напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XXI


След петнадесет годишно изселничество нашите се прибраха в София. Жителството им бе възвърнато, но жилището – не. Трудно ми е да обясня защо оставиха все пак удобната стара къща в Свищов и се принудиха да живеят под наем в една-едничка стая. Може би заради нас, заради внука, заради близки и приятели, може би защото искаха да почувстват, че на една несправедливост, макар и късно, е сложен край, или заради плахата надеждица поне нещичко да променят в живота си. Баща ми нямаше намерение да започва работа. Той се бе пенсионирал преждевременно, беше болнав, мъчеше го стар бронхит, дишаше тежко, ходеше още по-бавно и добре, че в близост с квартирата, която наемаха с мама, имаше кръчма, та той все пак успяваше да се добере до нея. Виж, майка ми не се примири с бездействието. В София трудно можеше да си намери работа, но благодарение на наши роднини й предложиха място в читалището във Враца. Така тя отново грабваше няколко чанти и тичаше към гарата. Пътуваше всяка седмица по за три дни и там подскачаше заедно с пионерчетата, които искаха да стават велики балерини, а за да си отдъхва, преподаваше английски.

И ето веднъж, както татко си вървял по улица Раковски, насреща му стар познат – писателят Емилиян Станев. Големият писател. Не се били виждали години, заприказвали се и от дума на дума, баща ми ме издал:

- Синът ми пише!

Емилиян Станев не се трогнал от това съобщение.

- А какво работи?

- Той е асистент по химия.

- Ами защо не си гледа работата?

Такъв прям човек беше писателят.

Баща ми се натъжил и обяснил, че съм написал една повест, според него добра, която от преди година е предадена в издателството и никакъв отговор - нищо. Би ли я прочел?

- Дай ми я! – казал Емилиян Станев. – Обаче да знаеш, че ще бъда откровен и безпощаден. Синът ти е с такава хубава, сериозна професия и ако няма истинска дарба, да си гледа науката.

Татко имаше един екземпляр от книгата ми, дал го на Емилиян.

- Днес е четвъртък, обади ми се другия четвъртък след шест часа! - така казал авторът на Антихрист.

Ами сега! Стефан Гечев харесваше ръкописа ми, но Емилиян Станев класикът на българския разказ, такъв един - рязък, гледа те през очилата и те пронизва, той какво ще рече. Страхувах се да не стане пак като с пеенето и с Михаил Попов! Сърцето ми бе свито, душата ми бе свита, коремът ми бе свит. Може би по-добре беше татко нищо да не дава на този човек, може би е по-добре винаги да си живееш в блажено незнание на собствените си възможности.

Дойде заветният четвъртък и аз отидох при баща си. Той беше сам. Мама пътуваше.Там където живееха нямаше телефон. Разговорът щеше да се проведе от любезните съседи. Гледах как татко си връзваше вратовръзката и тихо се опитваше да си свири с уста, но от устните му се промъкваше само струйка въздух, значи нервничеше. И двамата мълчахме. Изчакахме до шест и петнайсет. Тогава баща ми решително тръгна към съседите. Останах сам в стаята, сам във вселената... После чух, как се отваря входната врата и тихи стъпки в коридора. Когато влезе, баща ми плачеше!

Сетне, през няколко минути питах, какво точно е казал Емилиян Станев, татко охотно повтаряше и аз се задушавах от радостно вълнение.

Минаха няколко дни и се получи картичка от писателя Георги Мишев, който завеждаше отдел в издателство "Народна младеж". Той се извиняваше за голямото закъснение и ми съобщаваше, че книгата ми е включена в плана за следващата година и ще излезе още през първите месеци.

А моята баба не доживя да види книгата на внука си. Тя се държеше на краката си, макар и деветдесет годишна, готвеше, гладеше, грижеше се за децата на леля ми, които вече бяха достатъчно порасли, не даваше никакви признаци на склероза, приготовляваше традиционните ястия за големите празници. Подготвяше се за тях свещенодейно. Още през октомври започваше да ни подканя да и намерим орехи за баклавата, която тя щеше да точи за коледа, още през зимата започваше да се безпокои, дали тази година ще има боя за яйца, че тези комунисти могат да не пуснат, тя сама печеше пуйката за нова година и подюрваше всички да търсят овреме хубаво кисело зеле. "Защото преди всичко си правехме вкъщи, всичко имаше в мазата, но сега не е така..."

- Коя маза, бе бабо?

- Нашата, на Сан Стефано. Когато дядо ти беше жив.

Баба ми разделяше историята на когато дядо ти бе жив и след това.

Една по една нейните близки и роднини се прощаваха с този свят. Тя редовно отиваше да ги съпроводи. Дребничка, миличка, винаги с някаква малка черна шапка на главата. Веднъж я видях да слиза без особено затруднение от тролейбуса, пред блока, където живееха с дъщеря си. Хванах я под ръка. Тя ме погледна и каза:

- Много хубаво погребение беше!

Беше починала най-добрата й приятелка.

Всяка година баба изпращаше коледни картички, леля ми и баща ми ги рисуваха, тя старателно и грижливо ги надписваше, поставяше ги в пликове, лепеше марки, даваше ги на внуците да ги изпратят и те ги забравяха дълго в училищните си чанти. Но това не беше голям грях, защото тя изпращаше картичките си с достатъчно предварение. Обичаше да получава писма, обичаше да препрочита старите писма, старите писма обвързани с панделки. Слагаше си очилата и с часове четеше редовете от своя Георги, писани преди половин век. Сетне грижливо прибираше писмата в кутии.

- Чудна работа, защо не пише това момче? – питаше озадачено тя, а момчето беше брат й, който вече бе минал осемдесетте и продължаваше да живее в Щатите.

Докато един ден баба получи удар. Лежеше мъничка, неподвижна, завита в чисти завивки, не ни чуваше, не ни виждаше... Така минаха дни. Веднъж бях седнал до нея и с лъжичка се опитвах да и влея портокалов сок в устата, тя все пак усещаше, устните й се движеха едва-едва и тя бавно преглъщаше. И изведнъж отвори очи, те бяха малко помътнени, но струва ми се, че ме позна и съвсем ясно, макар и тихо, и пресипнало попита:

- Ей, аз да не взема да умра, а?

Не можех да не се усмихна на това съмнение. Хванах ръката й, милвах я, и казах без глас, че аз наистина, честна дума, винаги съм я обичал, много съм я обичал и й благодаря за всичко, което е направила за мене.

Седях и гледах това, което още живееше у нея, и се питах, къде са сега езиците, които тя знаеше, къде е музиката, която тя можеше да прави, къде е паметта за двадесетия концерт на Моцарт, къде са шегите и, къде е добрината й, загрижеността й, скръбта по загубения син и разрушената къща, къде е обичта й? Кое продължава да живее вечно? Коя душа? Какво има там отвъд? И все по-ясно разбирах, че за мен съществува само един отговор и той е: нищо. Там няма нищо и от нас не остава нищо.

След три дни баба ми умря. Опелото бе в "Света София". Беше много хубаво погребение.

Между хората дошли да я изпратят видях приятеля ми Спас Топалов и като че ли за пръв път забелязах, че косата му вече e започнала да побелява! Годините си минаваха.

 

* * *

 

През зимата на 1970 година заминах за Москва. Баща ми не го пратиха да я види, но мен ме пратиха. Как? Защо?

Обяснявам:

Гост на нашия институт беше ръководителят на Катедрата по обща и неорганична химия в Московския химикотехнологически институт, професор Михаил Христофорович Карапетьянц – химик със световна известност, бях запомнил неговото име още през студентските години от една книга, назована "Химическа термодинамика", която вдъхваше страхопочитание и понижаваше самочувствието на начинаещи като мен. Освен в института, Карапетьянц трябваше да чете лекции и в страната, и аз бях определен да го съпровождам.

Пътешествието ни из България продължи няколко дни. Сменяхме хотели, карахме се с администраторките, пътят беше уморителен, аудиториите разнообразни, университетски и заводски, често пъти пълни с хора, които бяха принудени да присъстват ясно по какви съображения. Те никога не бяха чували любимото му слово "ентропия", климаха уморени на столовете, но руският професор се отнасяше към своята просветителска мисия толкова загрижено и бе тъй неизтощим, сякаш това което вършеше в България е най-важното нещо в живота му. По-късно разбрах, че този човек се отнася така към всяко задължение, което поемаше.

Харесах го още от първия ден, беше с приятна външност, имаше арменски нос, високо чело, добри усмихнати очи. Без да се колебая мога да кажа, че и до днес не съм срещал по-деликатен човек от Михаил Христофорович. Той не натрапваше никога нито личността си, нито заслугите си, нито огромните си познания. Беше готов вежливо да изслуша всяка забележителна глупост и после свенливо да я отхвърли. Беше изящен в скромността си и деликатен в чувството си за хумор.

В Стара Загора, за да го развлека, реших да го заведа на кино. Късно осъзнах постъпката си. Бяхме попаднали на суперпродукцията "Херкулес", изстъпление от мускули, мечове, гръдни кошове и остра мозъчна недостатъчност. Професорът понесе търпеливо всичко. След филма двамата седнахме да си отдъхнем в една сладкарница. Не щеш ли по високоговорителите изведнъж се провикна до възбог някакъв неистов италиански тенор, който тероризираше всички с желанието си да се завърне в Соренто. Карапетьянц ме погледна плахо и тихичко рече: "Геркулес поёт!"

Към Химикотехнологическия институт в Москва беше създаден Факултет за повишаване на квалификацията на преподавателите от висшите учебни заведения. Михаил Христофорович предложи асистенти от катедрата по неорганична химия в София да посетят курсовете на този факултет, където той самият беше лектор. Нашите охотно се съгласиха. Кой? Кой? Ами например другарят Данаилов.

Четири месеца в Москва. Защо пък не? Това щеше да бъде преживяване, приключение, за пръв път щях да напусна границата на отечеството, ако не се брои пребиваването ми на румънския бряг, когато участвах в едно преплуване на Дунава.

В Москва през зимата! Ти знаеш ли какъв е студ там, бе? Дебели дрехи! Дебели дрехи! Виж какво, какъвто си завеян, тебе ще те оберат жив. Там има джебчии, жулики, карманщики... Ще ти ушием една торбичка и ще си носиш парите на врата под фанелката. В Москва! Ами рускините? Леле! Там е пълно с рускини. Ами водката? Ще носиш коняк "Плиска". С коняк "Плиска" си навсякъде приет! И още безброй тревоги.

По това време бях започнал да пиша научно-популярни статии. От вестник "Поглед" дори ми бяха предложили нещо като щат – научен наблюдател. Добре звучеше. Като отидеш в Москва, ще ни изпращаш дописки, ще взимаш интервюта от прочути учени, ще пишеш... и аз си приготвих пишещата машина.

И ще си купя магнетофон и голям транзистор "Рига", и машинка за мелене на кафе, и шевна машина за Йони, там тези работи са толкова евтини.

- И чер хайвер – каза баща ми.

- И ще ям блини! – казах аз. – И пелмени, и сельодка...

И така неусетно, подмолно и тайно, дълго подтисканото русофилство, което гнездеше някъде в рода ми у дядовци и прадядовци, тихичко се обади и затананика: "Чижик, пижик, где ты был? На фонтанке водку пил! Выпил рюмку, выпил две, закружилось в голове!"

Самолетът ме отнесе във висините, озадачен, любопитен, плах. Летяхме, летяхме и вече трябваше да сме над Москва, но..." Москва не принимает. Туман!"

А така! Не ме иска Москва. И както обикновено във всеки самолет се намират пътници, които всичко знаят, които всичко са изпитали, за които Съюза, както го наричаха свойски – е едва ли не бащиния. Та те започнаха да обясняват, че ако Москва не ни приеме, ще отлетим за Ленинград и там ще кацнем. Така и стана. Кръжахме, кръжахме над мъглите и се понесохме към Ленинград. Ще кацнем там и ще чакаме да се дигне мъглата. А ако не се дигне?

Приземихме се на обледененото, мъгливоснежното ленинградско летище. Температурата минус деветнайсет градуса. "А, деветнайсет градуса! Нищо не е!" – казаха познавачите на Съюза. Натъпкахме се в един автобус и ни откараха до някаква голяма сграда. Вътре тя приличаше на хангар, висока, просторна, препълнена със студ и народ, над който се носеше вавилонска смесица от различни езици. Всички самолети, които е трябвало да кацнат в Москва кацнали в Ленинград и пътниците им имаха същата участ като нас.

И зачакахме. И чакахме зъзнейки, и се изчакахме. Никой не ни обръщаше внимание, никой не ни даваше обяснение. От време на време минаваше униформен служител, към него се втурваха познавачите на Съюза и питаха на ужасяващ руски какво става, но отговорът неизменно беше:

- Още нямаме информация!

Най-накрая ни съобщиха, че ще получим багажите си и ще минем през митницата тук в Ленинград. Получихме. Минахме.

- Золото у вас есть?

- Нет! Только это – казвам аз и соча венчалната си халка.

- Пишите! Кольцо золотое!

И после пак зачакахме. Докато изведнъж настъпи вълнение сред множеството. То зашумя и се раздвижи. Тръгваме за Москва с влак и да сме побързали, защото той скоро трябвало да отпътува. Грабнахме багажите и се юрнахме към изхода. Отвън чакаха автобуси.

- По-бързо, товарищи, по-бързо!

Защо чакахме няколко часа, а сега трябваше да тичаме, си остана руска загадка. Нищо не видях нито от Ленинград, нито от Петроград, нито от Петербург. Стовариха ни на гарата, прекосихме чакалнята и се озовахме на перона, край който се бе проточил един влак, краят му се губеше отвъд хоризонта. А този претъпкан куфар тежеше, пишещата машина тежеше, ръцете ми се изпъваха, краката ми се подгъваха.

- Быстро, товарищи, быстро!

До входа на всеки вагон стояха внушителни лелки, обвити в мъгли, шалове, ватенки и обути във валенки, и само подканяха:

- Проходите мимо, проходите мимо! Мест нет!

Изнемогвах, задъхвах се, и вече пред вратата на един вагон оставих куфара и машината на перона, обърнах се към лелката и казах на най-чист руски:

- Ой! Умру!

- Умри, чёрть тебе возьмёт! – беше отговорът.

Така ме посрещна матушката Рус.

 

Москва ме зашемети с пространствата си, тук наистина всичко е большое, широкое, могучее, толкова, че хората по улиците изглеждат малки, дребни и всички подтичваха забързани и ближеха сладолед посред зима.

Таксито, което успях да хвана, се носеше вихрено по тези пълноводни руски булеварди, скорост, за която у нас катаджиите щяха да получат припадък от ярост. Но всички се движеха така. Волги, волги, волги! Не мога да кажа, че Москва както я виждах от колата бе много красива, но във всички случаи беше внушителна. Пътувахме към гостилница "Ярославская". Пети корпус. Там щях да бъда настанен. Близо до паметника на космонавтите, до ВДНХ, което означавало "Выставка достижения народного хозайства."

Гостилницата не изглеждаше представителна, но заемаше цял квартал със своите корпуси. Настаниха ме в стая большой люкс. Това беше едно безсмислено широко и високо помещение с паркет, килим, баня с вана и входна врата, която зееше два сантиметра от пода. Цената беше единадесет рубли на ден, а според заповедта за командировка можех да разполагам само със седем рубли за квартира. Засега обаче друга самостоятелна стая не могли да ми предложат, останалите били с по четири легла. И освен това съм имал право да остана не повече от един месец в хотела. Как така, аз съм за четири месеца. Така било по закон. Ако искам да продължа престоя си, като наближи краят на месеца, трябвало съм да отида до Управлението на гостиниците и високите домове, точно така се наричаше това чудо и да подам молба да ми се удължи престоя. Всеки месец ли? Всеки месец. Освен това като иностранец би трябвало да знам, че нямам право да се отдалечавам повече от четиридесет километра от Москва. Нямах и намерение да се отдалечавам толкова, но много ми се искаше да видя Ленинград. А до Ленинград мога ли да отида? Можете, но трябва да получите разрешение. Пак ли от Управлението на високите домове? Не от друга институция.

Първата нощ в Москва спах лошо или по-точно казано, с часове не можах да заспя по няколко причини. Първата беше, че гостиница "Ярославская", която през деня бе тиха и кротка, вечер сякаш се разбуждаше и започваше врява. Хлопаха се врати, прещракваха ключалки, някакви хора пристигаха, някакви хора си отиваха, подвикваха си, говореха високо и дълго се убеждаваха един друг в нещо. Обитателите на обикновените стаи нямаха отделни тоалетни и към клозетите и баните имаше почти непрекъснато шествие. Асансьорът пъшкаше и скърцаше, железните му врати дрънчеха, и цялата тази шумотевица се промъкваше под пролуката на вратата ми и нахлуваше в моята большой люкс. Освен това беше топло, а не смеех да се саморазправям с прозорци и отопление. Главата ми бе натъпкана с впечатления, не знаех какво ме очаква в утрешния ден, как ще се справя с метрото и как ще достигна до Института, освен това бях чувал, че разни същества звънят по телефоните на чужденците и така нататък... Най-накрая се надигнах от леглото, запътих се решително до банята, напълних ваната с вода (бях почти забравил вече какво е това вана) и се намъкнах в нея. Лежах, лежах в топлата вода, лежах и полека-лека ми се придряма.

На сутринта трепетно и мръзнейки, се отправих към станцията на метрото.

Московското метро е най-доброто от тези, които съм видял в Париж, Ню Йорк, Чикаго, Лондон, колкото и странно да звучи, най-редовното, най-точното и най-използваното за превоз. Строено е със страстно разхищение, станциите му са просторни, мраморни колони, стенописи, стъклописи с кристални полилеи, мозайки – истински дворци, ненужни с показността и разкоша си, на които никой от вечно бързащите московчани не обръщаше достатъчно внимание. Всичко е блестящо чисто, по дългите повече от сто метра ескалатори непрестанно се разминават потоци от хора, нагоре и надолу, отдясно стоиш, отляво вървиш или тичаш, както е в песничката на Окуджава. Знаех, че Русия е огромна, че Москва е многолюдна, но толкова много човешки лица не бях си представял, толкова много, че усещаш съвсем ясно как всички губят лика си и ти, разбира се, започваш да се чудиш кой си, щом се зърнеш в някое огледало.

 

Тичат надолу по стълбите на ескалатора с шапки ушанки, пребрадени с вълнени шалове,шуби, шинели, тичат без да са наясно, какво ще правят със спестената минута. А другите в дясно са спокойни, някои от тях невъзмутимо си четат книги. Четенето на книги в московското метро е забележително явление, може би единствено по рода си в света, и според мен то не изразява толкова беззаветна любов към литературата, колкото тъжен опит макар и за кратко бягство от действителността.

Влаковете пристигат на секундата, вратите се отварят и избълват стотина души, които се втурват нанякъде, в следващия миг други стотина души нахълтват във вагоните и никак не са нежни, побутват те, ръгат те, притискат те. И ето, че се разнася по говорителите във вагоните гласът на машиниста:

- Осторожно, двери закрываются!

Сега може всичко да е компютъризирано, механизирано, но тогава гласовете бяха естествени и звучаха с най-различни интонации, ту гордо, ту уморено, ту кротко, ту нехайно.

Успях да се справя с метрото, и вратичките ме пропуснаха, и във влака се настаних, и не сбърках там, където имаше "переход" за друга линия. Всичко е обяснено, изобразено, посочено.

Сградата на Московския химикотехнологически институт, който носеше името на Менделеев, беше стара, посивяла, не особено приветлива нито отвън нито отвътре. Полутах се по многобройните коридори, между студенти, професори, асистенти, питах любезно и най-накрая открих Факултета за повишаване на квалификацията. Канцелария, документи, справки...

Сетне намерих Карапетьянц. И първото нещо, което ме впечатли, бе колко малък, няма да излъжа, ако кажа два на три, бе кабинетът му. И стените му бяха от книги, искам да кажа от рафтове с книги, никакво свободно пространство, ако имаше как и по тавана щяха да висят книги. Професорът ме посрещна сърдечно, топло, дори ласкаво. Той дълго се извинява, че през седмицата не може да ме покани у тях, защото и двамата със съпругата му работят до късно, но в събота, в четири часа следобед, ако съм свободен, да заповядам у тях на улица "Готвалд", вход, квартира... После се втурна по някаква неотложна задача.

Не си струва да описвам курсовете, които посещавахме, те бяха добре организирани, преподавателите се отнасяха сериозно към дейността си, курсистите бяха петдесетина души от цялата страна. Аз - единственият чужденец. Веднага признавам, че интересът ми бе умерен, посещавах ги отначало редовно, по-късно спорадично, разбира се, гледах винаги да присъствам на лекциите на Карапетьянц, не само от уважение, но и защото бяха наистина много хубави, обичах да го слушам, даже и да не разбирах всичко, което преподаваше. Но честно казано повече ме интересуваше Москва, Русия, концертите в Голямата зала на консерваторията, галериите, улиците, хората... За жалост имаше и едно малко неприятно задължение, което всеки курсист да изпълни – да защити курсова работа на свободна тема. Това ме безпокоеше, защото никак не исках да изложа нацията пред колегите, и себе си пред Карапетьянц. И като се чудех, каква да бъде темата ми, натъкнах се на нещо съвременно – връзката между ентропията и информацията. Знам, че звучи мистично, то и на мене така ми изглежда сега отдалечено с годините, но тогава намерих добра литература по въпроса и бях започнал да разбирам що годе, за какво става дума. Така че темата ми вдъхваше респект на всички и най-вече на мен. Започнах да се готвя по нея, пишех я на моя ужасяващ руски език, почти всички българи са прокълнати да не знаят този език и нахално да разчитат на фонетичната близост и се надявах, че една симпатична, добре образована колежка, ще редактира текста ми...

Да се скитам по централните московски улици, когато не бях вцепенен от студ, беше развлечение. Московчаните бързаха, топуркаха по снега, увити носове, нахлупени шляпи и сегиз-тогиз две хубави сини очи те стрелкат и безжалостно те отминават.

И цветя, на всеки ъгъл. Снажни лелки продават цветя и една дори се провикваше: Болгарские розы! Болгарские розы! Съвсем свежи! Съвсем свежи! Изпитах национална гордост, въпреки че през февруари рядко има български рози. Особено пък по онова време.

- Пончики, пончики! – подвиква женица, обвита в шалове. Оттам произлиза и българското понички...

- Горячие чебуреки, горячие, горячие... Виж това за мен беше нещо ново и много вкусно. Чебуреки – ударението пада на втората сричка. Азиатска палачинка, пълнена с кайма, малко като я стиснеш тече и пръска навред сос. Той бързо се влоява и за дълго остава следи по реверите ми. Горячие чебуреки! И от кошницата излиза бяла ароматна пара.

Друга пък гласовито се провиква:

- Пирог с мясом! Пирог с мясом, с мясом!

Сакън някой да не си помисли, че аз се вълнувах само заради лакомията си. Моля ви се! Почти на всеки ъгъл се продаваха книги! Всякакви книги от разказите на Конан Дойл до ръководства за стругарство и отглеждане на зайци. И се купуваха. Купуваха се. А продавачите се надпреварваха да хвалят стоката си. Имаше едно момче, което отдалече приличаше на дебил и от близо пак на такъв приличаше, но ако се спреш да го чуеш, как си рекламира литературата, клатушкайки се ту на единия си крак, ту на другия, за да се сгрява, каква находчивост, какво чувство за хумор, каква осведоменост. Носеше очила с изпъкнали лещи, грамадна шапка ушанка с развяти наушници, лицето му изразяваше детинска невинност, чак ми ставаше жал за него в тази зима и този студ. Но зърнеше ли ме, светкавично се опитваше да ми пробута нещо от стоката си. От един поглед разбра, че съм податлив и бързо, и настойчиво ми тикаше томче след томче. И эта была очень редкая, и эта очень интересная и най-накрая вземете и тази, за да закръглим сметката! И аз наивникът купувам ли, купувам и се чудя и се мая, как ще ги пренасям всичките тези книги в България.

Руснаците много четат, много обичат да ходят на театър, на опера, на балет, на концерти. Те са хора с въображение и непрестанно искат да го насочват някъде далеч от мира сего, и да се занимават, колкото се може по-малко със злобатата на днешния си ден. Религиозните празници им са били отнети преди поколения, заместили ги революционните, но хората си създават и нови, те празнуват не само осми март – ден на жената, те имат и ден на мъжа - 23 февруари – всъщност денят на съветската армия. Тогава мъжете са на почит, всички жени купуват подаръци за съпрузите си или за приятелите си, и от женско нашествие ГУМ и ЦУМ, и останалите големи магазини са непревзимаеми. Вечерта се празнува тържествено и напиването на мъжете е благословено. А как се напиват! Ой, как се напиват! Ако другите народи пият от плоски шишета, от широки шишета, от дамаджани, от рогове, от бурета и бъчви, в Русия пият от цистерни. Да пукне, който лъже. На площада спряла цистерна с пиво, народът се наредил на опашка и точат ли точат, направо от крана в халби. Пият, плащат и пак подлагат халбата под крана.

На стотина метра от хотела имаше лавка и навес със скована от дърво полица, върху която рано сутрин хората си оставяха чашите мляко с кафе, докато хапваха на крак пончики, а вечер в същата тази лавка продаваха пиво. Веднъж, гледам под дъската кротко си лежи някакъв дядя, тези, дето си закусват, безцеремонно го прекрачват, пият си млякото, а той - между краката им. Дали беше останал от нощес, дали се беше домъкнал рано на зарана да измоли чаша пиво – не знам, до тук му бяха стигнали силите и спеше блажено, и никой не му обръщаше внимание. Виждал съм как човек се изсулва от вагона на метрото, прави няколко крачки по перона, залита и рухва на цимента. Всички го заобикаляха, а аз хуманистът, разтревожен се опитах да го дигна, нещо, което предизвика масово неодобрение.

- Молодой человек, что вы делаете. Оставьте эго, пусть лежит, черт с ним!

Милицията обираше падналите бойци и ги откарваше направо в Изтрезвителя. Там ги къпели, бръснели, стрижели, глобявали и на другата сутрин освобождавали, за да се отправят отново на алкохолния фронт. Казват, че по същия начин прибрали един от телевизионните говорители, който порядъчно се бил подредил, окъпали го, остригали го, а той завалията, преди няколко дни се бил върнал от чужбина, където платил жестока сума, за да му присадят коса.

С очите си видях как един юнак залиташе по тротоара, залиташе, а край него бавно пърпореше мотоциклет с кош. Двамата милиционери търпеливо чакаха юнакът да падне, за да го напъхат в коша и откарат. Такъв бил правилникът. Докато се държиш на краката си, си в безопасност. Паднеш ли, няма милост. И нашият със сетни сили се удържаше, най-накрая успя да се добере до уличния стълб, сграбчи го, обгърна го и невъзмутимо се обърна към милиционерите:

- Ждите теперь если у вас есть время!

Опитваха се да обяснят руския алкохолизъм със социални причини, беднота, безнадеждност, та дори тоталитаризъм, трагедии и тъй нататък. Но струва ми се, че единственото ясно нещо е, че алкохолизмът съществува вредом по света, че има свои оттенъци при отделните народи, но причините му все още са неясни. Те не са нито само социални, нито само генетични, нито само хормонални.

Ти каната с виното разби, всемогъщи Боже,

и пътя за рая ми закри, всемогъщи Боже,

драгоценната влага попи в прахта,

ти наистина препи, всемогъщи Боже.

Така е рекъл Омар Хаям на господа, когато той се е мъчил да го откаже от пиенето.

В Москва по това време кръчми нямаше. Кафетата и ресторантите бяха малко и поради това винаги обсаждани. В гостиница "Ярославская" имаше ресторант, където по някога се опитвах да проникна. Точно така, защото ресторантите почти винаги са залостени отвътре и наблизо до вратата се навърта портиер, който има власт да реши дали ще те пусне или не. "Мест нет товарищи!"

"Мест нет!" Гледаш го, възрастен човек, възможно да е герой от войната, възможно да е бивш концлагерист, а сега изпитва сладострастно желание да покаже собствената си значимост, власт, право. Надигам се на пръсти и успявам да видя, че в ресторанта има места колкото щеш... Защо, за бога, тези хора не желаеха да има оборот. Атрибут на социализма. Бъркам в джоба си, показвам чуждестранния си паспорт, чукам напористо на стъклото и най-сетне швейцарят се смилява. Гардеробът е задължителен и се обслужва поне от двама души. Взимат ти палтото, закачат го, взимат ти шапката, закачат я, дават ти номер. С швейцаря станаха трима души само около входа. Влизам, оглеждам се. Не може току така да седнеш, трябва да намериш управителката на салона. Дириш я. Сервитьорките събрани на групички си разговарят, не те поглеждат. Стоиш глупаво и чакаш. Най-сетне се появява бивша красавица, разпитва те за какво си дошъл и ти разрешава да седнеш... Сядаш и чакаш, и чакаш...и ето към масата бавно се приближава сервитьорка с отегчен вид, вдига бележниче в едната си ръка, химикалка в другата и казва:

- Слушам ви.

Изброявам.

- Само това ли?

Поглеждам я виновно.

- А пиво няма ли да пиете?

- Ами добре.

- Колко бутилки, една, две, три!

- Ами засега една.

- Няма засега. Казвайте колко, защото аз втори път няма да дойда!

- Една, една.

- Портокал ще ядете ли?

- Не. Благодаря!

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух