напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



1.


Нагло си мисля, че имам какво да разкажа за последните десет години, че съм преживял важни събития, срещал съм се с важни хора, а всъщност най-добре е, истинско спасение би било, ако на следващата страница с големи букви напиша:

 

Нищо не си спомням!

 

И толкоз. Бъркотията в главата ми е по-голяма от бъркотията в живота ни. По-добре си млъкни, гордо не продумвай, за да помислят, че и ти, като Йовковия Вълкадин, говориш с Бога.

Но това ще бъде измъкване, бягство, хората често ме питаха ще има ли трета част, не за миналото, а за нашите дни, какво ще пишеш в нея, дай да те видим, и аз все отвръщах:

„Ако съм жив и здрав“.

Ами ето, жив съм, трудно е да го отрека. Дали съм здрав, въпросът е спорен. Но все още мога да се държа на краката си, мога да движа пръстите на ръцете си, виждам буквите с очила, в главата ми има останало малко свяст, значи сядай и пиши!

Пиша: И като задуха вятърът на промените, и като подгони облаците по небесата над кубетата на „Александър Невски“ и развя знамената и на хората перчемите, и се видя кои си крият плешивината, кои притичаха под стяга на сините, кои се вкопчиха в червените, и грейнаха безброй свещи по площадите: Господи помилуй, господи помилуий, полюляваха се пламъчетата... Не, не! - може да изглежда поетично, но не е там работата.

Зимата на 1990 година. София живееше на улицата и пред телевизорите. Опустяха театрите, кината и музеите, а църквите не се изпълваха с богомолци. Хората се редяха на опашки за хляб, млякото свършваше в зори, витрините на магазините бяха празни и прашни, никой не чистеше снега по тротоарите, но някакво чувство на трепетно очакване се усещаше в града и сякаш заместваше всичко останало.

А аз търсих сифон за мивка. Политиката ме интересуваше, но мивката течеше. Тук сифон, там сифон, нямаше и хайде на пазара. Нагоре-надолу, от единия край до другия и, обратно, взирам се във вехториите на някакъв чичко и...сифон! Бял, малко употребяван, пластмасов.

- Колко искаш за сифона?

Осемнайсет лева искал. Много искаше човекът и аз нещо замънках. Съседът му, който клечеше редом, веднага се притече на помощ на колегата си:

- Ти знаеш ли сега колко струва една пластмасова кофа бе, една най-проста кофа...

Не мога да се пазаря, много съм спънат в тия неща, но този път някакъв глас ми каза: Не бързай, потърси още! Начинанието бе безнадеждно, но човекът се познава, когато се възправя срещу безнадеждността. И там, на днешната „Мария Луиза“, имаше голям железарски магазин. Влизам, поглеждам умоляващо продавача. Продавачите от онова време бяха много мрачни хора. Трябваше да се внимава да не ги наскърбиш.

- Прощавайте, да имате случайно сифони за мивка?

Имало останал един. Метален. Ей го там! Седем лева!

Купих го и неочаквано в мен преля жлъч към онзи чичко. Върнах се на пазара, намерих го и тържествено му показах придобивката си.

- Как може - викам - да искаш толкова много пари за твоя боклучив сифон, бе! В железарията този го купих за седем лева

- Е, добре де, като си си купил, оди си по пътя - беше отговорът.

- Ще си ходя, ама ти като продаваш нещо, първо виж колко струва по магазините.

Спряха се любопитни, тръпнещи да се включат в спора, но не знаеха за какво става дума. И тогава съседът на човека с пластмасовия сифон рече за мен:

- Тоя бил комунист, бе!

Хората ме изгледаха недоверчиво и аз си тръгнах с наведена глава. Само преди няколко месеца никой не би посмял така да ме обижда.

Втори път ме обидиха едни цигани, които играеха на „тука има, тука нема“ - три пластмасови чашки за кафе, които ловко се въртяха в ръцете им, а под една от тях се намира топче. Залагаш, циганинът размества светкавично кофичките, и трябва да познаеш, къде е топчето. Тука има, тука нема! Из пазарите на цяла София, ей така, върху тротоарите, се играеше тази игра. Играеха я и дечурлига, играеха я и мъжища. Това публично комарджийство, посред бял ден, беше първият изблик на свободата. И често ставаха спречквания и сбивания. Така веднъж точно пред очите ми двама мургавели се нахвърлиха един срещу друг, повече викаха: „ти ли бе, ти ли бе“ и се дърпаха за дрехите, отколкото се удряха, но аз не се сдържах и се намесих да ги разтървавам.

- Как не ви е срам!..Как може такова нещо?...

Двамата спряха и ме изгледаха ококорено. После единият ме отмести грубичко от полесражението и каза:

- Мой човек, я си гледай пътя, стар човек си, ще се повредиш...

За пръв път в живота ми ме наричаха комунист, че и стар човек!

Отгоре на всичко една сутрин рано по телефона ми се обади Гиньо Ганев. По това време той беше заместник-председател на Отечествения фронт, готвеше се да става председател и ме попита дали аз ще се съглася да бъда избран за заместник-председател на Националния съвет. Гласът му не трепна.Сигурно и окото му не е мигнало под леко увисналия му клепач. Заместник-председател! Заекнах, забакнах...Това пък защо, Господи!

- Трябва ли веднага да отговоря?

- Конгресът е днес.

- Дай ми поне малко време за размисъл.

- Добре, Георги!

Минаха десет минути, вдигнах слушалката и казах:

- Виж какво, Гиньо, мисля, че...

- Знам какво мислиш. И аз да бях на твое място, така щях да мисля.

Тъй ми се размина и Отечественият фронт, който бързо се превърна в Отечествен съюз. Кого съюзяваше освен собствените си служители и началници, не знам. А иначе комунизмът си отиваше. „Комунизмът си отива - спете спокойно деца!“ - такава песен се запя. Само той не искаше да повярва в това, не си стягаше багажа, напротив, на бърза ръка си промени името, така както правят уличените в разбойничество, но вместо да побегне и се укрие през девет земи в десета, поиска да продължи да управлява, понеже знаел как.

Да, ама вече и други хора поискаха да управляват и казаха: „Четиридесет и пет години стигат!“ Това Желю Желев, Петко Симеонов, Петър Берон, Петър Слабаков, хората от новосъздадения Съюз на демократичните сили, отначало плахо, но после все по-гръмко искаха думата, настояваха за правата си, а защо не и за властта.

Признавам, бях очарован от тези хора още от пръв поглед, макар понякога да трябваше да примижавам. Вярвах на всички оратори и всеки ми беше мил по различен начин. Берон впечатляваше с героичния си патос, Петко с нахаканата си бойкост, Желю със симпатичното си простодушие, Слабаков със страдалческото си излъчване. Впоследствие и четирмата тия мъже, един по един, изпаднаха в немилост и бяха низвергнати от Съюза. Но, в края на краищата, ако човек се замисли, може и да се съгласи, че в красивото съчетание Съюз на демократичните сили единствената дума, която не предизвиква съмнение, е предлогът НА!

Съюзът между отделните новосъздадени организации беше хлабав, прекалено разнороден, с кратък период на полуразпад. Земеделците не вярваха на социалдемократите, нямаха доверие и помежду си. Древният напев „Не се делете, не се цепете!“ все още си звучеше.Социалдемократите пък нямаха доверие на християндемократите, Демократическата партия току-що възстановена (партията, заради която баща ми толкова пати), събираше оцелелите си войни по бойното поле.Те се оказаха малцина полуживи, но с претенции. Не бива да пропусна, че близките на Никола Мушанов бяха трогателни, като ме поканиха да вляза в ръководството на съживения демократски отряд, но аз отказах по причини, които вече съм обяснявал. Партийният живот не ме привличаше, а с годините започна направо да ме отвращава. Няколко интелигентни хора, во главе с изгарящата от трогателна превъзбуда Елка Константинова, създадоха пък Радикалдемократическата партия, която се разцепи преди да се разрасте.Имаше я и героичната Екогласност, сътвори се по европейски образ и подобие Зелена партия.Тогава за пръв път се появи проблемът, кои са по-достойни да желаят властта - старите, изстрадалите, затваряните, изселваните, измъчваните в лагерите или младите, новите, изпълнените с енергия и воля. И той докара недоразумения, препирни и накрая недоверие.

Всички бяхме влюбени в думата демокрация - вярно, че обикновено човек е влюбен, докато не познае добре любовта си, а ние дори не бяхме я виждали. Бояхме се и от още нещо. Дали този наш съюз на демократичните сили бе наистина сила. Но трябваше да стане! Друга надежда нямаше. Това притежавахме, тези хора решиха да се противопоставят открито на комунистите и създадоха организация, други нямаше. Другите все още се оглеждаха, ослушваха или пък не искаха да се натрапват.

Днес всеки може да говори каквото си иска за създателите на СДС, да ги обвинява в мекушавост, нерешителност, склонност към компромиси, „комунизъм в кръвта им“, отгледана опозиция, та дори подставени лица, но тогава те бяха нашите хора, ние им вярвахме, гледахме ги зяпнали пред телевизорите и се радвахме, и ръкопляскахме на всяка острота, всяко умело произнесено слово срещу диктатурата, болшевизма, маркс-ленинизма...Спомняте ли си какви вопли и какво скърцане със зъби настана, когато Желю Желев заяви, че бъдещето на България е капитализъм. Философите, марксистите, старите му колеги получиха идеологически гърчове, че чак ние се стреснахме.

И аз самият пишех статии и се опитвах да оспорвам комунистическите божи заповеди, да доказвам техния квазирелигиозен характер. Някои от познатите ми писатели ме обвиниха в антикомунизъм, това тогава звучеше едва ли не като проклятие, за разлика от думата антифашизъм, която бе нещо съвсем друго, благородно. Дори и аз самият се притеснявах от това определение, мъчех се да обясня, че просто не съм комунист, не вярвам в тази идеология, тя е лъжовна в първоосновата си и е донесла само беди, и че като всеки човек - имам правото да защищавам възгледите си.

През зимата на деветдесета година от Италия дойде вест-та, че телевизионната постановка на Маргарита Младенова „Съдията и жълтата роза“ е отличена на фестивала в Пескара. Радост до възбог! По този повод журналистът Иван Гарелов ме покани в предаването „Панорама“. Наскоро той се беше извинил публично за поведението си по време на „голямата екскурзия“ и сега много внимаваше да не допусне грешка. След като разгледахме плакета от фестивала, нямаше как разговорът ни да не се подхлъзне към политическите теми и аз реших да блесна от телевизионния екран с аксиоматичното твърдение, че разликата между националсоциализма и руския болшевизъм не е особено голяма. Гарелов деликатно мълчеше, защото новите социалисти не обичаха това сравнение, и тогава аз коварно го запитах, знае ли кой е авторът на израза:

- Социалистът е човек, който жертва собственото си благо заради благото на обществото?

Водещият се замисли, усмихна се и плахо рече:

- Сталин.

- А, не - казах аз - доктор Гьобелс.

Същият този доктор Йозеф Гьобелс - идеологът на нацизма, който държал в кабинета си портрета на Владимир Илич Ленин и след поражението на Германия се самоуби заедно със семейството си. Не мога да преценя това дали е било предсмъртна доблест или бягство в смъртта. Но сигурно се иска и смелост да избягаш в смъртта. Объркана работа и зад нея портретът на Ленин.

Оттогава Иван Гарелов не ме е канил в свое предаване. За това пък ме поканиха да участвам в телевизионния предизборен екип на СДС и аз, без много да му мисля, приех. Хем не ми се намесваше в политиката, исках да си пиша книгите, хем намирах, че времето е преломно, съдбовно и че не бива да стоя настрана. Наближаваха избори за Велико народно събрание, така беше решила прословутата кръгла маса. Те щели да бъдат свободни и от десетилетия насам понятието избор най-сетне придобиваше своя забравен смисъл.

Предложението дойде от Боян Папазов, който освен добър писател и драматург, за моя изненада и срам можеше хубаво да зида каменни стени и идваше в Ковачевица да обгражда къщата на приятеля ни Радослав Спасов. Та един божи ден аз се появих на улица „Раковски“ 134, изкачих стълбите, като се разминавах с тичащи надолу и нагоре задъхани революционери. И на най-горния етаж изведнъж се озовах всред куп приятели от киното и телевизията. Възбудени, в добро настроение. Ето го хубавецът Евгени Михайлов, ето я Малина Петрова - режисьорката, на която може би предизборното студио дължи най-много, ето го и Боян, Джеки Стоев, Васко Живков... ето го... А! Тази дама пък коя е? Непознато лице! Приятна външност и с чувство за мисия. Дават й думата и тя започва да говори. Всички слушат. Тя щяла да бъде ръководител на екипа. Говори убедено, с подбрана терминология, сякаш досега е участвала в множество предизборни битки. Какво бил казал господин Сегела, какво не бил казал... Господин Сегела бил най-големият френски специалист по печелене на избори. Той щял да помага на СДС. Слушах непознатата с леко недоверие. Тогава не си давах сметка, че при всяка промяна на политическата обстановка задължително се появяват нови, доскоро непознати лица.

Нашата ръководителка се наричаше Илияна Беновска, но поради неизвестни, поне за мен, причини тя скоро се оттегли и така карахме без официално ръководство. Боян Папазов се беше кандидатирал за народен представител и трябваше да отделя време за кампанията си и всъщност Малина Петрова и аз всеки ден бяхме в телевизията и се наехме с организиране на предаванията.

Мисля, че по това време Лияна Панделиева беше вече произведена в „лице“ на демокрацията. Петко Симеонов я беше открил в кабинета на Гарелов, секретарка някаква, мигом се очаровал и на своя глава я направил говорител на СДС. Беше миловидна, млада, невинна, поне така изглеждаше, екранът я обикна, защото екранът обича или мрази, и толкоз.

Хората искаха да я гледат, тя бързо разбра, че очарова зрителите и самочувствието й порасна до там, че взе да редактира текстовете на кандидатите за народни избраници и отгоре на всичко да ги съкращава, където й хрумне.

Подозирах, че доста от по-младите мъже в екипа ни се влюбиха платонично в деветнайсетгодишното момиче. Наричахме я на галено „панделката“ и...“Значи пускаме Димитър Луджев, след това кадри от митинга, след това Панделката. Не, не, най-напред пускаме Панделката, след това Митко... след това един от символите на социализма - самотната, излята от бетон асансьорна шахта, около която от години нямаше построено жилище!.. Не бе, не! Два пъти трябва да пуснем Панделката!

Това вече беше прекален изблик на ухажване и накрая докато платониците въздишаха, един нахал хвана здраво „панделката“ в ръцете си и... сватба.

Резултатите от изборите са известни - те завършиха със загуба на СДС и един несполучлив брак за Лияна Панделиева. Единадесет години по-късно тя стана „лице“ на БСП. Според мен избърза. Можеше да почака да се появи царската коалиция.

Естествено, ние нямахме понятие от работата, за която се бяхме захванали. Разчитахме на усет, на находка, на късмет, но затова пък бяхме вдъхновени, запалени и неуморни. Сутрин оператори тръгваха на лов за подходящи обекти, всеки си имаше нещо на ум, планове нямаше, програми нямаше, графици нямаше. Режисьорите ровеха из телевизионния архив, за да попаднат на подходящи кадри. Станимир Трифонов беше най-амбициозният, хапеше си устните, ако някой възразеше срещу материала му или искаше съкращения. Евгени Михайлов старателно бдеше и пазеше касетата с „танковете“. В началото на кампанията нямахме намерение да я използваме, защото откровено казано, не знаехме какъв ще бъде ефектът от излъчването й.. Олег Ковачев с тънкото си чувство за хумор изнамираше забавни, уличаващи съперниците ни материали като големия жилищен блок със забравеното стълбище. Единствен Чаушеску бе постигнал още по-забележителен резултат. Разрушаваше селата и заселваше хорицата в блокове. Селата отнемали големи площи от румънската земя и заради това - селяните в блокове. Виждал съм ги тези блокове. В тях нямаше клозети. Клозетите бяха построени навън от жилищните сгради.

Конкуренцията от предизборното студио на комунистите не беше за подценяване. Въло Радев и Анжел Вагенщайн бяха професионалисти от класа и въпреки че трябваше да защищават една исторически загубена кауза, работеха усърдно. Исторически загубената кауза не означава политически загубена кауза. Забавното беше, че през тези месеци нито веднъж не се срещнахме с Анжел по коридорите на телевизията. Още по-забавно беше, че Хачо Бояджиев обикаляше и двете предизборни студии и предлагаше безплатни идеи и услуги. Помня, че ръководител на студиото на БСП беше един хитроуст другар, който се наричаше Захари Захариев.

Понякога попадахме на находки: например самолюбивият разказ на Пенчо Кубадински за ловните му геройства; той с мустаци и пушка в Африка, гордо стъпил върху тялото на убит носорог - нарекохме откъса „Вълшебният стрелец“ и пожънахме успех. Снимахме огромни, тъжни опашки от пенсионери за мляко, разкошните къщи на партийни величия в Бояна и по „Панорамния път“ към Княжево, по който беше забранено да преминават простосмъртните. В Банско камерата ни търсеше съмишленици, когато изневиделица върху нея с мотика се нахвърли някакъв необуздан субект. Обективът обаче запечата свирепата му физиономия и замаха с мотиката. Естествено, излъчихме тези кадри още същата вечер. Оказа се, че лицето с мотиката се наричал Методи Зайков и бил чичо на Георги Пирински. Тази родствена връзка на сопаджията с такъв виден партиен лидер ни се стори важен предизборен коз. Какво да се прави, намеси ли се в политическата борба, човек задължително изпростява.

Лично аз имах и една историческа заслуга. Към малките филмови откъсчета, които излъчвахме, слагахме заставката на Метро Голдуин Маер с ревящия лъв. Ревът на лъва бе изтрит и аз ревях вместо него: Се-Де-Се! Се-Де-Се! Ефектът беше поразителен. Припомням си тази моя проява без капчица срам, може би и тя доказва, че никога през живота си не съм взимал собствената си личност прекалено сериозно. Но не знам дали Филип Димитров или Александър Лилов биха били способни на подобен артистизъм.

Към нашето студио се присъедини за кратко и госпожа Люба Кулезич, на нея се падна тежката задача да вземе телевизионно интервю от земеделския водач Милан Дренчев. Той не се отличаваше с особен дар слово и понякога трудно следеше собствената си мисъл, но Кулезич се справи успешно. По-късно обаче тя изчезна от студиото. Може би се бе изтощила от интервюто или нещо разубедила.

Предизборната схватка се ожесточаваше, повечето хора в студиото бяха на мнение, че трябва да печелим привържениците си с усмивка или поне без закани, проклятия и скърцане със зъби. Струва ми се обаче, че в това отношение СДС допусна грешка, която вероятно имаше съдбоносен характер. В навечерието на изборите прекалено много се заговори за масовите разстрели след девети септември, започнаха да се разкопават общи гробове, правеха се репортажи за лагерите, за убийствата с тояги, за изселванията, отпечата се и се разпространи в цялата страна географска карта с черепи, все по-често се споменаваше думата възмездие. „Смърт на комунизма“ не беше вече рядко провикване. Петко Симеонов пише, че лично той намирал подобна акция необходима. Било време народът да узнае истината. Най-напред се съмнявам, че хората не знаеха нищо за зверствата, лагерите и затворите. Трябва да се знае цялата истина, но дали разгласяването й точно преди изборите беше своевременно? Вместо да се покаят и пречистят, партийните членове започнаха да се плашат за бъдещето си, за живота си, а властващите коварно използваха това обстоятелство, като нарочно вселяваха още по-голямо безпокойство в душите на своите хора. Навред започна да се говори и пише за син фашизъм, за реваншизъм, за гражданска война. Казвам „своите хора“ за партийните членове. Но това бяха един милион души! А всеки един от този милион по съдба и родство беше свързан с поне още две човешки същества. Аритметиката е смайващо проста и аз няма да се опитвам да я обясня. Който я е разбрал - разбрал, който не може да я разбере, никакви други доводи няма да го убедят. Имаше комунисти, които си хвърляха членските книжки, но смутът не напускаше душите им. Колкото и да искаха да се приобщават към демокрацията, те чуваха мъдростта: „Бивш негър и бивш комунист - няма!“ - мракобесна по съдържание и чекистка по форма. Христос беше казал: „Давам ви истината, а тя ще ви направи свободни!“ Но този път тя направи хората само неспокойни.

На излизане от Националната телевизия, след като ожесточено се бе нахвърлил срещу деветнадесетгодишната Лияна Панделиева, господин Филип Боков бе спрян от един от нашите оператори, който се осмелил да му каже:

- Вие ще предизвикате гражданска война!

- Нека! - бил гневният отговор.

А точно по това време президентът Петър Младенов призова СДС и останалите политически групи да подпишат някакво споразумение за ненасилие. Това споразумение бе обговаряно, оприказвано, огласявано като спасително миротворческо начало. И най-сетне дойде денят, когато трябваше да бъде подписано. Всичко беше готово, Младенов чакаше, камерите на телевизията чакаха, микрофоните на радиото чакаха, но в последния миг ръководството на СДС реши, че няма да подпише нищо! А така!

Аргументите? И сега ги препрочитам и ги намирам за неубедителни. Фалшифицирали се избирателните списъци, вършели се беззакония, нарушавали се споразуменията от кръглата маса, комунистите държали в ръцете си местните средства за масово осведомяване и така нататък...

Всичко това сигурно бе вярно, но защо СДС се отказва да подпише споразумение за ненасилие, някак си не следваше от тези оплаквания. И изобщо, какво за бога можеше да означава едно подобно споразумение - нищо. Насилието се върши въпреки всички споразумения. Няма престъпление без закон - гласи свещеният принцип на правото. Но няма закон, който да не се престъпва. Така че подписването на подобен документ беше тържествена безсмислица. Някои подозираха в цялата тази работа коварен капан, който властта залага на опозицията. Както и да е, важното беше, че в нашето предаване, още същата вечер, трябваше да се обясни по националната телевизия защо СДС като опърничава булка се отказва от сватбата точно пред попа. Трябваше да поканим вещи хора, които да обяснят просто и ясно мотивите на този отказ. Кого, кого? Ами хлевоустия адвокат Петър Корнажев и още един юрист - специалист по конституционно право, господин Стоян Ганев. Корнажев беше известен оратор и публицист със самочувствие, а Стоян Ганев придоби популярност по време на кръглата маса, когато влизаше в остри крамоли с представителите на властта и естествено печелеше симпатиите на опозиционно настроените хора. Той беше млад, кипреше се пред камерата и говореше гладко и обиграно. Тези двамата ще свършат работа. Свързахме се, уговорихме се, в два часа на обед ще разполагаме със студио и двамата ще беседват по злободневната тема.

В два часа всичко беше готово, осветление, прожектори, осветители, оператори, звукозапис, цялото телевизионно войнство. Корнажев се появи навреме, Стоян Ганев обаче се бавеше. Досадно. Адвокатът социалдемократ бързаше за предизборно събрание и трябваше да се откажем от идеята да заснемем двамата едновременно в разговор. Край. Промяна. Снимаме първо Корнажев, след това Стоян Ганев. Камера, магнетофон!... И Петър Корнажев започна, говори с апломб, красноречиво и даде да се разбере, че СДС не е имал друг избор, освен да не подпише споразумението за ненасилие. Защо - той ловко потули, но всичко друго беше убедително. Човекът свърши, благодарихме му, стиснахме си ръцете и той замина. Часът стана два и двадесет - Стоян Ганев го нямаше. Два и тридесет - Стоян Ганев го нямаше. Изключиха прожекторите, всяка минута струваше пари. Часът стана три без петнадесет. Стоян Ганев го нямаше. Всред екипа се понесе ропот. А мога да ви уверя, че тези хора в студиото бяха наши съмишленици. Часът стана три и Стоян Ганев се появи! Елегантен, хубав и невинен.

- Господин Ганев - попитах го аз на входа на студиото, - защо толкова много закъсняхте?

Той ме погледна топло с големите си очи и каза:

- Защото трябваше да се фотографирам за плаката.

Така! Трябвало да се фотографира за предизборния си плакат, а това, че двадесет души го чакат, това, че цяло студио беше ангажирано, за да се появи в ефира неговият образ, това всичко бе маловажно и може да бъде отлагано!

- Моля ви, само пред екипа не споменавайте какво ви е задържало! - казах аз.- Няма да ви разберат!

Той се смути и изглежда не успя да се съсредоточи пред камерата.Това се случва, човешко е, направихме още един дубъл, стори ни се, че е по-добър.

Стоян Ганев си тръгна и отпътува за Пазарджик. А ние с Малина Петрова седнахме да изгледаме записите. Корнажев стоеше! Изглеждаше добре, изглеждаше, че говори умно. Но Стоян Ганев нещо пак омотаваше, повтаряше се, повтаряше и това, което пред него беше говорил адвокатът. Опитахме се да монтираме изказването му, да го съкратим, нищо не излизаше и тогава решихме: - Оставяме само Петър Корнажев.

Така и направихме.

Прибрах се у дома след излъчването. Беше след десет часа. Признавам си, работата в студиото ме изнервяше и измаряше. Седнахме да вечеряме с Йони.

Телефонът.

Стоян Ганев.

- Господин Данаилов, защо не ме излъчихте?

Когато съм гладен, съм нервозен.

- Господин Ганев - започнах аз, - съжалявам много, но просто така се наложи. Изгледахме и двата записа и видяхме, че някои места се повтарят и...

- Как да се повтарят, аз говорих съвършено различни неща!

- Вижте сега, ако настоявате, утре ще излъчим и вашето обръщение, но аз пак ви уверявам...

- Ама как утре, то трябваше днеска да се излъчи...

- Господин Ганев, часът е единадесет, аз съм уморен, искам да се наспя. Сутринта рано трябва да бъда в телевизията, нали разбирате, че тази вечер вече нищо не можем да направим. Съжалявам.

Изпих две чаши вино, легнах си и успях да заспя.

Телефонът. Минаваше полунощ. Измъкнах се от леглото. Когато съм сънен, ставам злодей. Вдигнах слушалката.

Стоян Ганев.

- Господин Данаилов, аз току-що разговарях с господин Желев и той каза, че сте допуснали голяма грешка, дето не сте ме излъчили и че това е просто провокация...

Като чух тази дума, ми причерня, стомахът ми се сви, поех си въздух и изрекох:

- Вижте какво, господин Ганев, вие сте един суетен фарфарон и щом толкова настоявате, ще ви кажа защо в действителност не ви излъчихме... Не ви излъчихме, защото в сравнение с господин Корнажев вие бяхте просто жалък...

Трас слушалката!

Може би не бях справедлив, но словата бяха произнесени. Съвсем доскоро не бях сигурен за точното значение на думата фарфарон и като си помисля за моето р-р, кой знае как е прозвучало по телефона. Направих проверка и се оказа, че такава дума няма, а има фанфарон, дошла във френски от испански, а в испански от арабски и означава дрънкало, самохвалко, хвалипръцко, все в този смисъл. Вярвах, че Стоян Ганев ми е кръвно обиден и ще дири мъст. Но съдбата бе отредила друго, той стана народен представител, участва в гладната стачка на депутатите, призля му, лежа в болница, после стана министър, макар и за кратко, и сетне отлетя за Америка. Срещнах го няколко години по-късно, излизаше от хотел „София“, елегантен, стегнат и с леко прошарени коси. Видя ме, приближи и ми подаде ръка:

- Е, господин Данаилов, голяма грешка направихме ние някога, че не разчитахме повече на интелектуалците...

Днес не знам какво би ми казал, ако се срещнем, но нейсе.

С Желю Желев се видяхме за пръв път благодарение на Кеворк Кеворкян. Той ни събра на обяд в един ресторант, който навремето се наричаше „Червено знаме“, после промени името си, нещо го ремонтираха, обновяваха, а сега май изобщо го няма.

Желев не се опитваше да се изтъква в компания от други хора, държеше се естествено и обичаше веселия тон. Той очевидно не бе свикнал да позира пред телевизионния екран и това беше наша грижа при първите му появи. Имаше неприятния навик да не вдига очи към камерата и да говори вгледан в някаква точка под себе си. Това лека-полека се избегна, но въпросът с фризурата му беше по-сложен. През тия години косите му образуваха едни не особено респектиращи лимбички, които се виеха към слепоочията, така си беше свикнал човекът, така навярно се харесваше, но прическата му нямаше никаква политическа тежест. Заради това викахме гримьор, той старателно го сресваше и му придаваше средноевропейски облик. Желю ставаше от стола, отправяше се към камерата и преди да се настани пред нея с едно импулсивно движение на ръката си се разрошваше от тила към челото...

Не помня някой да се е опитвал да се разпорежда или да влияе на работата на нашето студио. Само веднъж се появи лицето доктор Кръстю Кръстев - наперен и нахакан, и ни запита защо все още не излъчваме касетата с Младенов и танковете. Отговорих му, че това ще стане, когато преценим, и докато не се убедим какъв може да бъде ефектът от излъчването, за което носим отговорност ние, а не той, няма да бързаме. Аз и досега мисля, че ако бяхме пуснали кадрите преди първия тур на изборите, те нямаше да се отразят върху изборния резултат, дори напротив, боя се, че само споменаването на танковете като възможност, като напомняне, можеше да сплаши много от и без това несигурните, сковани от боязън гласоподаватели.

Дойде страстната седмица, тръгнахме на църква, но на Възкресение решихме, че трябва да отидем на площад „Александър Батемберг“, пред двореца, където отец Христофор Събев - свещеникът-демократ, щеше да отслужи литургия и призоваваше мало и голямо да се стече на неговото богослужение. В бденията, които той устройваше, имаше нещо величествено мистично - тези десетки хиляди запалени свещи и звездите на надеждата над тях. Но все пак аз изпитвах някакво интуитивно недоверие към този свещеник - ядрен физик; приятелите ми физици вдигаха рамене, когато ставаше дума за научните му прояви, но на това Възкресение се убедих, че нещо и с религията не е наред... Народът се бе стълпил на площада, имаше хора в градската градина и чак до Народния театър. Приближихме ние с Йони, видяхме познати, припалихме свещите си и се затаихме в почтително очакване на службата. Заслушах се и какво да чуя, някакъв хор пее „На многая лета“, пее, та се къса, свърши и след малко пак същата песен. Абе, викам си, часът е единадесет и половина, Христос все още не е възкръснал, той все още е покойник, защо този хор пее „На многая лета“...Чакам след това свещеникът да прочете двадесет и осмата глава от евангелието от Матея за двете Марии, за ангела, който изглеждал като светкавица и дрехата му бяла като сняг, и отваления камък на гроба господен. Няма такова нещо, отчето рече: Христос Возкресе, повтори го, потрети го, народът въодушевено му отвърна и светият отец току дръпна една реч, според която ядрената физика доказвала съществуването на Бога. Възможно ли бе Христофор Събев да не познава службата, която се провежда преди Възкресение, съмнявам се, най-вероятно е нямал търпение да я проведе, но че говореше глупости за ядрената физика, в това съм убеден.

Спомняте ли си хилядите, които скандираха „ Долу БКП!“, „Долу БКП!“ и съпровождаха виковете си с протегната ръка и обърнат към земята палец. Беше нещо като заклинание. Твърдяха, че и то било откритие на Христофор Събев, но той опровергавал авторството си. И с право, защото авторите на този жест са римските императори и той означавал смърт за победените гладиатори на арената. А какво означаваше по митингите? Човечност? Вяра в доброто? В братството между хората? Означаваше периодична загуба на разсъдък, ръкоблудство на свободата.

Появата на такива издънки като Христофор всред неугледната, едва засята градинка на българската демокрация тревожеше, караше ни да си кривим душата, да ги вземаме за цветчета вместо плевели, но постепенно ни въвеждаше в изкушението, което накара хората да измъдрят прякора Фори-светулката, а моят приятел доктор Ромил Попов - депутат от СДС в тридесет и шестото народно събрание - да изкрещи на самозабравилия се ядрен отец: „ Ей, попе, като те хвана за брадата, ще омета цялото народно събрание с тебе!“ Не звучи изискано като реплика от английския парламент, но заслужено. Попът обаче нехаеше, той се издигаше, син кръст светеше на прозореца на кабинета му, загадъчен блясък грееше в очите му и ето ти го отец Христофор епископ! Кой, как, защо? Историята да отговаря. И дойде време, епископ Христофор благослови с кръста многострадалния български народ, рече: - Амин! - и отлетя за Америка.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух