетчета с лекарства, на които пишеше "Тандерил". И дълго с години се търкаляха по разни чекмеджета. А старият английски валс за вечната любов, макар и по-рядко, все още звучи по радиото.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух