напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



4.


Културният живот в отечеството замираше. Театрални представления падаха поради липса на публика. Кината бяха празни.

Малцина отиваха на концерт в зала „България“. И моята пиеса „Почивка преди рая!“ имаше жалка съдба. Най-напред искаше да я постави режисьорът Николай Поляков в Сатиричния театър - Калоянчев щеше да играе диктаторът, Слабаков - актьорът... Но на няколко пъти забелязах у Калата нерешителност. Той, който друг път се вдъхновяваше от ролите си, правеше предложения, разпитваше, импровизираше, сега ме гледаше някак гузничко. Явно и той си внушаваше, че прототипът му е самият Тодор Живков, и един ден си призна:

- Абе, Жоро, аз от този човек лошо не съм видял...Сега как да го играя...

Излишно беше да го убеждавам, че моят герой е нещо друго, че е човек далеч по-сложен от нашия пръв ръководител. Калоянчев бе получил доста облаги от миналата власт и явно съвестта, макар и актьорска, го притесняваше.

Ден преди началото на репетициите в Сатирата и Николай Поляков най-неочаквано се отказа от постановката.

Пиесата бе поставена по-късно в „Сълза и смях“ и издържа едва десетина представления.

Театърът все още бе на улицата. А софийските улици за една година се преобразиха. Разцъфтяха сергии и вестникопродавници, изпъстриха се вестници и списания, голи красавици лъстиво ме гледаха от кориците, от нейде се пръкнаха млади момичета и момчета, облечени в бели роби, последователи на Кришна. Подтичваха и си повтаряха в захлас: „Харе, харе, Кришна“. Скептиците софиянци, които, ако бяха видяли такава гледка само преди година, щяха да си кажат - я па тия, и щяха да чакат да видят как милицията ще ги прибере, сега си мълчаха, може би си цъкаха в почуда, но го правеха наум. Просяци преплуваха Дунава, просяци от братска Румъния, и се настаниха с протегнати ръце по главните софийски улици, българските им колеги проявиха толерантност, не ги прогониха, но и те сами се оживиха. Дими Паница, който възторжено пристигна в България от Франция, за да помага за изборите, подари на един просяк инвалидна количка, но не знаеше, че той идва на работа с такси. Появиха се уличните музиканти: самотни цигулари, които скрибуцаха концерт от Вивалди, сляп певец, който пееше македонски песни, тъжни китаристи, които се приютяваха в подлезите, защото китарата е тих инструмент и в уличната глъчка не се чува; а ето гръмва и цял джазбенд, млади хора свирят та се късат и народът им ръкопляска, също като в Чикаго, довтаса и група от Перу и се разнесе песента за кондора от Андите; в градината пред Народния театър писна гайда и артистичен гайдар в транс пристъпваше наляво-надясно и изпълняваше адажио от Албинони, умилителни малки циганчета разтягаха малки акордеончета, натискаха унило клавишите в произволна последователност и гледаха, без да мигат. На места технократи бяха извадили компютри по тротоарите и правеха електронни хороскопи. Започнаха да се отварят кафененца и магазинчета в гаражите, мазенцата, дворчетата и входчетата.

Така както след буря и порой реката дълго тече мътна, така и у нас свободата протече мътна, мръсна свобода, свободица. Тя повлече със себе си порнографията, комарджийството, проституцията - все греховни радости, сводници, насилници-изнудвачи или по-цивилзовано - рекетьори, подготвяха се крадешком бъдещи наемни убийци, на границата ни чакаха чужди. Да, в тази мътилка се завъдиха всички представими пороци, че и някои, за които нямахме въображение. Явно дълго трябваше да чакаме да дойдат чистите води...

 

* * *

 

А една сутрин ми позвъниха от санаториума в „Искрец“, където дядо Васил, бащата на Йони, получил кръвоизлив, вероятно от язва. Той бързо се възстанови, но вече не можеше да гледа лозето от касис, нямаше го , нямаше я и малката дървена къщурка, където живееха с Мони и Асен. Беше получил едностаен апартамент в нашия огромен, тромав и грозен блок. И там се опитваше да прави скромни количества ментовка и мастика с подръчни средства, купуваше грозде и се надяваше, че в мазето може да стане на вино.

По-късно обаче се оказа, че той няма язва, а рак на стомаха.

- Ще го оперирате ли? - попитах доктор Константинов, мой приятел и завеждаш отделение в Пирогов.

- Не - каза той. - Туморът е на лошо място.

Вярвах му, той беше отличен хирург, сам претърпял две операции на белия дроб и въпреки това цигарата димеше в ъгъла на устата му.

- Какво да правим?

Той вдигна рамене. И като видя отчаяната ми физиономия, рече:

- Има един професор в Пловдив, той опитва с една ваксина, но...

На другия ден пътувахме за Пловдив. Дядо Васил спеше до мен, вързан за предпазния колан. Той винаги така заспиваше, когато пътуваше с автомобил. Намерихме професора - висок побелял човек, той прочете епикризата и написа рецепта. Отидох в болничната аптека и купих една ампула от неговата ваксина. Върнах се в кабинета и там направиха инжекцията. Когато останах насаме с лекаря, той каза:

- Имайте предвид, че не във всички случаи помага.

Не помогна и на дядо Васил. След време той получи втори кръвоизлив и вече трябваше да постъпи в болницата. Пак в отделението на доктор Константинов. Посещавахме го с Йони, лежеше си кротък, притихнал, хващаше ръката на дъщеря си и дълго не я пускаше. Очите му бяха загубили блясъка си. Нямаше болки.

Една сутрин аз сам отидох да го видя, но преди това се отбих при Константинов, зърнах го, че влиза в кабинета си, нещо, което рядко му се случваше. Заприказвахме се и по едно време той съвсем спокойно каза:

- Ти разбра, че на Йони баща й почина?

- Не - стреснах се аз.

- Тази нощ. Навярно е получил инфаркт.

- Може ли да го видя? - казах и станах от стола.

- Той е в моргата.

Спуснах се с асансьора в подземния етаж и се озовах пред врата, на която имаше звънец. Позвъних. След малко вратата се отвори и пред мен застана жена. Беше с маска на лицето и косата й бе прибрана от бяла хирургическа шапка. Виждах само очите й, и, кълна се, те бяха хубави. Беше съвсем леко възпълна, и я чух да казва:

- Какво обичате?

- Нали това е моргата?

- Това е. Покойник ли имате?

- Да - казах аз.

- Искате ли да влезете? - стори ми се, че жената се усмихна с големите си кафяви очи.

- Да - казах аз.

- Не ви ли е страх?

- Не - казах аз.

- Заповядайте.

Морга като морга. Ето я масата за аутопсия.

- Как се казва покойният?

- Васил Витков - казах аз.

- Той е готов - вещо каза тя.

- Може ли да го видя?

- Разбира се. Елате! - И тя ме поведе нанякъде.

Върху една маса лежеше сгърчено голото тяло на малко момче.

- От какво е починало това момче?

- От пневмония - каза тя и добави: - Ама вас наистина не ви е страх. Какво работите? Да не сте лекар?

- Не, но исках да стана. - И за да се похваля казах: - Писател съм.

- Какво пишете?

- Пиеси, книги.

- Аз на театър не ходя, нямам време. Детето ми е малко, няма кой да го гледа...Ето го дядо Васил... Трябва да му донесете дрехи.

Спрях се и замълчах.

Този човек, който лежеше гол и мъртъв пред мен, имаше една голяма и несподелена любов - земята. Той произнасяше тази дума като слово от молитва. Земята за него бе смисъл на съществуването. Той превръщаше всеки квадратен метър почва в градина, но нямаше щастието да притежава истинска своя земя. Някога в родното му село бяха отнели семейни ниви, градини, лозя, и сякаш като злобен присмех пред смъртта му бе огласено, че скоро земите ще бъдат върнати на някогашните им собственици. „В края на краищата човешкият живот е един неуспех“ - беше казал Атанас Далчев. Гледах мъртвеца пред себе си и разбирах, че той вече не мечтае за нищо.

- Мога ли следобед да донеса дрехите му?

- Да, аз съм тук до вечерта.

Вдигнах очи към жената и тя ми се стори още по-хубава. Имаше нещо необяснимо, многозначително... Как беше възможно под тези бели одежди да има толкова много живот и той да е призван да се грижи от сутрин до вечер за мъртъвци.

Истина е, че любовта бърза да се появи там, където се шири смъртта. И според мен медицинските сестри задължително трябва да бъдат хубави.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух