напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



XXIII


S=K.LnW

Така пише на гроба на великия Лудвиг Болцман. Неговата формула, от която следва, че съществува връзка между S – ентропията и W -вероятността, от което пък следва още, че ентропията е мярка за безпорядъчността в една система, от което пък следва, че колкото е по-голям безпорядъкът в една система, толкова по-голямо количество информация ти е необходимо, за да я проумееш, от което пък следва, че който владее информацията – владее света. Малкото човече с очилцата владееше информация недостъпна за мен, и за два часа спечели двайсет рубли от това. Повече отколкото един виден съветски учен получава на ден.

Но магнетофонът "Комета" ми служи вярно години и години, грубичък, тежък, накрая отиде в запаса, след това го подарих на един стар приятел, оттогава минаха години и години, и преди няколко дни той ми каза, че си затискал зелето с него. Не че не е възможно, но мисля, че не е красиво, той се шегуваше.

В Москва се запознах с един млад французин, авантюрист, ценител на литературата и музиката, преподавател по френски в някакво висше заведение. Сприятелихме се. Казваше се Ролан. Една вечер Ролан изпаднал във вълчи глад, дойде и каза:

- Бързо да хапнем нещо!

В Русия, в девет часа, не бива да се правят такива необмислени пожелания. Беше неделя, ресторантът при хотела не работеше. Отидохме в най-близкото Кафе – то беше затворено. На вратата тьотка непоклатима – Кафе закрыто!

Но още няма девет и половина, вижте девет и двадесет е. Сочим часовниците!

- А вие защо спите до сега, че не дойдохте да се нахраните – отвърна лелката, обърна ни гръб и край.

- On ne mange pas dans cette pays! – проплака Ролан, а аз се сетих, че някъде в района трябва да се намира един хотел наречен "Турист", и според разузнаването, неговият ресторант работел до по-късно.

-Да вземем такси! – оживи се Ролан и започнахме разгорещено да махаме на такситата. В Русия вечер те возят, само ако посоката устройва шофьoра. Но затова пък късно през нощта срещу скромно възнаграждение може да разчиташ на всевъзможни превозни средства, които да те откарат до желаната точка. Видях с очите си, как едни познати спряха линейка и след кратък пазарлък се наместиха в нея. Други са се прибирали със снегорини.

Най-сетне някакво такси се смили на моите отчаяни призиви. Затичахме се с Ролан, не щеш ли едно младо момиче със силен спринт ни изпревари и се намести на предната седалка.

- Девушка - казах аз строго – това такси е наше! –и наредих на шофьора – гостиница " Турист"!

- Нищо де - каза момичето – и аз отивам там.

Шофьорът млад човек, симпатяга се обърна към нас и вика: "абе не я знам къде е тази гостиница"

Девушка – обръщаме се ние към девушката – кажи къде е гостиница Турист?

- Не я знам – отвръща девушката.

- Абе как не я знаеш, нали там живееш?

- Там живея, но не знам къде се намира, аз не съм от Москва.

Шофьорът спира, тръгва, разпитва, връща се по една улица, завива по друга и таксиметърът му навърта ли, навърта. И докато се лутаме из Москва девушката вади от чантичката си лъскава нова монета от една рубла, показва я на Ролан и пита:

- Увидели монета Ленину? Юбилейная.

Ролан я разглежда и на ужасяващ руски отвръща:

- Това е много красива монета!

- Подарявам ви я! – каза момичето.

Накрая стигаме. Плащаме, а момичето ни чака и тръгва с нас: "Сега ще ви покажа ресторанта!" Аха, викаме си ние с Ролан на ум.

То ни води до самата сграда, до самия вход. Ролан галантно я поканва да вечеря с нас.

А девушката заявява: - Я с вами в ресторан не пойду!

Махна ни дружелюбно и си отиде. Ролан отвори дланта си където блестеше ленинската монета! Руските хора са непредсказуеми.

Седемдесета година беше юбилейна за Владимир Илич. Едно столетие от рождението му и Русия бе обзета от жестока юбилейна треска. Повечето хора по света не могат да живеят без да обожествяват някого или нещо. И понеже на руснаците отдавна бе внушено да не се прекланят пред батюшка царя, после пред господа бога Исуса Христа, после да не се прекланят пред Йосиф Висарьонович, остана им само Владимир Илич. Така през юбилейната година обожествяването достигна библейски размери.Всичко което се правеше беше юбилейно, всичко което се произвеждаше беше юбилейно, юбилейни марки, юбилейни торти, юбилейни...

И дори:

Юбилейна съпружеска спалня с три легла и надпис:

"Ленин всегда с нами!"

Юбилейные часы – Кремлевская башня, вот такая маленькая. Открываются двери и выходит броневик – вот такой маленький, откривается люк и выходит Владимир Илич, вот такой маленкий, и говорит: " Ку-ку!"

Юбилейни вицове!

А аз направих първите си стъпки като журналист в Москва, най-напред взех интервю от главния редактор на едно списание, който много ме улесни, защото още с появяването си, висок, мустачест с костюм на големи карета, заяви: "Сега ще ви кажа какви въпроси да ми задавате?"

По-интересно ми беше със съветския футуролог Игор Бестужев-Лада. Той се наричаше така, защото бил потомък на някакъв славен декабристки род. Беше интелигентен човек с широк поглед върху нещата, говореше увлекателно и предричаше славно бъдеще на човечеството. И тъй като въображението не признава граници, ние започнахме да говорим за милиони години напред и че дори нашето слънце да угасне, хората ще бъдат достатъчно знаещи, можещи, че ще се разселят из космоса, че ще настъпят нови, непознати и необясними за нашия съвременен разум отношения, връзки, източници на енергия.

Позволих си да забележа, че всичко това би могло да се екстраполира до безкрайност, но само при условие, че е в сила моделът за така наречената стационарна вселена.

Той каза:

- Ну да!

Ами ако е вярна представата за първоначалния взрив, за разширяващата се вселена и за това, че след определено време, тя ще започне да се свива и да се превърне отново в едно едничко неутронно яйце. Тогава какво ще стане с вечното човечество?

И на този мой въпрос Игор Бестужев-Лада отговори:

- Вот мы с вами попали в тупик!

Защо "мы с вами" не беше ясно, аз изобщо не споделям панвселенския оптимизъм, но в края на краищата стигнахме до компромис, дадохме на човечеството един разумен срок от един-два милиарда години и се успокоихме.

Третата московска среща обаче бе подарък, който животът ми направи. Запознах се с Даниил Данин, авторът на обичната ми книга "Неизбежността на странния свят". Може би най-хубавото нещо писано за атомната и квантовата физика. Бях я чел с възторг в България и реших, че на всяка цена ще издиря нейния автор. На руски се бе появила и друга негова книга посветена на Ръдърфорд, романизирана биография с популярно изложение на всички научни подвизи на големият физик.

Намерих телефона. Обадих се, отговори ми приятен мъжки глас. Обясних му кто я такой. И той, макар и не особено охотно, се съгласи да даде интервю за български вестник.

Живееше на "Красноармейская улица" в един от блоковете на Съюза на писателите.

Данин беше едър човек, с побеляла къдрава коса, с впечатляващо чело, умни сини очи и очила с голям диоптър. За мен той беше хубав, за другите – не знам. Също като Михаил Христофорович и той живееше в скромно жилище, но в работната му стая до стените бяха подредени стотици грамофонни плочи. На бюрото му имаше чаша с вода, от която отпиваше от време навреме една съвсем малка глътка.

Някога,преди войната,той бил завършил физика, но проявявал страст към литературата и поезията и се отдал на литературна критика. Бил един от надеждните и авторитетни млади критици, наричали го "блестящ", познавал се с най-големите руски поети и писатели, но... проявил космополитизъм. С две думи твърдял, че освен Пушкин, Лермонтов, Есенин, Блок, в света има и други добри поети. А както пише в тълковния речник на българския книжовен език от 1963 година космополитизмът е "идеологическо оръдие на американския империализъм, според което отечеството на човека е целият свят, следователно човек може да бъде безразличен към своята родина и нейната култура". Вероятно по тази причина Даниил Данин заминал на геологическа експедиция зад Урал. В началото на петдесетте години, литературният критик-геолог си спомнил, какъв факултет е завършил и започнал да пише художествена литература за физиката. Точно така, защото изразът научна-популяризация е доста тромав и като че ли не вдъхва достатъчно доверие. Успехът на "Неизбежността на странния свят" бил извънреден, превели я на десетки езици и предложили автора за Ленинска награда – най-голямото отличие в Съветския съюз, но... имало някакво "но", някакво там неудобно "но", и Даниил Данин получил само по-скромната държавна награда... както и да е.

Впечатлението, което ми направи този човек бе толкова силно, излъчването му тъй завладяващо, че нито си спомням глупостите, които съм го питал, нито отговорите му. Не успях да намеря и интервюто. Знам само едно, че исках страшно да му се харесам и тази среща да не е последна. Разбира се, че стана дума за музика, разбира се, че обичал много Бах, и аз обичах много Бах, но той обичал не по-малко Моцарт, и аз обичах не по-малко Моцарт, а виж Бетовен, някога бил за него бог, но на тази възраст, вече почти не слушал симфониите му. Не посмях да се присъединя и към това твърдение, но затова пък казах, че във филма на Пазолини "Евангелие по Матея" е използван ми-минорният концерт за цигулка от Бах. Той се втурна да търси из плочите си, рови, рови, като повтаряше:

- Ми-минор, говорите? Ми-минор?

Тогава аз имах смелостта да му затананикам мотива на втората част. Тази, която Пазолини беше използвал. Той ме изгледа през очилата си,

- Ах! Но това не е ми-минор, а ми-мажор! Ми-мажор!

Измъкна една плоча и я пусна на грамофона си.

- Нали това?

- Да – засрамено отвърнах аз.

Преди да си тръгна, го попитах мога ли да му донеса интервюто, когато стане готово. Сиреч да го видя още веднъж.

- Но нали ще го пишете на български?

- Ще се опитам да ви го преведа.

- Добре – каза Даниил Данин. – Добре!

- Извинявайте, още един въпрос, какво пишете сега?

- За Бор. Пиша книга за Нилс Бор.

Замълчах, не исках да го занимавам повече с моята особа, но когато се видяхме за втори път, му казах, че за мен Бор е нещо изключително и като учен и като човек, че е едва ли не повече от Айнщайн. Данин кимна и отвърна:

- Ако не повече, то поне колкото него.

И аз, кой знае защо, изпитах щастие.

Запознах се и с жена му София. Веднага си личеше, че е била забележителна хубавица и още вярваше, че е такава. "Кажи ми, къде са хубавиците от едно време, къде е ланския сняг", бе възкликнал Франсоа Вийон. Все пак от ланския сняг бяха останали преспи. И София Коневская се занимавала с литература, като редактор в известно списание, била близка със самия Пастернак и самия Твардовски. Беше мила глезла, а Данин я обгръщаше с трогателно внимание.

Точно по това време настъпиха драматичните събития с Аполо 13. На 11 април космическият кораб излетя към луната с космонавтите Хейс, Суигърт и Лоуъл, на 13 април на 330 хиляди километра от земята стана експлозия в резервоар за кислород в служебния модул. По света настъпи вълнение, паника, тримата американци бяха живи, но дали щяха да успеят да се завърнат обратно. Медиите залаяха като подплашени нощем кучета. Космонавтите не можеха да кацнат на луната, успяха да направят кръг около нея и трябваше да се опитат да се завърнат на нашата планета. Хората настръхнаха в очакване. А аз всеки ден изпращах по телефона дописки. Как в Москва се посреща събитието, какво е отношението на хората. След дългата и безсмислена надпревара в космоса, след карикатурите, които изобразяваха Серьожа седнал с хармоника на луната, а малките американски спътници засрамени кръжат около светилото, след като един професор в българския Химикотехнологически институт подигравателно беше казал публично за един американски спътник: "Какво направиха американците, хвърлиха една тиква в космоса и толкоз!" След шока, който изживя съветската космонавтика и нейните агитпропчици, когато Армстронг и Олдрин стъпиха на луната, можеше да се очаква, че аварията с Аполо 13 (обърнете внимание на номера и датата) ще предизвика макар и подсъзнателно задоволство. Нищо подобно! Руските хора, поне тези които имах възможност да срещам и да видя, да чуя и зърна на екрана, до един бяха загрижени за съдбата на тримата мъже. Видях жени да се кръстят и да казват "Господи, върни ги живи и здрави" Видях го с очите си. "Ега се претрепят, ега!" било изявлението на партийния секретар на една от катедрите, само че в софийския институт.

В часовете, когато се предвиждаше приводняването на модула, хората застанаха пред телевизорите и очакваха изтръпнали най-драматичното. Предаваха едновременно и от Хюстън и от мястото на кацането. И ето че модула се появи, парашутите се отвориха, започнаха бавно да се спускат над океана, към мястото на приводняването се отправиха кораби. Все пак дали са живи? Живи бяха.

В Хюстън ръкопляскаха. В Москва в дома, където бях поканен - също.

Твърде много, дълго и жестоко е страдал руският човек, че да се радва на страданията на другите, пък били те и набедени противници. "Георги – ми каза напоследък един руснак – нашият народ не може да живее ако не страда за нещо!"- фразата е ефектна, но не ми се ще да вярвам, че е валидна завинаги.

В Москва имах няколко обични места, които често посещавах: Пушкинския музей, Третяковската галерия, Голямата зала на консерваторията и колкото и да е неуместно ГУМ. Признавам си, развличах се като скитах из този старинен, исполински магазин - улица, със своите остъклени покриви, железни надлези, стълби, тераси, входове и безброй дюкяни, с най-невъзможните тоалетни, които бях виждал в живота си. Мръсотията бе отчайваща, но на това отдавна сме свикнали и в отечеството. Така че изненадата не е съкрушителна. Тук имаше нещо друго, тук съветската техническа мисъл тържествено си беше казала думата. Тъй като тоалетните бяха с порцеланови чинии и тъй като използващите ги, очевидно са се катерили и клечали върху тях,а това действие само по себе си крие опасност и за чинията, и за облекчаващия се, някой рационализатор бе прикрепил към всяка отделна чиния от двете и страни здрави метални приспособления, на които човек, като се възкачи, стъпва на железни подложки, хваща се и се държи, докато се напъва и мъчи да улучи целта. Руснаците са били винаги добри гимнастици!

Измивам си ръцете, не се пръскам с "духи", които щедро са оставени на разположение на нуждаещите се и се запътвам към Пушкинския музей за изобразително изкуство. Преходът е забележителен. Там ме чака отливка от "Мислителя" на Роден, която носи неговия подпис. Седи и мисли, седи и мисли, подпрял брада с пестника си и така вече цял век, не - цяла вечност. Захласвах се аз пред копията на Микеланджело, може да си пада малко неизискано да се прехласваш от копия, но никак не се тревожех. Музеят беше пълен с багрите на импресионистите, радваха окото и те изпълваха със сладостно чувство. Ще се изповядам, никак не ме впечатляваха класиците, минавах край тях набързо от едното уважение, нито пък тези знаменити натюрморти с умрели риби, убити фазани, трапези, кадифета, нито пък шкембестите, дупести красавици, минавах през тези зали все едно че съм на велосипед, и изведнъж някакво светло петно изплува от тъмнокафеникавия мрак и приковава погледа ти, някакво измъчено, старо, добро лице, едни очи, които не можеш да забравиш и усещаш в душата си светлина. Долу шапката, господине, това е Рембранд Ван Рейн!

Не знам защо египетското и гръцкото изкуство винаги е завряно долу в мазетата. Доста се почудих, когато видях мумия на котка - изглеждаше много смешно, увита, увита и само където са били ушите и муцуната си личи. И отгоре на всичко мумия на сокол! Да, да – малък сокол и той целият увит, но клюнът му се виждаше. Интересни хора! И аз започнах да се чудя. Дали са правили мумии на котките, когато те умрат или са ги погребвали заедно със знатния покойник? Въпросът ми бе законен, дали са убивали котките и соколите, след смъртта на господаря? Знам, че в някои племена,траки, индуси, китайци, някога е съществувал обичай жените да последват в гроба съпруга си. Жестоки нрави, човек никъде да няма покой от жена си.

А вторият етаж на галерията беше все затворен, нещо ремонтираха, поправяха, по стълбите личаха следи от вар, но един ден за късмет - улучих, ремонтът беше привършил. И там на втория етаж се намираше цяла зала посветена на Микеланджело. Влезнах аз в нея и благоговейно разглеждах скулптурите, Моисей, Умиращия роб, Въстаналия роб, гробницата на Медичите и изведнъж изтръпнах, видях и не повярвах на очите си, видях Пиетата Ронданини, видях едно чудо на чудесата, работено от стария Микеланджело години и години, и ръцете му престанали да държат длетото десет дни преди смъртта му. Видях и заплаках, и не можех да спра сълзите си, затова се заврях в един ъгъл и останах там дълго. Посетители в залата нямаше много, минаваха, прочитаха надписите и продължаваха. По едно време се появи един възрастен човек, дребен на ръст, с гъсти щръкнали вежди, той остана дълго, гледаше скулпторите и сегиз-тогиз се взираше внимателно в мен. На края се приближи, явно търсеше повод да ме заговори, посочи една мраморна миниатюра и каза:

- Оригиналът се намира в Ленинград.

Не помня какво му отговорих, но разговорът се завърза и аз побързах да споделя възторга си, не, не възторга, а богоговението пред тази последна творба на гения. Казах нещо от рода, че тази скулптура е изпреварила времето си с хилядолетие, че нито Давид, нито Моисей, нито малката "Пиета" могат да се сравнят с нея.

- Вие скулптор ли сте? – попита ме човекът.

- Не – казах аз.

- А какъв?

Поколебах се и рекох:

- Журналист!

- А знаете ли, че много малко хора могат да схванат величието на тази статуя.

Това бе най-хубавият комплимент, който получих в Русия.

- Аз нищо не съм схванал – отговорих му – аз просто се разплаках.

Заприказвахме се на дълго и широко. Казах му, че познавам един блестящ руски интелектуалец. Кой? Викам Даниил Семьонович Данин. "И аз го познавам – засмя се той – Данин е сега в Ялта. Аз заминавам утре и ще го поздравя!"

Когато Даниил Семьонович се завърна, той знаеше вече за срещата в Пушкинския музей, но аз не знаех, че дребният човечец, с когото разговаряхме пред

Пиетата Ронданини, бил един от най-големите съвременни руски художници... Данин каза името му и аз, господ да ме убие, го забравих...

А руските художници бяха в Третяковската галерия. И не мога да не споделя как знаменитият артист Константин Кисимов разказвал на студентите от Театралния институт за първото си посещение на тази галерия. Жалко, че думите са неспособни да пресъздадат настроението, трепета на гласа, интонацията, но няма го Кисимов, защо и думите му да се забравят:

- Вървим ний из галерията и изведнъж – О-о-о! Картина-а-а! Иван Грозний убива сина си! Като го хакнал с едно желязо тука - така! И кръв, и око... И синът вика: " Тате-е-е, защо ма уби бе-е?" А Иван Грозни отговаря: "От де да знам бе!"

Картините на руските художници бях гледал по филми, в албуми, но да ги видиш пред очите си, да усетиш дъха им, няма да кажа да ги пипнеш, защото едни строги бабки зорко бдят, това си е съвсем друго изживяване.

Вървиш из галерията, винаги има народ, винаги екзалтирани изкуствоведки развеждат групи, спират пред платната и дълго, почти на един дъх изговарят словата си, които са повторили хиляди пъти...

Сигурно в руснаците има някакъв комплекс за малоценност по отношение на запада, те не биха се делили на западняци и отечественици, ако нещо подобно не съществуваше.

- Знаете как делают это американцы! – възклицават те с преклонение и забравят, че сред американците има милиони и милиони руснаци, които "делают это" чудесно.

Та този руски комплекс естествено избива в мании за първенство, за големство, за простори, за имперско самочувствие. Това можеш да видиш и в Третяковската галерия. Всяка изкуствоведка смята за въпрос на чест да спре пред картината на Иванов "Явяването на Исус пред народа", да помоли групата си за внимание, всички да седнат на пейчици и да изслушат дълга реч за този гениален руски художник. Картината наистина е огромна, заема цялата стена на една от залите, композиционно, цветово, всичко е наред и Исус, и Йоан Кръстител - всички са на мястото си. Но нищо повече. Виж има една картина на художника Николай Николаевич Ге – назована "Що е истина", и изобразяваща Исус и Пилат Понтийски, която наистина те стряска и аз, с мое позволение, си мисля, че Булгаков сигурно си е спомнял за нея, когато е описвал срещата на двамата в "Майстора и Маргарита". Има друг руски художник Крамской, академичен, майстор на портрета, той е нарисувал картината "Исус в пустинята", която въздейства далеч по-силно от гениалния Иванов.

Някога в къщи се разглеждаше албум на Шишкин – умилителен природолюбител, майстор, който доведе пейзажа почти до цветната фотография, но в Третяковската галерия има художник наречен Куинджи, който смайва с неговите изгледи. Големи художници са и Серов, и Васнецов, и Репин, но за мен – истинският гений на руската живопис е Врубел. Кой знае защо картините му бяха изложени в нещо като пристройка. Навремето малцина са го оценявали, малко са се задържали и парижани пред неговите картини, само един човек се спирал и ги гледал с часове, казвал се е Пабло Пикасо. И в Русия Врубел е получил признание главно от неговите колеги, дори дъщерята на Лев Толстой Татьяна писала на Репин: "...Колко лоши са рисунките на Врубел и колко много" Все едно – те обаче имат особеното качество, че видиш ли ги веднъж, ги помниш завинаги. Врубел е от тия художници, които никога не могат да бъдат сбъркани с друг, той е просто неповторим. Който веднъж е видял как светят ясно - сините очи на неговия Пан, или усетил всемирната тъга на Демона, ще ми повярва. Жалко, че човекът, нарисувал най-изразителните очи в живописта, ослепява, има тъжна съдба и на петдесет и шест години умира, загубил и разсъдъка си. Прекалено много светлина е вредна за един смъртен!

Руският комплекс за малоценност или по-добре непрекъснатото натрапчиво сравняване със запада е объркал способността да се преценяват стойностите. Така Чайковски е далеч по-популярен от Мусоргски, руските романси са по-тачени от руските народни песни. Добре,че се появи Борис Христов, за да покаже и напомни на света красотата на руската песен и самобитността на Модест Мусоргски.

- Ленинград, трябва да видите Ленинград, Москва това е едно гадно село – казваше мадам Стацинска – благородна старица от някогашния и бъдещ Петербург. Нейната ненавист към Москва, където бе принудена да живее, бе толкова силна, че тя не признаваше дори пироженное закупено от столицата. Пироженное можело да се купува само от Ленинград, защото в московските сладкарници продавали едни гадости. Не се почувствах особено поласкан – току-що и бях донесъл пасти от съседната кондитерская.

Видях Ленинград и той действително беше изключително красив и съкровищата на Ермитажа бяха смайващи, и руската разточителност беше поразяваща и като влезеш в Павилионий зал зяпваш и от толкова много богата красота те заболява главата. И Нева с вдигащите се мостове, и белите нощи... И все пак имаше нещо, което не можех от самото начало да определя, имаше нещо... Осмелявам се да го кажа макар и плахо – Петербург – това е град изложба. Той е вносен, от чужбина град. Защо не е имал достатъчно доверие Петър Първи на руските архитекти? И той ли е страдал от комплекси? Може би затова са се появили и парикмахерите и бухгалтерите и кондиторските, та и швейцарите, та и доменните пещи.

Виж московския Кремъл с червените си тухлени стени е наистина величествен, целият му ансамбъл с двадесетте кули с Червения площад е едно от най-забележителните места, които съм видял в света. Виках си ето какво могат да построят руснаците и... допуснах грешка. Архитектът се казвал Пиетро Соларио чист италианец. Само катедралата "Василий Блаженни" ми приличаше малко на паста, която сладкарят старателно бе украсил. Там на площада, остави това Цар топ и Цар камбана, там, обграден с въженца се гиздеше ешафодът и върху него дръвникът, на който са обезглавявали бунтовници и врагове на царството, а в основата му имаше надпис, че цялото съоръжение е исторически и културен паметник. Точно така. Напоследък може да са го махнали този прекрасен надпис, но той беше неповторимо напомняне, че дръвникът и топора са били неразделните спътници на човешката история и цивилизация.

И все пак Русия ми позволи да се докосна до автентичното световно изкуство и аз съм и признателен. Когато за пръв път през живота си чух истински орган в Голямата зала на консерваторията, дъхът ми спря, настръхнах от красивото му величие. И каква мила, благодарна, знаеща публика. И пълно с млади хора. Затрогващо. Наистина човек трябва да пребивава в тази страна, да срещне нейната култура, да се сближи с нейни умни и добри хора, за да разбере откъде иде русофилството на много български първенци в миналото, пък и до ден днешен. Онези българчета, невидели друг свят освен своето село или градец, които са успели със скътани парици да дойдат в огромната страна за учение, да се срещнат за пръв път с голямата наука, голямото изкуство, да видят с очите си богатството й, мощта й, не могат да не бъдат запленени, омаяни и просто влюбени в руското. Тази младенческа влюбеност е в състояние да идеализира и да не вижда недостатъците, неправдите, страданието на милиони и милиони хора в една необятна и жестоко деспотична държава. Помните ли натрапчивата, сърцераздирателна песен, в която непрекъснато се повтаряше "Любете Русия! Любете Русия!" Коя Русия? Онази в Магадан, или в Катин, или преданата на Сталин или все още кланящата се на Ленин? Не може да се обича една държава, не може да се обича едно население, може да се обича Чехов.

След концерта в Консерваторията с препълнена от наслада душа, пресичам улица "Горки", там бе ресторант "София". Чукам на стъклената врата. Показвам българския си паспорт, пускат ме, в просторния ресторант имаше само две заети маси. Приближих до млада и русолява сервитьорка, която се бе изтегнала не особено еротично на един стол.

- Може ли да вечерям! – попитах я с най-нежни нотки. За всеки случай прибавих и "пожалуйста"

- Не – отвърна тя без да се помръдне.

- Защо? Още няма девет часа? – ресторантът се затваряше в десет.

- Ножки у меня болят!

Крачетата я болели, не си спомням дали каза ножки или ноженки? За пръв път се разгневих, бе нали това е български ресторант!

- Като ви болят краката, защо сте станали официантка?

Тя ме погледна невъзмутимо и отвърна:

- Дочки у меня есть! Есть хотят!

И не се помръдна. Не потърсих друг сервитьор, излязох на улицата. Хоралът на Йохан Себастиян Бах не звучеше повече в ушите ми. В хотела си изпържих две яйца, сетих се, че нямам хляб и всичко се вкисна.

Защо толкова душевна грубост, такова незачитане на човека. Защо всеки месец ходех в Управлението на високите домове и гостилници, и чаках, и подавах молби, и след два дни отивах за отговор? Защо не можех да видя Загорск. Защо трябва разрешение за Ленинград? Защо, когато поисках да изпратя покана на Йони да дойде през последния месец на моя престой за десет дни, ми отговориха, че чужденците, които остават повече от три месеца в Съветския съюз могат да поканят съпругите си, но не могат да правят постъпки, преди да изтекат тези три месеца. Всичко се обезсмисляше, в оставащия ми един месец аз нямаше да смогна с формалностите. Отидох при декана, който отговаряше за чуждестранните студенти и му обясних какво ме тревожи. Той рече – да, така е! Тогава се осмелих да му кажа, че никъде по света не съществува подобна бюрокрация, малко се стреснах, и добавих, освен в Съединените щати, където е още по-лошо. Опит в щатите нямах, но това го казах за идеологическа сигурност.

Деканът не се учуди и обясни, че все пак има някакъв напредък, тъй като преди срокът бил шест месеца. Така че трябваше да се прибегне до хитрост и наистина - Йони пристигна в Москва командирована от България, от вестника, в който работеше. И трябва да споделя нещо съкровено. Когато чаках на летището и видях българския самолет да се приземява, когато видях българския трицвет на опашката му, очите ми овлажняха, сърцето ми заби и аз усетих как си тананикам Вазовата песничка "Питат ли ме де зората..."

Върховният абсурд на системата, която бранеше Съветския съюз от всякакви възможни посегателства върху сигурността му, бе случаят с Данин и София Коневская. Две години след завръщането ми от Русия, аз ги поканих да ни гостуват в България. Те много се зарадваха, аз още повече, щях да им покажа планините, морето, просто всичко щеше да бъде чудесно. Изпратих декларация за двамата. Две седмици по-късно Данин учтиво ме помоли в едно писмо, ако е възможно да изпратя декларации поотделно за него и за София. Възможно беше, изпратих, без да си обяснявам защо. Накрая двамата пристигнаха, настаних ги в добър хотел и тогава Даниил Семьонович ми призна, малко засрамено, че заради пътуването си до България е трябвало да се ожени официално за София Коневская, те от двадесет години живеели заедно, но не били сключили граждански брак. Ако не сторели това - никаква България. "Представяте ли си Георги, изправихме се ние, със София Дмитриевна, застаряващи"- той погледна жена си и се поправи – "възрастни хора, двайсет години делили радости и скърби, стоим пред един млад чиновник, който ни говори, че трябва да се обичаме, да бъдем добро социалистическо семейство, слава богу, че не ни пожела и да се грижим за бъдещите си дечица."

- Даня,- каза София Дмитриевна – ти си истински грубиян, ти дори не се опита да ме вземеш на ръце, като пристъпихме прага на нашия дом.

Тя имаше чувство за хумор и като уважаваща се съпруга беше вечно недоволна от мъжа си.

Караше ме да й чета внимателно листа с менютата в ресторанта, не че не можеше да се оправи с него, но не искаше да си слага очила, после питаше:

- Даня, ти какво си избра?

Даня отговаряше, тя поклащаше глава и веднага си избираше нещо друго.

Носеха нейното ястие, опитваше го и правеше недоволна муцунка.

- Не ти ли харесва? – питаше загрижено Даня

- Гадость какая-та! – и посягаше към чинията на мъжа си, вкусваше, казваше – М-м-м, това е друго нещо. Я виж какъв хитрец си бил ти!

И изяждаше порцията на Даниил Семьонович.

С Данини, Йони и синът ми Николай обиколихме България, бяхме на морето, из Рила. Мисля, че останаха доволни. За политика почти не говорихме, но си спомням съвършено ясно, то се е запечатало в паметта ми, как се разхождахме двамата с Даниил Семьонович по Широката поляна край Боровец, когато той спомена името на някакъв стар болшевик, герой от революцията, негов близък познат, който към края на живота си бил казал:

- Най-голямата грешка на Революцията бе, че не се въведе двупартийната система.

Аз отговорих, че не си представям Сталин генерален секретар на комунистическата партия, а да речем Троцки водач на социалистите.

- И аз не знам дали е било възможно, но това в Русия ще стане, помнете ми думата. – каза Даниил Семьонович – Един ден у нас ще има многопартийна система.

Годината беше 1972. Аз приех думите на големия писател като волно мечтателство.

Когато се разделяхме в навечерието на тяхното пътешествие обратно към Москва, Данин по стар обичай пожела да каже тост.

"Всичката музика, която обичам, вече отдавна е композирана.

Всичките стихове, които обичам, вече отдавна са написани.

Всичките хора, които обичам, вече отдавна познавам.

Но днес разбрах, че за последното не съм бил прав."

Животът ни среща още няколко пъти, и това бяха радостни събития за мен. Той великодушно идваше на премиерите на моите пиеси в Москва. Аз бях научен редактор на българския превод на "Ръдърфорд", по-късно излезе и книгата "Нилс Бор". Пишехме си. Неочаквано София Дмитриевна почина, после времената ни разделиха. Той доживя да се осъществи предсказанието му, но беше ли щастлив от всичко, което последва не знам.

Когато се е срещал с Маргарет Бор, съпругата на великия учен, Данин беше запомнил едно нейно определение, което не му даваше мира. На въпросът за отношението на Нилс Бор към смъртта, тя отвърнала: "Той не се страхуваше от смъртта. Той обичаше природата и живота,а смъртта е част от живота. Той беше велик учен и чувстваше нещата, така както ги разбираше!"

Ето тази зависимост на чувствата от разбирането, а не обратното, бе загадката Нилс Бор. Не може да има такива хора, не може да има такъв човек, размишляваше Даниил Семьонович, всички ние разбираме така както чувстваме.Няма такъв човек. Но Нилс Бор е съществувал и целият му живот доказва, че госпожа Бор не е пустословила. Тогава може би Бор е бил просто човек дошъл от утрешния ден. Тъй както позитронът според Фейман е електрон, който идва от бъдещето!!!

Да, в Русия срещнах чудесни хора, не един, и не двама, срещнах дружелюбни, умни, весели, тъжни, сърдечни хора, срещнах и мошеници, може би съм се разминал по улицата и с убийци, е, длъжен съм да не скрия, срещнах и проститутки. Само че не от онези, които ти се обаждат по телефона, от луксозните. Аз телефон нямах. Минаха месеци в Москва, и тъкмо бях решил, че тези истории са български мъжки митологии, по стълбите на хотела ме застигнаха две девушки. "Вам далеко?" попитаха ме те. Що за въпрос си помислих аз, как ще съм далеко, като си отивам в стаята. Обърках се. Те полюбопитстваха нямам ли желание "погулят с девушками". Аз отговорих "Конечно", като си мислих, честна дума, че става дума за разходка, а те милите имали предвид второто значение на думата – забавление. В резултат на това явно езиково недоразумение те нагло нахлуха в стаята ми. Аз се уплаших. Оставаше да бъда замесен в скандал с проститутки във Великия Съветски съюз! Ако не ме лъже паметта, освен страхът, това което ме избави бе, че момичетата не бяха хубави, така че щом забелязах, как едната посяга към ципа на панталоните ми, рязко се отдръпнах и казах, че нямам време, че трябва да излизам, че...

Тогава другата започна да ме успокоява:

- Что вы, что вы ! Она профессор, пять минут и будете готов!

Тя може да е професор, но я не хочу, не хочу и толкова. Така че не се поддадох на изкушението. Изглежда, че тонът ми е станал застрашителен, видът заплашителен, та двете се разколебаха и се оттеглиха, но все пак ми напомниха, че имат стая на същия етаж и ако променя намеренията си, мога да се ползвам от услугите им.

Тези грозновати момичета бяха черноработнички, пред стаята, която бяха наели, винаги се навъртаха мъжища предимно с дръпнати очи и тюбитейки в търпеливо очакване на реда си. Ярославската гостиница нямаше вездесъщите горнични, с други думи дежурни по етаж, които в другите хотели седяха важно зад бюрата срещу вратите на асансьора и зорко надзираваха движението по коридорите. И все пак, не ми се вярваше, служителите в хотела да не бяха осведомени за дейността на двете млади дами. Тя бе твърде показна.

Срещнехме ли се с тях по коридорите, те винаги много учтиво ме поздравяваха и веднъж дори ме помолиха, ако желая, разбира се, да им обясня съвсем приятелски, защо не съм се възползвал от предлаганите услуги. Отговорих, че съм чужденец, че не съм свикнал, че... абе усуквах го, накрая дори си позволих да им дам напътствия, те би следвало да знаят, че някои мъже се притесняват, когато в стаята им се вмъкнат изведнъж две млади дами и започнат да посягат към панталоните им. Все още съществуват старомодни представители на мъжкия пол, които вярват, че тези неща се вършат с една жена и то насаме. Така че вие девушки, би трябвало да проявявате избирателност в подходите си.

- Чуваш ли, колко умно говори човекът? – забеляза жената професор

- Добре де, - каза колежката й – защо ти като си чужденец не искаш, а италианецът от горния етаж иска?

Италианец в гостиница "Ярославская" – това можеше да бъде само привидение.

- В този хотел няма италианци – казах твърдо аз.

- Е, добре де, арабин там някакъв – поясни тя.

Разделихме се без да постигнем единодушие. След няколко дни те изчезнаха от хотела. Командировката им бе свършила.

И моята командировка бе към края си. Защитих курсовата си работа за ентропията и информацията, Михаил Христофорович благородно не ми зададе някой объркващ въпрос, колегите от курса не бяха наясно с темата и също си мълчаха, и край. Диплом за завършен курс за повишаване на квалификацията на преподавателите във ВУЗ при Московския химикотехнологически институт "Менделеев."

Дни преди отпътуването ми преживях нещо, което тогава сметнах само за забавно, но днес му придавам друго значение. Бях в ресторанта с трима ленинградчани, руси, симпатични момчета, обядвахме, пихме шампанско, развеселихме се... По едно време гледам през една маса седнали двама юначаги с леко дръпнати очи, едри, внушителни и втренчено ни наблюдават. Сведох поглед, направих се, че нещо много важно ме интересува в салатата. След малко пак погледнах към двамата – те същото. Смръщени и втренчени в нас. Нахранихме се, платихме, станахме. Хайде и онези двамата стават. Излизаме от ресторанта, и те излизат. Ние пресякохме улицата и тръгнахме по тротоара. Те тръгнаха успоредно с нас по отсрещния тротоар. И тогава по едрия от двамата започна да ми прави знаци с показалеца си, да ме приканва да отида при тях. Аз се поколебах, ленинградчаните съобразиха, какво е положението и се опитаха да ме възпрат.

- Не отивай, ще стане бой!

Но аз вече бях се запътил и не се спрях. Приближих на опасна близост и подадох дружески ръка. Ръкувахме се. Онзи стиска и аз стискам, онзи стиска, ще ми изхвръкнат свитки от очите, и аз не се предавам. Тогава онзи най-неочаквано ме изгледа дружелюбно и рече:

- Какво искат от тебе тези гадни славяни?

Обърках се. Не очаквах точно този въпрос. И казах...

- Ами аз съм българин и ние...

- Знам, че си българин – каза моят човек – Българите не са славяни.

Бях склонен да се съглася.

- Българите са хуни! – поясни той и добави – Ако поискат от тебе нещо, ти само ми кажи и... сразу...

Той сви ръката си в юмрук и направи движение, което може да означава само едно – порене с нож.

- Понимаешь?

Понимаех, понимаех и още как. Той ме тупна покровителствено по рамото, хвърли застрашителен поглед към тримата на отсрещния тротоар и повтори жеста си. Аз се отделих от покровителите си и хрисимо се върнах при ленинградчаните.

- Е и какво?

- Нищо – смънках аз – питаха ме какъв съм и аз им казах. Не разбирам какво искат.

- Те не ни обичат, Георги, не обичат руснаците.

- Защо? – глупаво попитах аз.

Тогава се догаждах, че "Съюзът нерушим на свободните републики, сплотен навеки от могъщата Рус" е по-скоро поетично видение на поета Сергей Михалков, но че две десетилетия по-късно този съюз ще се руши и разкъсва с кърви, терор и всенародни страдания, не смеех и да си представя.

През 1995 г. на 23 юни по време на своя последен концерт в Париж незабравимият Булат Окуджава бе отговорил на въпрос от слушателите:

"Войната в Чечня е страшно явление, което ще се помни много-много десетилетия, ако не и столетие. Още повече, че това е един малък народ, който няма и милион. Да допуснем, че той е много, много самовлюбен, и много сложен.Но все пак, нали трябва да се съобразяваме с националната психология, особено при такъв мъничък народ. Него в миналия век в продължение на петдесет години го унищожаваха, през този век в четиридесет и четвърта година, го изпратиха целия на гибел и сега пак го унищожават. Какво е това? Нима руската власт не може да се самоутвърждава по друг начин, нима тя трябва да върши това като избива своите съграждани."

Всъщност корените на етническата ненавист, когато става дума за отношение между руснаците и народите от останалите републики, не са само ксенофобни или религиозни, те са и естественото противопоставяне - господар-подчинен.

Грузинците мразели арменците и обратно. Един арменец се давил и викал:

- Помогите, помогите, люди добрые!

Край блатото минавал грузинец и казал:

- По русски научился говорить, а плавать не научился!

 

Дойде време да се сбогувам с тази объркана, огромна, красива в еднообразието си страна. С хилядите гори от брезички, които ронеха сълзи за мъките на цял народ. Да си кажа правото, бях вече изморен и въпреки всички хубави мигове, които имах тук, въпреки драгоценните за мен нови познанства и приятели, въпреки блините на улица Киров, пельмените, водката, сельодката, прелестите на музеите, великденската навалица в църквите, Таганка, Малая Бронная, Современник, Голямата зала на консерваторията, претъпкания Богоявленски събор на възкресение и охраната, която не допускаше млади хора до храма.исках да си се върна в България.

Тръгнахме си от Москва заедно с Йони и носехме:

Магнетофон "Комета", транзисторно радио "Рига", електрическа шевна машина, кафемелачка, кафеварка-исполин, инструменти, подаръци от кехлибар, подаръци от мелхиор, сребърни лъжички, сребърни подстанканници, четиридесет или петдесет тома литература, конфети, буркан чер хайвер, черен руски хляб, който се оказа любим за жена ми, магнетофонни ленти със записи и без надписи, магнетофонни ленти без записи и още не знам какво...

Кацнахме, митничарите не се заядоха, натоварихме се на едно такси и след петнадесет минути бяхме в малката къща, с малката градинка, с черешата, която беше народила много плод. Витоша през този ден беше дошла близко на няма хвърлей място, сигурно, за да я забележа по-добре. Седнах и въздъхнах дълбоко и дълго, от София, та чак до паметника на Пушкин. И ми се стори че чух гласът на машиниста на метрото: "Осторожно, двери закрываються!"

А на отрупаната с плод череша, от която минувачите кършеха клони, тъй като тя се провисваше през дървената ограда над улицата, поставих надпис: "Моля, берете си череши, но не чупете клоните!"

Никой не се спря да си бере. Продължиха да я чупят.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух