напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XXII


Една вечер ми се прищя да пийна шампанско, заедно със случаен сътрапезник.

- Уже поздно! – отсече сервитьорката.

Сътрапезникът се намеси:

- Ну, пожалуйста, ну он иностранец... ну будьте добрая. Ну, милая...

Тогава тя се обърна към мен и каза хладнокръвно:

- А сдача будет?

Разбира се, че ще има бакшиш, как може да си помисли нещо друго. Тя се отдалечи гордо и донесе шампанското сякаш даваше милостиня.

Ресторантът имаше най-малко три управителки, не знам колко директори, касиери, гардеробиери, а беше съвсем обикновен... Социализмът си харчеше парите без да му мисли. Един ден това щеше да му излезе скъпо.

Гардеробиерът ми взима палтото и отива да го закачи. Вижда, че няма пришита закачалчица и отбелязва:

- Ниточки нет?

- Нет – отговарям аз.

Омръзнаха ми с тази ниточка. Дрехата ми се закачаше много добре и без ниточка. А то защо било.

- Ниточки нет?

- Нет.

- И не будет? – пита той загрижено.

- Никогда не будеть! – заинатявам се аз.

А той хитричко подсказва:

- А может и быть... Посмотрите молодой человек – казва той и сочи някакво рафтче.- У меня и ниточки есть и иголки и все...Вы только захотите...

Струвало тридесет копейки.

- Давай! – съгласих се великодушно аз и след това си имах ниточка.

Имаше дни когато ресторантът изобщо беше затворен за обикновени посетители. Отговорът на швейцара беше недвусмислен:

- Сегодня мы кормим только интуристов.

Интуристите не можеха да се мешат със съветските граждани, нито дори с такива иностранци като мен.

- Днес храним само интуристи, товарищи! Само...

Като го гледах, колко е подпухнал от водка и щастлив, че може да упражни властта си на входната врата, нещо ме жегна и попитах:

- А хора, кога храните хора?

Той се изчерви, насъбра яд и смелост, и отвърна:

- А нима съм казал, че вие сте маймуна?

Толкоз. Човекът ме гледаше от висотата на положението си. Попитах го дали вечерта ресторантът ще работи.

- Довечера ли? Ще видим! Вие елате и тогава ще гледаме, какво може да се направи.

Някога Достоевски беше употребил израза "изпаднал в административен захлас". Велик писател.

Светът изведнъж се променяше, когато пристъпвах прага на дома на Михаил Христофорович. Той и съпругата му, побеляла, пухкавичка жена, от която лъхаше благородство и изтънченост, живееха в съвсем скромно жилище, пак учудващо малко, пак стените му – рафтове с книги. Но в тях можеше да се забележи, че термодинамиката и химията бяха отстъпили място на поезия, литература, археология. Посрещнаха ме така сърдечно, угостиха ме тъй изобилно, син да бях им, нямаше да ми отредят такова внимание. Всичко се започна с водка и сельодка, към тях три вида салати, след това два вида пирожки със зеле и с месо, след това индейка, сиреч пуйка, печена с картофи и ориз, след това пломбир с ягоди и коняк и накрая пирог с ябълки. Това е! Оф! Пломбирът е вид сладолед. Ох!.. Ако някой се учудва на гастрономическата ми памет, пояснявам: има запазени писма.

Сетне се преместихме в другата малка стая, която беше побрала и едно пиано. Михаил Христофорович седна пред него, засвири и за моя изненада тихичко запя. Песни от Блантер по текстове на Окуджава. Гледах го умилено смаян. А той свиреше и пееше Шуберт, свиреше и пееше руски романси. Свиреше и поглеждаше боязливо към мен, сякаш искаше да каже: "разбирате ли, аз обичам и това!"

Той обичаше и познаваше и Шекспир, и Пушкин, и Блок, и Цветаева. Познаваше задълбочено и китайското изкуство. Боже, виках си, кога е имал време за всичко това...

И изведнъж сюрприз. Били ми купили билет за концерт тази вечер. Известна певица ще пее старинни руски и цигански романси и понеже билетите били само два, щяла да ме придружи снаха им.

Откровено казано, аз бях така преял, че концертът ми се виждаше като още един пирог, който трябва да погълна, и силно се надявах снахата, която била на конференция да закъснее, тя обаче пристигна със служебен автомобил и скоро се озовахме в концертна зала препълнена с публика, възрастни побелели жени и мъже и тук таме някое младо лице. Появи се певицата, пищна и цялата в букли и дантели. Запя. Гласът и не бе нещо особено. Но песните й, песните й се посрещаха с такова вълнение и се изпращаха с такива бурни аплодисменти, че веднага стана ясно, хорицата се радваха на тези забравени и до скоро забранени музика и думи. Десетилетия всички тези романси са били смятани за напълно упадъчни и едва напоследък командващите изкуството снизходително им разписали пропуск до публиката. Пред мен седяха очарователни бабки, които наблюдаваха всичко с бинокли, бършеха очите си с бели кърпички и така мило въздишаха, че и аз се разчувствах. Щом конферансието обявеше, коя песен ще бъде изпълнена, се понасяше възторжен шепот и стонове на умиление. Накрая публиката не пускаше певицата да си отиде.

По-късно разбрах, че ентусиазмът е неотделимо качество на руската публика. Тя е благодарна, тя се радва на изкуството и понякога въздиша: Ой, прелесть какая-та! Благодарение на Карапетьянц успях да посетя и фамозните театри "Съвременник" и "На Таганка", за които билетите бяха разпродадени месеци напред. Но както навсякъде и в Русия връзките са си връзки. И тук му е мястото да кажа още няколко думи за Михаил Христофорович и за неговото семейство. Това бяха интелектуалци, такива, каквито рядко се срещат по света. Те нямаха нищо общо с многознайковците клъвнали тук и там, обичащи да омайват околните с познания, които почти във всички случаи са съмнителни. Нямаха нищо общо с отегчените, лениви и мъдро скучаещи дворяни. Не, те действаха, те горяха в науката си, в работата си.

Виждал съм много енергични хора, които винаги за някъде бързат, вездесъщи като електроните, те са навсякъде и всъщност никъде, защото цялата им енергия се изчерпва, за да сменят местоположението си. А Михаил Христофорович навсякъде се раздаваше, той се изразходваше. Оборотите, на които живееше, надхвърляха допустимите, но той просто не поглеждаше към стрелката, която сочеше червения сектор. Веднъж си позволих да му кажа: "Извинете Михаил Христофорович, но вие прекалявате. Така не бива. Вие се преумаряте и трябва да почивате!" Той ме погледна виновно, после ме удостои с познатата си мила усмивка: "Ще си почиваме на онзи свят!"

Сега, когато него го няма, това ми звучи като предизвикателство. Мисля, че той не вярваше, че има "онзи свят". Няма го онова място злачно, място лишено от болка и печал, красивата заупокойна молитва само ни утешава! Михаил Христофорович доброволно бе приел свръхнапрежението, което го уби. И може би е бил прав.Колко си живял не се измерва с годините, а с интензитета на преживяното и стореното.

Само за едно нещо той не отдели пред мен нито минута, нито дума. За политиката. През всичките ни срещи в продължение на много години аз не чух от него да спомене партията, правителството, капитализма, комунизма. Не знам, възможно бе, една от причините да се потапя в достойния свят на неговата наука, поезия и музика и да не се откъсва за миг оттам, беше точно политическата система, в която той живееше, но упорито се мъчеше да не я забелязва. Какво да се прави, всеки не е Сахаров.

Когато се виждахме по-късно, аз идвах в Москва не заради химията, а за пиесите ми, които, за моя радост, се играеха там. Бях изневерил на науката и Михаил Христофорович бе един от малцината, пред когото изпитвах чувство на вина. Вярвам, че ми е простил, той умееше да разбира и да скрива дълбоко в себе си тъгата от разочарованието.

Един ден дойде вестта за преждевременната му смърт. Стрелката неочаквано бе трепнала и спряла на нула.

Човек създава в душата си собствен свят, населява го с хора и животни, които обича и пропъжда недостойните. В този свят смъртта няма достъп и докато той не угасне и за мен, в него ще присъства Михаил Христофорович.

Полека-лека взех да свиквам с руския начин на живот. Слава богу, настаниха ме в друга стая, която беше само "люкс", значително по- уединена, по-малка и не така шумна. Имаше си баня,е без вана, но пък с душ, само че от крана за топлата вода нищо не течеше. Съобщих този феномен на администраторките и те ми казаха, че ще изпратят "слесарь". Както можеше да се очаква, слесарят не дойде. Пак казах, пак обещаха, пак не дойде. Появи се може би две седмици по-късно. Ръчка нещо из банята, въртя крановете, обърна се към мене и рече:

- У вас нет давления!

След това заключение си отиде. Слезнах долу при администраторките и заявих, "что у меня нет давления". Те изпоприпадаха от смях и една на друга, съобщаваха факта. До ден днешен не съм успял да разбера, какво предизвика такова веселие. Как точно са тълкували думите ми и означават ли нещо друго. Не знам. Знам само че топлата вода не дойде цял месец, докато един божи ден си потече кротко от крана. Вече имах "давление".

Между другото си закупих транзисторен приемник "Рига" - большой, прекрасен, чайник, котлон, тиган и кафеник-великан и машинка за мелене на кафе, която трещеше като каменотрошачка, но мелеше превъзходно.

И често си приготовлявах вечерите сам-самичък. Е, вярно в коридора миришеше на пържени котлети, но какво да направя. Да се вечеря в ресторанта беше трагично начинание, да ям на крак не обичах, така че нямах особен избор.

Храната в Русия бе евтина, беше все още време, когато в магазините се намираха доста продукти. През годините, които следваха, виждах как опустяват витрините, как остават само някакви жалки консерви и как накрая щандовете бяха празни. Щом Москва тъй видимо обедняваше, какво ли е било в провинцията. Но през зимата на седемдесета година, с малко усилие и повечко търпение можеха да се намерят основните храни. Руското краве масло беше великолепно, понякога дори се появяваше чер хайвер, който както е известно, няма нищо общо с диктатурата на пролетарията. "Как мислиш - попитала щуката шарана, - ще доживеем ли до комунизма. Зависи – отвърнал шаранът – например есетрата не доживя!"

Повечето руски продавачи бяха отвратителни. Ругаеха, нагрубяваха, обслужваха те с презрение, с една дума правеха всичко възможно да не стъпиш повече в магазина им и поне спрямо мен успяваха да постигнат целта си.

- Извините пожалуйста масло есть? – питам любезно аз.

- Нет – отвръща продавачката.

- А будет?

- Будет наверно.

- А когда будет?

- Я вам не справочное бюро – казва тя и ми обръща гръб.

До следващия магазин има километър.

Но елате и вижте руския, съветския продавач, когато е получена рядка, липсваща на пазара стока. "Дефицит"! Елате и вижте как той се превръща в командир на рота, как издава заповеди, как подвиква, защото в магазина и навън на тротоара наистина чака цяла рота купувачи, развълнувани, но строени, спазват строго реда, стоят и търпеливо чакат, а някои от тях дори не знаят за какво чакат. Има си и професионални опашкари, те се нареждат рано-рано пред магазина, където са разузнали, че ще се получи скъпоценния продукт, бдят няколко часа и после, ако имат късмет и дефицитът пристигне, отстъпват реда си срещу две-три рубли и отиват да ги изпият.

Когато Горбачов издаде безнадеждно отчаяната заповед за ограничаване на продажбата на алкохол, в Москва съм виждал опашка, по-голяма, отколкото пред мавзолея на Владимир Илич. Проточваше се тя по протежение на улицата, прекъсваше се на пресечката и продължаваше от другата страна пак по същата улица. Не можеше да се засуче около ъгъла, защото някакви градежи пречеха.

Често обикалях магазините, защото дебнех да си купя магнетофон "Комета"- цели петнадесет години мечтаех за такова нещо, от времето когато мъкнехме "Смарагда" на Христо Баларев се заканвах, че и аз, рано или късно, ще притежавам подобна скъпоценна вещ. А проучванията ми сочеха, че именно "Комета" бил най-доброто от съветската звуковъзпроизвеждаща техника. Копие на "Грундиг" - поне така казваха. Още от България си бях определил сумата, която ще бъде неприкосновена, разчитах и на дописките, които изпращах в "Поглед". Не, магнетофон на всяка цена.

И тъй както веднъж гледах с тъга празните лавици на магазина за радиоапарати, телевизори и транзистори, магазин в който магнетофони "Комета" "иногда бывают, но сейчас нет" и водех безнадежден разговор с продавача, към мен се приближи едно очилато дребосъчесто човече, погледна ме внимателно в очите и каза:

- Вие какъв магнетофон търсите?

Отвърнах му:

- Хубав!

В следващия миг то заговори с вещина за всички възможни марки магнетофони, които могат да се намерят в СССР. Колко вата, колко херца ниските, колко херца високите честоти.

- А знаете ли къде мога да намеря?

- Ами – вика – намират се, знаете, и такива, и онакива.

- Например какво?

- Например "Дайна" толкова и толкова вата, херца, толкова писти...145 рубли му е цената.

Помислих си, много е евтин, за да бъде наистина хубав. Но, понеже аз съм най-нетърпеливият купувач в света, рекох:

- Добре, може ли да го видя, да го чуя...

- Може, стига да искате, ще го видите, сам ще се убедите и в достойнствата и в недостатъците.

- Далече ли е? – питам го.

- Не много.

Тръгнахме. И по пътя той започна нещо да го усуква, може би съм знаел, че у тях е прието заради услугата, тъй и тъй...

- Бъдете спокоен!

- А откъде сте ваша милост?

- От България!

-Ау! – каза човечето и се хвана за главата – Ау, от България. Сега още повече ме е срам да ви искам пари... Тетка моя живет в Бургассе!

Абе, викам си, да е жива и здрава тетка ти, ти дай да намерим магнетофон, не се измъчвай...

Пътувахме с метро, пътувахме с автобус и аз все си мислех, че той ще ме заведе у дома си и ще ми покаже някоя бричка. Нищо подобно, най-неочаквано той заяви, че вместо "Дайна" може да ми предложи "Делфин" – транзисторный, очень хороший, работи и на батерии и на ток, можеш да го носиш със себе си – 230 рубли.

Този, викам си, сигурно е магазинер, началник - склад и пробутва магнетофони за някоя и друга рубла отгоре. Гледам го, очилат такъв, сбръчканичък, като употребявана амбалажна хартия. И изведнъж пред нас магазин. Влиза решително човечето, влизам и аз след него, а на рафтовете да се смаеш - най-различни магнетофони. Човечето нареди да ми свалят всички и като се насъбраха двама-трима продавачи и започнаха да ги пробват и да ме убеждават, да ги хвалят, бре откъде се взе тази любезност! И аз ха, ха да взема транзисторния и да изневеря на "Кометата". Слава богу, че в себе си имах само чекове и трябваше да отида в най-близкия хотел да ги разменя с рубли. Помолих да ме почакат, викам, ей сега ще се върна. Но човечето ме изгледа подозрително и каза нежно:

-И аз ще дойда с вас.

Подтичва то край мене, а аз все повече се разколебавам, щом тези магнетофони не бяха продадени, щом продавачите бяха толкова отзивчиви, значи има нещо и току рекох на очилатия си придружител:

- Много се извинявам, ама никак не ми се иска да купя този магнетофон.

Той обаче нито се развълнува, нито се опита да ми противоречи:

- Ама разбира се, че не ви трябва такъв магнетофон... За какво ви е транзисторен магнетофон, вие няма да се разхождате по улицата с него. Ей сега ще отидем в друг магазин.

Сменихме рязко направлението и отидохме и какво да видим, чудо на чудесата, в магазина опашка, а опашката за магнетофон "Комета"!

- Вы счастливый человек, счастливый! Это настоящая "Комета".

Наредих се, а през това време човечето се въртеше насам-натам нещо шушнеше на продавачите, един вид урежда сделката. Дойде ми редът, изпробваха магнетофона, написаха ми бележка... но нали нямах рубли, обяснявам, на касиерката, тя ми вика, че ако до тридесет минути не платя, ще продадат стоката на друг. Посърнах! Нямаше да смогна, най-близкият хотел бил на половин час път, сбогом "Комета". Но човечето дойде на помощ. Идете вика при старши-администратора на магазина, кажете му, че сте иностранец и го помолете да ви удължи срока. Старши-администраторът се замисли-замисли, пък току написа на бележката. Разрешавам – 2 часа!

Втурнах се към хотела, човечето с мене. Влязохме в хола, аз отидох да обменям чековете, човечето седна кротко на едно столче и ме чака.

Купихме магнетофона. Моят търговски агент, галантно го взе от ръцете ми, понесе го, спря едно такси, качихме се. Шофьорът подкара из Москва. По едно време човечето каза: - Аз ще слеза тука на "Таганка!"

Погледнах го с благодарност и все пак попитах:

- Колко ви дължа за услугата?

Очите му топло засияха през очилата:

- Петнадесет рубли!

Стомахът ми се сви. Господи, какъв съм глупак, казах си аз и му подадох две банкноти от по десет рубли. Други, по-дребни нямах. Човечето ги взе, ръкува се сърдечно, каза: "Большое вам спасибо!" и слезе от колата. Аз останах в таксито и милвах магнетофона.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух