напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



8.


В София вече имаше ново правителство с министър-председател господин Беров. А както вече споменах, аз бях назначен за Председател на Агенцията за българите в чужбина от предишното правителство. Не знаех какво да предприема и затова помолих моя съученик от детските години и приятел Георги Танев, който беше министър в новото правителство, да разбере какво е положението. Мина време, нямаше отговор, накрая се запретнах и написах писмо до министър-председателя. Молих да не бъда държан повече в неведение - искам да знам, да си събирам ли парцалите, които изобщо не бях разхвърлял, или...

По това време отношенията между Желев и Блага Димитрова се бяха изострили и тя твърдеше, че президентът напълно и обидно я е изолирал. В СДС смятаха, че Желев е в основата на провала на Филип Димитров, той пък вярваше, че правотата е на негова страна. Беше убеден, че Филип Димитров си е навлякъл ненавистта на хората на Доган, а те крепяха кабинета. Трябвало да се избере друг министър-председател, турците били съгласни за всеки друг от СДС, но не и Филип. Парламентарната група и ръководството на СДС се бяха запънали: Филип, та Филип. Организираха се митинги против Желев, голяма част от неговите доскорошни въодушевени привърженици го възненавидяха, наричаха го предател, провокатор, таен комунист, жаба... И на отпустелия откъм покойници мавзолей се появи надпис „Всички жаби са зелени, само нашата червена!“

Не знам коя беше истинската причина за раздорите. Мога да свидетелствам само едно. Някъде през лятото на 1992 година Филип Димитров и Константин Мишев ме повикаха в Министерския съвет и ми направиха странно предложение. Понеже съм се ползвал с доверие всред турците, не знам откъде вадеха това заключение, вероятно от някои мои публикации и изказвания против национализма в края на 89-та и началото на деветдесета година, бих ли се наел да стана един вид посредник между СДС и турското население, съответно хората на Доган. Аз попитах как си представят всичко това. Откровено казано и те не бяха наясно...Искаха от мен един вид мисионерска дейност. Тръгвам аз из бедните и пустеещи турски села, като апостол и какво... накрая ме набиват, не на кол, набиват ме с пестници и ритници. Бяхме единодушни само в едно, че е извънредно важно българските турци да бъдат приобщени към каузата на демокрацията. Как? Там беше въпросът. По-голямата част от тези хора се прекланяха пред Доган и бяха готови да изпълнят всяка негова воля. Аз с ушите си чух следния израз от жители на Югозападните Родопи: „Бай Стефан може и да е прав, но каквото каже Меди, това ще бъде!“ Бай Стефан беше Стефан Савов - демократът, който бе влязъл в някакъв спор със Сокола. Та късно се бе сетил Филип Димитров да действа за сближаване с турците. През 1992 година те търсеха преди всичко закрила и покровителство и послушно можеха да се доверят само на свои, демокрацията за тях бе нещо непредставимо и непостижимо.

Разделихме се с уверението, че ще се мисли по този въпрос. Но повече не ме потърсиха. Явно беше, че нищо не са измислили.

Един божи ден обаче най-сетне ме потърсиха от новия министерски съвет. Министър-председателят искал да се явя при него. Отидох, чаках при секретарката. Приеха ме. Беров имаше някак си блага външност, спретнат, сресан, с очила, през които при определен ъгъл очите му изведнъж изглеждаха много големи. Той ме покани да седна и без заобикалки ми обясни, че аз съм бил против президента Желев и съм държал страната на госпожа Блага Димитрова, поради което той се колебаел за моята длъжност. Сега пък против Желев! Отвърнах, че съм участвал в предизборната кампания на двамата, че не бих могъл да ги деля и противопоставям и че не държа ничия страна. Министър-председателят помълча и сетне каза:

- Добре, започвайте работа!

Оттогава в продължение на две години двамата не сме разговаряли по никакъв повод. Струва ми се, че нашата Агенция не му беше грижа и той вежливо не й обръщаше внимание. За мен обаче тя беше нещо съвсем ново, непознато, едно нищо, което трябваше да се превърне в институция.

Дадоха ми стая в сградата на Министерския съвет с изглед към съсипаната градска баня, от чийто покрив бяха поникнали тополки. Кабинет, паркет, бюро, дебела дъбова врата, телефон, и толкоз. Една пишеща машина още нямаше, поне да си пиша нещо на нея.

Сега какво да правя? Отварям устава на Агенцията и чета - полагат ми се двадесет и един служители. Това много ли беше, малко ли беше, пъшках, въртях се на стола, който бе на шарнир, има такива специални въртящи се столове за политици и началници. И изведнъж направих важно откритие. Нужен ми бе счетоводител. Заклет експерт. Защото едно предприятие може без директор, без началници, но счетоводител трябва да има. Агенцията щеше да разполага със свой бюджет, колкото и нищожен да бъде, някой трябваше да казва как да се разходва. Без счетоводител съм загубен. Аз знам само как се харчат пари, никога не съм знаел как да ги пестя. И въобще въздухът замира в гърдите ми, когато ми кажат, че трябвало някакво авизо и салдо, и шконто, и особено пък запис на заповед, кой на кого заповядва и защо запис, моля ви се, моля ви се, трябва ми счетоводител. Изнервих се и реших да отида до тоалетната. Красив дълъг коридор, на дъното вдясно търсеният вход. Минавам край стая, в която седи жена -хигиенистка и плете. Казах й добър ден, тя само ми кимна и влязох в просторното отходно помещение. Огледах се, нямаше тоалетна хартия, отворих вратите на „сепаретата“ - няма тоалетна хартия.

- Извинете - казах аз на жената-хигиенистка. - Няма тоалетна хартия.

- Слагаме, господине, слагаме, но я крадат - отвърна тя.

Този разговор се проведе през зимата на 1993 година в сградата на Министерския съвет на Република България. За достоверността му се заклевам в безсмъртната си душа.

И някак неусетно, полека и кротко, работата потръгна. Намерих опитна счетоводителка, симпатична възрастна жена, която взе всичко много присърце, явно ми съчувстваше и най-често казваше:

- Ау, това не може, господин Данаилов, не може...

Не се опитвах да разбера защо това не може, щом госпожа Костадинова тъй казваше, значи не може, примирявай се, според мен това е най-разумното поведение на всеки невеж началник. Ако се заинатиш и поискаш счетоводителят да ти обясни съответната счетоводна невъзможност, постепенно ще изпаднеш в ступор, ще чуеш за пера, които не могат да се преливат, за сметка двадесет и четири, ще бъдеш заприходен, отчислен, начислен, ще трябва да подпишеш разходен ордер, а когато се отчетеш, за да не бъдеш начетен, ще трябва да възстановяваш салдото към дата, но това означава да попълниш документ с неверно съдържание, което е в нарушение на Закона за счетоводството...

В Министерския съвет нямаше помещения за цяла Агенция и скоро ни преместиха на последния етаж в сградата на Президентството. Влизаше се през отделен вход и достъп до самото президентство нямаше.

Според постановлението за учредяване на Агенцията цялото имущество на някогашния Комитет за българите в чужбина, който бе към Централния комитет на комунистическата партия, ставаше наша собственост и трябваше да ни бъде предадено. Бюра, библиотека, компютри, картини, шкафове. Но всичко това се намираше по разни складове, а по-скъпият инвентар - в сграда на площад „Народно събрание“. С него се разпореждаше, по неведоми стечения на обстоятелствата, някаква останка от партията „Екогласност“ с вожд стар познат Стефан Гайтанджиев. Мислех си, че с него лесно ще се разберем, знаехме се още от осемдесет и девета година. Заблуда! Гайтанджиев се бе превърнал в мрачно, нелюбезно човече, което отказа всякакви преговори за имуществото. Напразно му показвахме министерското постановление, списъка на вещите, които би трябвало да получим. Не, та не... Писах докладни записки, оплаквания. Нищо! Не ги дава. Тогава с работата се зае моята състудентка Василка Райчева, която назначих за домакин на ведомството, тя имаше македонска кръв, беше упорита и настойчива, дебнеше Гайтанджиев навред, не го остави намира, заплаши, че ако трябва, ще доведе няколко воеводи и накрая шефът на „Екогласност“, който по това време не беше и народен представител, се предаде.

Така един божи ден в моя кабинет се появи красиво бюро, заседателна маса, библиотека и една картина от Найден Петков. Гледам - зад бюрото ми поставили огромен стол с кожена тапицерия, резби по дръжките и облегалката, не стол, а трон. Настаних се върху него, като Ричард Трети, понаместих се, станах и помолих веднага да го махнат от очите ми.

Получихме и някакъв стар компютър от инвентара на бившия комитет. Файловете му бяха изтрити, но един, който явно е бил направен непосредствено преди разтурването на организацията, беше забравен и представляваше текст от факс, който имаше приблизително следното родолюбиво съдържание:

„Моля, изпратете петдесет кашона цигари Марлборо от по-големия размер!“

Започнах да назначавам сътрудници. Разбира се, че гледах между тях да имам и познати. Разбира се, че имаше ходатайства. Веднъж при мен се появи един, станал легендарен, депутат от Съюза на демократичните сили и помоли да назнача младо момче, отлично владеещо езици, работило във Франция, а сега без работа. Много добро момче било, само че има едно неудобство... Депутатът замълча, погледна ме малко гузно и каза:- „Баща му е бил член на ЦК „.

Назначих момчето, то и досега работи в Агенцията. Назначих и един специалист по компютри, имахме нужда от такъв човек. А него познавах още от бебе. Беше бебе с характер и невъзмутимо пляскаше шамари на когото завари. Когато се обзаведохме с компютри, принтери, скенери и тем подобни електронни чудесии, Христо, тъй се наричаше някогашното бебе-побойник, се зае да ни обучава и да се занимава с предпечатната подготовка на списанието, което решихме да издаваме и нарекохме „Ек“. Компютърните специалисти се познават по това, че одушевяват техниката, с която работят. Спомням си, нещо не вървеше с разпечатването на един текст, а принтерът непрестанно съобщаваше, че няма хартия.

- Принтерът няма хартия - рекох вещо аз.

- Лъже! - ядосано отвърна Христо.

Това е - принтерите лъжат, компютрите откачат, подиграват се с тебе, има опърничави компютри, тъпи компютри, но едва ли има по-обезсърчаващо занимание човек на стари години да се опита да борави с това приспособление. Като си помисля само колко време ми беше нужно, за да опитомя малко от малко това електронно същество и как деветгодишната Вики сама си бе направила страница в Интернет, изпитвам силно недоверие в способностите на моя разум.

Българите в чужбина!

Колко са? Защо са там? Какво ги свързва? Какво ги разделя? Защо нямаме българско лоби в Европа, в Америка?

На първия въпрос и до днес нямам точен отговор. Съобщаваха ми различни данни. От няколкостотин хиляди, до два милиона, че и повече. В Украйна и Молдова, в Румъния и Унгария, в останалите страни на Европа, в Щатите и Канада, в Южна Америка, че и в Азия. Подирили убежище из целия свят, едни прокудени, други побягнали, трети тръгнали на гурбет, четвърти емигрирали, преследвани от власт и държава...Ами македонците? Те какво са? Българи или не? „Абе за Македония ще се поумълчаваме“ тъй беше възкликнал Алековия герой. Поумълчавахме се преди, поумълчаваме се и сега, когато тя е в беда...

...Тръгнахме от София с кола - режисьорът документалист Милан Огнянов, сценаристът Асен Владимиров и моя милост. Милан управляваше смело, той и на Еверест се беше качвал с кинокамерата си, и в гълбините морски се бе гмуркал с нея, нищо не го плашеше на овой свет, но едва прекосили границата с Македония, и един полицай ни спря.

- Оти немаш знак „БеГе“ бре, Милане?

- Ей сега ще го нарисувам - сговорчиво отвърна Милан.

- Нарисувай го, Милане, ама по-напред дай сто и петдесет динара, оти превишаваш скоростта!

Глобата не успя да ни развали настроението. По едно време Асен, който за пръв път идваше в родния край на дедите си, се разтревожи:

- Абе, къде е Вардара, бе?

Заозъртахме се. Има си хас да прекосим Вардарска Македония, без да видим славната река. Взех да разгръщам картата, тука някъде трябваше да се ширне пред очите ни. Най-сетне отдъхнахме. Ето го. Е, не беше много широк, нито бурен и пенлив, но си течеше с голямо достойнство.

Скоро напуснахме равнината и поехме по стръмен път. Отляво - дълбок дол, пред очите ни ридове. И изведнъж ханче с табела: „Че дом, че ям, че пием!“ „Ч“-то в този край се разпореждаше и затова „Кебапчийница“-та бе станала „Чебапчийница“. Спряхме да отдъхнем, гледам на петдесетина метра надолу по склона самотен дървен нужник. Чакай, рекох си, да видя нещо и се запътих към него, влязох и когато излязох се провикнах:

- Братя сме, няма никакво съмнение!

В това време край нас спря кола. Трима юнаци излязоха бързо от нея, втурнаха се насреща ни и аз си помислих - ето, започва се. Но те ни подминаха и взеха да надничат през прозорците на нашата кола. Повъртяха се, поозъртаха се и накрая разочаровано възкликнаха:

- Нещо за продан немате ли, бре?

Немаме. Ние сме тръгнали на кинофестивал во Битоля.

- А, Милтон Манаки!

Тия хора не само знаеха, че в Битола се провежда кинофестивал, но че носи името на Милтон Манаки - първиот снимател во Балканите.

Снимател е като че ли по-хубава дума от фотограф.

- Как се нарича тази планина? - попитах аз.

- Тази планина се зове Плетвар - осведоми ни един от новите ни познати. - Ей там, долу, през Първата светска война се е градел воз (воз значеше влак).

Немци го градели возот, но когато железопътната линия достигнала Плетвар, инженерът им смятал, пресмятал и решил, че без тунел през планината не може да се мине. Добре, ама от дека се взел някакъв български инженер и рекъл: „Аз ще изкарам возот на Плетвар без никакъв тунел“. Немецът се разлютил и му дума: „Ако ти изкараш возот горе на Плетвар, аз ке се застрелям“. Разказвачът замълча за миг, посочи към долината и рече: „Ей къде му е гробот „

Патриотични тръпки ни побиха.

- И какво стана с воза?

- А - махна с ръка човекът, - после го заебаха!

Всичко беше ясно.

Пристигнахме в Битоля в ранния следобед и гледката не ни впечатли. Невзрачен градец с керемидени покриви, тук-там някой нов жилищен блок, вярно, по-спретнати от нашите, но общо взето - нищо особено. Първите ни впечатления противоречеха на това, което бяхме прочели в бюлетините за фестивала: „ Битола е вторият пръв град во Македония „ и че е най-възпяваният град во Македония, а може би и во светот. Самият Кемал Ататюрк тука е получил военната си подготовка и самата Сара Бернар е гостувала на сцената на Битолския театър, а край града се намира най-голямата открита древна мозайка...

- Колко жители има градът?

- Минатиот век е бил по-голем от Белград - беше отговорът.

Отгоре на всичко Битола (с а накрая го пишат и изричат в Македония) бил и най-студеният град в Европа. Това твърдение беше написано черно на бяло: „Два месеца в годината Битола е на самия връх на най-студените градове во Европа, доста пред скандинавските и съветските представи за студ!“

Трогателно беше това „возпевуване“ на своето, това чисто детинско мерене със съседите, с Европа, със света. Пристигнал един македонец в Лондон, погледнал на утринта през прозореца на хотела и рекъл: „ Лондон, Лондон, втори Кукуш!“

На другия ден обаче впечатленията ни се промениха. Причината за това беше Асен, който нетърпеливо бе обходил мегданите и сокаците, прибра се в хотела и каза задъхано:

- Чаршията!

Нея трябваше да види човек, нея, за да повярва, че наистина „ тамо живот се живей“. Битоля криеше прелестите си и не бързаше да ги натрапи. Тесните калдъръмени улички с каменните канали за водата, дюкянчетата, претъпкани със стоки, месарниците, рибарниците, ковачниците и между тях пък навряни писалищата на важните адвокати, всичко това живееше, дишаше и...се упойваше от дима и миризмата на вкусна-превкусна скара. Ходиш и залиташ! Е, няма как, тук-таме се е промъкнал някой американизъм, някой „Бар“ или „Хипермаркет“, или СКАРА - ГРИЛ - САМУИЛ, но в сравнение с нашенската податливост към лошата американизация, битолчани бяха светци.

Сутрин чаршията се събужда, стъкмява се, омива се и спретва, денем зашумява, диша - пъстра и работна- някъде към залез задремва, а късно вечер пак се оживява. Младежта излиза от домовете си едва след десет. Кафенетата са отворени и пълни, пивниците - също, но веселието си е кротко и добродушно. И тези хора като грузинците още пеят и гасят телевизорите, посягат към мандолините, китарите и акордеоните и започват. Разбира се, че повечето песни знаехме и пеехме заедно. Езикът, на който те се пеят, е един и същ и за нас, и за тях. Колкото и да са се трудили политическите езиковъди, не им се е удало да подправят народната си песен, но са успели да сторят голяма пакост на родната си реч. За да нагласят „техен“, „автономен“, „официален“ език, тези хора са отприщили яза на чуждиците и сега речта им се дави в пороя. Така людете се „фасцинират“, вместо да се очароват, „кохезират“ се вместо да се сплотяват, „импресионират“ се вместо да се впечатляват, „сугестират“ вместо да внушават, че един език заслужава „по-квалитетен третман“. Това не бе само езикова гламавщина, но и вероломство. Тъжното е, че и ние започнахме да го вършим със страст и ярост.

Свидлив е бил Господ, когато е дарявал Македония със земни богатства и прелести, и сигурно в миг на разкаяние си е рекъл: „Е, ке им дам на тия люге Преспа и Охрид!“

Винаги, когато се срещна с голяма красота, не искам да я възприемам сам. Ще ми се да събера обични хора и да им кажа: „ Вижте колко е хубаво, и по-тихо, ако обичате!“

Подобно чувство ме обзе, когато посетихме Охрид. Признавам - старините малко ме вълнуват. Нося си нещо и аз от бая си Ганя, не ми е по сърце да гледам камъни. Но когато наближихме „Свети Наум“, ми прималя. Човек, колкото и да е безчувствен, не може да не се поклони пред праотците, които са издигнали светата обител на такова омайно място. Сякаш наистина самият Бог го е избрал. И си спомням стиха на Стефан Гечев за онова, което „разколебава в безверието вярата блажена“.

Спряхме колата край езерото и мълчаливо слязохме. Начаса към нас се завтече старец. Той побърза да ни поздрави и да ни предложи лодка и лодкар, който ще ни разходи по езерото и ще ни разкаже всичко за водите, бреговете, чудесата и тайните на Охрид. Това ще ни струва само сто и петдесет динара. Бяхме тъй умилени и тримата, че не се поколебахме. Свети Наум ни бе направил щедри.

Лодкарят бе съвсем младо момче. Охотно и радостно то разказваше, за кой ли път, едни и същи неща. Лодката се носеше безшумно по водите, капки водни искри капеха от веслата. Боже, колко бистри бяха тези води.

- Ова е най-чистото езеро во светот - веднага отгатна възхитата ни момчето.

Съгласихме се.

Толкова бистро, че дъното се виждало и при четиридесет метра дълбочина!

Съгласихме се.

А пъстървата?! Такава нямало никъде другаде по светот.

„Леле, брате, леле, по-убаво оди обери някоя банка, само не се опитвай да фатиш риба от езерото. Повеке ке си изпатиш!“

Леле, брате, леле - цялото крайбрежие цвърчеше от пържеща се риба.

Но най-голяма загадка се оказа водата на охридското езеро. Макар и да беше октомври, тя бе приятно топла. А пък да видите през зимата... през зимата водата ставала още по-топла - увери ни нашето лодкарче и ни гледаше, без окото му да мигне. Чакай бе, момче, това вече е прекалено за хора, които са учили физика. Но момчето си знаеше своето. Тази вода събирала цело лето топлината си и през зимата я пускало, затова ставало по-топло. Трябваше да се примирим. Охридското езеро е единственото во светот, за което не важи вторият принцип на термодинамиката.

А градът е прелестен. Слава богу, усилията на реставраторите бяха останали почти незабележими, а опитите за модерно строителство се бяха провалили. Даже старините, Самуиловата крепост, църквите изглеждаха занемарени. Така е, за бъдещето трябват пари, за миналото - още повече.

Вечерта, когато се върнахме в Битоля, Охрид беше пленил душите ни и се запрепирахме с нашите домакини. След две-три чаши вино аз заявих, че сме си един и същ народ. Домакините изразиха несъгласие. И се започна. Самуил е български цар. Самуил е македонски цар. А защо Василий Втори се нарича българоубиец? А? И то си има македонистко обяснение. Вулгарос на гръцки значи прост човек, варварин, това е значението на вулгароктон - варвароубиец, а не българоубиец. Така, значи вие сте по-съгласни да ви наричат варвари, но не и българи. А защо братя Миладинови са нарекли сборника си „ Български народни песни от Македония„? А защо... Не осъзнавах безсмислицата на този спор. Домакините ни поддържаха гледище, което десетки години бе налагано, втълпявано, старателно и понякога насилствено разпространявано, връзките ни с македонците бяха прекъснати повече от век. През двете световни войни обединението ни бе кратко и съмнително. А и ние българите не сме били светци в „новите земи.“ Пропагандата беше се постарала да ни представя във възможно най-зловещи краски. Националното самосъзнание се поддава на внушения, човек се ласкае, когато го разграничават от другите и му отреждат величие, пък дори то да е съмнително. Като нямаш могъщество в днешния ден, намирай го в миналото. Така Александър Македонски ти става прадядо.

- За нас вие сте наши братя, а вие се вземайте за когото си искате!

Разделихме се сърдити, на сутринта се сдобрихме.

Разбира се, в Македония има хора, които мислят различно. Преди няколко години моят син събирал красиви камъчета край брега на Охридското езеро и ги слагал в торбичка, а неговият хазаин, който бил лодкар, го гледал хитро и рекъл:

- Вашата макя бугарска, камик по камик, ке го пренесете ово езеро во Бугарско.

Сетне пийнали в една кръчма и се заплеснали, тръгнали да се прибират и пътьом лодкарят откъснал три рози от една градина. Искал да омилостиви жена си за закъснението.

- От дека ги откраднa, бре?- попитала жената, която едва стигала до рамото на мъжа си.

- От един гроб - ядосано казал съпругът.

- Е, оти не влезнa у него! - съсипала го другарката му в живота.

Пък един известен македонски писател, името му ще спестя от съображения за сигурност, след втората бутилка червено вино ни предупреди:

- Ей, опичайте си акъла, щото ке дойдем, ке ви превземеме и еднаж за винаги ке го решиме македонскиот вопрос.

Македонският въпрос няма да се реши комай никога, напротив, ще става все по-труден и то не заради бугарите, не заради Самуила и Александър Македонски, а заради съжителството с албанци, пък и със сърби. Днешният ден го доказа. Има само една надежда - обединена Европа, отпадането на границите и мир на земята, но Европа нещо се офлянква, нещо пресмята, ослушва, мирът на земята се отдалечава и изглежда непостижим и почти сигурно е, че през моя живот няма да видя Охрид достъпен за всинца ни, европейски, световен, надявам се само, че ще си остава все така красив.

И в съседна Румъния има много българи. Във Влашко те почти са загубили националната си памет, били са преследвани, принудили са се да крият произхода си и дори са го позабравили. Доскоро в Букурещ имаше една българска църква, и то в преотстъпена сграда, само един свещеник, а по селата картината бе още по-печална.

Помня, веднъж на пазара в Букурещ вървяхме с моя приятел Георги Петров, наш консул в Румъния, говорехме на български, канехме се да си купим пресен лук за салата и изведнъж дочухме тих глас:

- Елате бе, елате, аз ще ви дам лук!

Беше селянин, който се оглеждаше страхливо наоколо, да не го чуят, че е продумал на родния си език.

Виж, в Банат, в Банат нещата бяха съвсем други. В Банат живееха богати, грамотни, гостоприемни българи. Говореха свое наречие, пееха и свиреха свои песни, бяха се запазили, съхранили и причината може би бе, че банатските българи са католици. Достатъчно е да види човек катедралата в село Винга, повтарям село и катедрала, и да се смае. Влизаш и звуците на орган те посрещат и поемат душата ти. Свири селският свещеник, той знае няколко езика, живее в чудесна къща и на трапезата му имаше хиляда и едно лакомства.

В една друга селска къща видях роял! Ако щете вярвайте - роял. И дядо, който дрънкаше на него с един пръст.

Богатството на банатските българи навремето разгневило румънските комунистически управници и през петдесетте години хиляди от тях били изселени в поречието на Дунава край Черна вода. Изселили ги и ги оставили сами да се оправят сред блатата. Те обаче се запретнали, построили къщи от кал и тръстика и насред тях - училище за децата. А ние в София кръстихме улица на името на Георги Георгиу Деж!

Новите стопани на земите в Банат ги занемарили и след няколко години властта решила, че е по-добре да върне българите обратно.

Не знам дали строгостта на католицизма е причината за устойчивостта и благосъстоянието на българите в Банат, едва ли е само това, защото една от най-единните и процъфтяващи български колонии се намира в Унгария, а там нашенците са православни. В Будапеща те имат свой чудесен културен клуб, библиотека, ресторант, църквата е в съседство. Изобщо там нещата са си наред. Българите са най-добрите градинари, те с това са се прославили, уважавани са, признати са за малцинствена група и, макар че не са многобройни, имат свои представители в държавната власт.

Най-много грижи създаваха бесарабските българи. Разделени в две държави Молдова и Украйна те наброяват над триста хиляди души.

Голяма група тръгнахме да пътешестваме към Болград. Автобус, не от най-новите, шофьорът караше бързо, пътят беше дълъг. Някъде към Плевен ни спряха полицаи от КАТ и поискаха да съставят акт на шофьора, скочих да ги увещавам, засили се и народният представител Райчевски, показва си картата, аз показвах моята, полицаят, вместо да се впечатли и стъписа, се заинати още повече и момчето отнесе глобата.

Пътуването беше изтощително. Като се започна едно преминаване през границите, че не можело през този пункт, защото не бил международен, че трябвало да се заобиколи онзи, че пътувахме край Дунава, после май край някакви други води, хеле пристигнахме в Кишинев, хубав зелен град, свършихме горивото, търсихме нафта с връзки, стъмни се, съмна се и вече не помня как се озовахме в Болград - славния някогашен град с още по-славната гимназия, люлка на българщината, градът, от който са се дигнали Александър Малинов, Александър Теодоров Балан, Димитър Греков...все бесарабски българи, дошли да помагат на оставената някога родина.

Самият Болград бе скромен, да не кажа невзрачен; виж, гимназията бе лична постройка, но тя отдавна бе руска. В града живееха твърде много руски военни и сега го напускаха. Съветският съюз се бе вече разпаднал. Непредставимото се бе извършило.“Нерушимият съюз на свободните републики, сплотени навеки от великата Рус“, както се казваше в химна на Сергей Михалков, се бе разтурил. Украйна и Молдова бяха станали независими държави, доскоро подтисканите народи изпитваха забравената и опияняваща, най-лесна радост на национализма, изобщо бе настъпила бъркотия всякаква. И българите в този край бяха объркани. Посрещнаха ни радостно, успяха да ни се оплачат от Тодор Живков, който навремето бил заявил, че вече нямало бесарабски българи, а граждани на великия Съветски съюз. А сега какви сме, като го няма Съветския съюз, питаха те. И ние не знаехме какво да им отговорим.

Помагайте ни! Нека гимназията си стане отново българска. Нека пътуваме свободно до България. Нека се върнем в България. Нека получим българско гражданство. Чувство на безпомощност ме бе обзело, като гледах тези свити хора, които почти не владееха родния си език, трудно беше да им се обясни, че и България е осиромашала, обосяла и безсилна. Как да им кажа, че всъщност никой не обръща внимание на нашата опърпана Агенция, нито правителството, нито парламента, че бюджетът ни е жалък, че сме създадени от гузност и за прах в очите. Имаше между младите бесарабски българи въодушевени хора, които вярваха, че могат да изиграят апостолска роля, да създават дружества, да издават български вестници, списания, да настояват за сериозно изучаване на българския език в училищата. Някои се надяваха завинаги да се завърнат в България. И у нас се намираха поддръжници на тази идея. Изоставени са толкова села, пустеят земи, защо да не приласкаем нашите сънародници... Лесно беше да се пожелае, да се обещае, но почти непредставимо трудно да се осъществи подобно начинание с по-голям брой хора. И сега, почти десетилетие по-късно, мога да твърдя, че усилията ни са били напразни. Болградската гимназия не стана българска, бесарабските българи не се завърнаха в старата си родина. Тя нямаше просто какво да им предложи по-добро. Все пак стотина семейства успяха да се преселят, но дали са по-щастливи, по-сити, не знам.

В Европа българите ни посрещаха любезно, но със скрито недоверие. Политическите емигранти подозираха, че ние сме все още комунистически пратеници и даже във Виена ми подхвърляха полу на шега, полу на истина, че думата агенция е свързана с агентура. Старите преселници се чудеха какво ще искаме от тях, по-богатите, които бяха рядкост, се тревожеха да не ги молим за материални помощи. Спомням си, че се опитахме заедно с Владко Мурдаров да съберем в културния център Витгенщайн част от българското общество по случай 3-март, новия ни национален празник. Посещението бе задоволително, салонът почти пълен. Аз бях приготвил слово, българите ме изслушаха внимателно, струва ми се малко нетърпеливо, и веднага след това започнаха да се карат помежду си. Оказа се, че между тях има стари дрязги и разделение, възникнали преди всичко на политическа почва. Едни били социалдемократи, други били земеделци, трети монархисти, но за най-голяма жалост имаше и такива, които просто не желаеха да бъдат българи. И те се бяха пръснали навред по света. Те не бяха напуснали държавата България, те бяха избягали, за да се скрият от българското. Те бягаха от собствената си личност и се надяваха, че ще променят и националността си.

- Ненавиждам тази нация - беше казал един мой приятел в изблик на гняв. - И никога няма да стъпя в България.

По-късно наруши заричането си. Дойде да урежда въпроси със собствеността си, но неочаквано единият му дроб се спъхна, сви, приятелят ми запърпа, уплаши се, приеха го в Пирогов, сам Георги Златарски го пое. Приятелят ми беше смаян от грижите, които се положиха за него, в очите му затрептя добро пламъче. В болницата го посещаваха толкова много близки, част от ненавижданата нация, че никога повече не го чух да я кълне. Дори написа благодарствено писмо до един вестник. Веднъж на терасата на болницата някакъв циганин, който гледал автомобилите на паркинга и тези, дето фучали по булеварда, цъкал с уста и рекъл на моя приятел:

- Леле братче, ако сите тия автомобиле беха крави, чехме да се давим у млеко!

Това е, никога не сме си знаели келепира.

Имаше българи в чужбина, които си променяха имената драговолно, в края на краищата нали всеки има право да избира как да се нарича. Всеки е такъв, какъвто се чувства, националното самосъзнание може да бъде въпрос на личен избор, нали така ни учат различните харти за правата на човека. Ако кажа, че съм македонец - македонец съм и толкоз, в македонското посолство няма да се учудят, но ако отида в швейцарската легация и кажа, че съм швейцарец...? А? Къде отиват тогава правата на човека?

Всеки е свободен до доказване на противното.

Борис Христов, Гена Димитрова, Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска въобще цялата плеяда наши певци никога не са си променяли името и въпреки това световната слава сама е дошла при тях. А например... хайде да не злобея, една естрадна звезда го направи, защото смяташе, че така по-лесно ще продава изкуството си. Очевидно българка да се нарича, не е било първа радост за нея.

България няма свое българско лоби по света, защото влиятелните българи в чужбина са малко на брой и защото българите не са единни. На какво се дължи това разноезичие, това криене един от друг, тази липса на солидарност. Прочутата Юлия Кръстева непрестанно сменяла телефона си, за да не я безпокоят, предполагам не издателите, а просителите. Моят скромен опит показва, че българите в чужбина са такива, каквито са и българите в България. Разединени, оградени с високи стобори, хора, които рядко казват: „ Благодаря, добре съм!“ Те се боят от подобни признания. Те винаги са „горе-долу“, винаги са „ абе, какво да ти кажа“, винаги се страхуват да не ги чуе дяволът, в най-добрия случай да ти рекат: „Абе, не се оплаквам“. В село Ковачевица пък изобщо не те питат „как си?“ а само „какво става?“...

„Огради се чедо! Oгради се, да те уважават!“ - беше посъветвала една бабка писателя Ясен Антов, когато си купил къща в село Дрян. „Рангеле - оплакал се бащата на Рангел Вълчанов на сина си, - тая година доматете ми изсъхнаа.“ Помълчал, помълчал, пък добавил за утеха - Ама и на вуйчa ти изсъхнаа!“

Ние сме хора, които със задоволство установяват, че и тия, и ония са маскари, с други думи, това че и аз си падам малко маскара, не бива да ме тревожи. Хора, които със задоволство изричат - нас кой ни знае в Европа и света, кой ни знае отвъд Драгоман, но не от скромност, мазохизъм или чувство за смирена незначителност тази анонимност е и желана, тя е оправдание за посредственото ни животуркане, за страха да се опитаме да извършим големи духовни усилия.

Грехота ще бъде, ако не спомена, че между сънародниците ни в чужбина имаше такива, които бяха коренно противоположни на общата представа. Българският свещеник в Канада Борис Дрангов се бе превърнал в истински покровител на изпадналите си сънародници. И скулпторът Пейчев, и Дими Паница, и Юри Буков, и Панайот Панайотов, и Иван Станчов, и Христо Огнянов, и Шефкет Чападжиев, и, разбира се, великият Борис Христов бяха красиви изключения, но те не смогваха да наложат своя дух над останалите, вайкащи се, гордеещи се, чуждеещи се наши грешни братя.

Робството! 750 години робства от 13 века съществуване. Спасителното оправдание! Тъжното извинение! Вечният ни аргумент! То е, което ни е накарало да се затворим, обградим, „всеки да гледа мене си“, „всяка коза за свой крак“, да се снишаваме, да се превърнем в саможиви индивидуалисти. Само че всичко това си остава полуистина, дълго повтаряна, но пак неубедителна, не сме ние единственият народ, който е робувал или е бил завладяван за векове - арменците са пример с още по-трагична съдба, албанците и те креят под вековно робство, сърбите и гърците имат малко повече късмет, те получават свободата си само петдесетина години по-рано от нас...Робството може да бъде едно от обясненията за нашето хрисимо и предпазливо поведение, за изостреното чувство за самосъхранение, но то не е оправдание за това, че не сме солидарни, че гледаме да се прикрием, да спестим средства и неприятности от възможното сплотяване помежду ни. Ние сме недоверчиви, подозрителни („Я тата не верувам, та тебе ли, че верувам!!“) Който не иска да бъде предаван, трябва да живее сам! Априлското въстание си остава наша национална гордост, но тичащите по опустелите улици на Копривщица шепа въстаници с отчаяните си викове „На оружие, братя!“ и залостените порти на къщята са национален срам. Идете да видите каква черква са дигнали сърбите в Чикаго и се засрамете, че и до сега нашата православна черквица се помещава в една най-обикновена двуетажна къща. А в този град вече има десетки хиляди българи. През пролетта на 2001 година най-сетне се започна градежът на нов български храм и един от най-големите дарители е мохамеданин! И пак пред очите ми се въздига катедралата във Винга и чувам нейния орган. Католицизмът ли е приобщавал по-здраво българите, близостта със Запада ли е влияла, относителната свобода ли? Прав е Станислав Стратиев: „Не случихме на поробители!“

Но случихме на хора, които можаха да съчинят ето тази песен:

 

„По Дунава кирпич плава

по Дунава кирпич плава,

на кирпича шест-пет пича. (2)

Ой ви вази шест-пет пича, (2)

кой ви качи на кирпича?

кой ви качи на кирпича?

Нас ни качи стари дяду,

нас ни качи стари дяду,

стари дяду Ристьо Ботьов

стари дяду Ристьо Ботьов...“

 

И ми кажете заслужили ли са свободата си авторите на този мерзък любороден текст.

Самият аз не се поставям по-встрани от нашенци нито на сантиметър. И аз съм псувал чужденците в техните държави. Гадните им митничари, тъпите им чиновници, и аз съм възкликвал: „ Как може да сте толкова прости, бе!“ и аз съм наричал германците „ бирени кремвирши“ и чистотата в градовете им „патологична“, и аз съм се присмивал на „макаронаджиите“ на „ жабарите“, и аз съм пригласял в една унгарска кръчма на група млади българи, която побългаряваше маджарската песен „Серетем, серетем“ ето така: „Сутрин серем мармалад, вечер серем шоколад“ и съм се хилил на умилените лица на унгарските ни домакини.

А веднъж, пак по време на същата екскурзия в Будапеща, в ресторанта „Киш Роял“, има ли го, няма ли го вече, кой го знае, една наша българка изказа възторга си от вежливото и светкавично обслужване, като възкликна:

- Гледай бе, мама им... унгарска, колко хубаво сервират!

И замлъкна, защото келнерът отвърна на сносен български език:

- Да, госпожо, аз съм сервирал и в унгарския ресторант в София!

Българите в чужбина...

Париж. Акордеон забързано реди любовни шепоти в три четвърти такт. Възприемам този град като подарък, нищо че не може да се отърве от сметта си и боклуците, които вятърът вее по „Шанз Елизе“, нищо че французите стават все по-малко тук, нищо че Макдоналдс нахално издува своето парвенюшко М насред изисканата култура на Европа...Вървя по улиците и разбирам, че този град може би измамно ми позволява дори да се влюбя в него...Прощавай Париж, че ти правя толкова банално обяснение...

Йони и аз току-що сме посетили къщата на Роден, връщаме се малко изтощени от толкова много мраморна красота. И дълбоко впечатлени от няколко скулптури на Камий Клодел, ученичката, приятелката, мъченицата на Огюст. Та според нашия любителски вкус нейните ваяния не отстъпваха на великия майстор. Няма я в малкия Ларус, няма я и в Българската енциклопедия.

Минаваме край Дома на инвалидите - никакъв интерес към гроба на Наполеон. И ето че към нас плавно и безшумно се приближава нова черна ланчия. Колата се изравни с нас и спря. Човекът вътре отвори прозореца и на развален френски попита, може ли да му кажем кой е най-прекият път да излезе от Париж по посока Италия. Беше елегантен, гладко избръснат. Отговорих му, че не сме французи и че не знаем как да го упътим. А той попита какви сме.

- Българи!

По лицето му засия радостна усмивка:

- Българи!

Колко се радвал. Той е бил вече два пъти в България. Белисима, белисима... После добави: „Стoичков, а?“- Гледа ни известно време със симпатия и изведнъж рече: - „Знаете ли какво, аз разпространявам кожени изделия. Всичко, което имах разпродадох, останаха ми ето тези две“ - той се присегна към задната седалка, където лежаха, опаковани в найлон, някакво кожено палто и едно късо яке.

- Толкова сте ми симпатични, че ви ги подарявам!

И докато се усетя, той натика пакетите в ръцете ми. Аз ги притиснах до гърдите си и зяпнах глуповато. Йони настръхна, разбрах, че подозира нещо.

- Но, но, но - казах аз трикратно и се опитах да му върна стоката обратно.

Той обаче отказа да я приеме:

- Ама, моля ви се, нека ви направя този подарък, ако не желаете да го приемете така, то и вие ще ми направите една малка услуга. Да! Аз нямам повече работа в Париж. Трябва да пътувам, но тази нощ - и той ни загледа мило и гузно - тази нощ пих много уиски и... не ми стигат парите за бензин... да се прибера...

Йони започна тихичко да ми нарежда:

- Не, не, не!

Но аз не понасям хорската неволя.

- Колко не ви достигат?

- Някъде около хиляда франка. Но тези палта струват много повече. Тях аз просто ви ги подарявам.

И се започна едно не-не-не, едно да-да-да. Ама моля ви се, ама недейте, ама защо така... И в един миг сякаш някаква несломима сила накара ръката ми да бръкне в джоба и да измъкне от там две банкноти от по хиляда франка. Италианецът се опита да вземе и двете, но аз рязко дръпнах едната. Той прибра хилядата франка, каза: „Грация!“ и потегли плавно и уверено надолу по улицата. Аз стоях пред Дома на инвалидите, прегърнал два найлонови пакета, леко изпъчен във възможно най-героична поза.

Ами ако тези кожени палта са крадени? Ами ако този го преследва полицията? Ами ако...

- Аз ти казах - обади се Йони.

- Нищо не си ми казала! - избухнах аз. - Да не се прибираме направо в хотела. Ела да изпием по едно кафе.

- Защо да не се приберем?

- Защото могат да ни проследят! - рекох и се олюлях от собствената си глупост.

Все пак пихме кафе, изядохме по един сандвич и се прибрахме в хотела. Разтворих пакетите и извадих коженото палто. Облякох го.

- Как ми стои? - попитах Йони.

- Ужасно - каза тя.

Вечерта имаше прием в Посолството. И първият човек, когото видяхме там, беше Дими Паница. Реших да му се оплача...

Тъй и тъй... Вървим ние с Йони покрай дома на инвалидите и до нас спира една черна ланчия.

- И в нея един италианец - неочаквано ме прекъсна Дими.

Ококорих се от учудване.

- И той ти продаде едно палто! - добави Дими.

- Откъде знаеш - простенах аз.

- Ами миналата година и аз така купих едно - каза Дими Паница и цялото посолство се разтърси от гръмкия му смях.

Били мафия. Търсят обикновено чужденци и им пробутват евтината си стока от изкуствена кожа, като печелят най-малко двойно. Добре де, мислех си, как ме познаха. Ами познават ни...Това е. Има нещо във вида ни, което ни издава. Те обикаляли по такива места, където се трупат чужди туристи, видели са, че от джоба ми се подава голяма карта на Париж, после... Обаче, който ще да вярва, ама и на Богдан Томалевски - прочутия архитект, са му пробутали досущ същото такова палто. Той сам ми призна. На!

Отношенията ни със съседна Гърция по въпросите за българското население там бяха деликатни. Казано откровено, всички гръцки правителства никак не искаха да признаят, че в пределите на държавата им живеят българи. Усукваха го. Наричаха този съмнителен за елините етнос как ли не, само и само по някакъв начин да не се напомня какви са по произход тези хорица. Но документите са си документи и техните редове трудно могат да се променят. Има една книга, която някои от съседите ни никак не харесват. Тя се нарича Карнегиева анкета за войните през 1912-13 година. Този исторически документ, съставен и написан от цяла европейска комисия, никой не е оспорил и не може да обезсили. В него са цитирани писма от гръцки войници.

 

„11 юли 1913 година

Тази война е много мъчителна. Изгорихме всички села, напуснати от българите. Те избиват и ние избиваме. Пушката „Манлихер“ върши добра работа срещу всички членове на този непочтен народ. Само 41 от 1200 военнопленника, които взехме при Негрита, останаха в затвора. Където и да отидем, изтребваме до корен този народ.

Целувки за теб, брат ти и жена ти.

Спилитопулус Филипос“

 

„Драги Леонид,

Всичко е загубено, защото не можеш да си представиш какво се извършва в една война. Изгарят се села, а също така и хората, и ние самите вършим неща, по-лоши, отколкото вършеха българите.

Твой любящ брат

Тома Запантиотитис“

 

И краят на трето писмо:

 

„Ние се оказахме по-жестоки от българите, изнасилваме всяко момиче, което срещнем!...

Н. Зервас

 

Преди много години за пръв път пообиколихме с Йони и старата жигула Гърция. На път от Солун за Воден, гърците го наричат Едеса, се отбихме в Енидже Вардар, гърците го наричат - Яница. Исках да купя пощенска картичка от този град и да я изпратя на стария си приятел Иван Пожарлиев - неговият род, дядо му, беше от там. Пристигнахме по обяд, повъртяхме се по побелелия от слънце площад, видях будка, приближих и попитах почтително на английски:

- Postcards? Postcards?

През стъклото се виждаше лицето на стар човек, който ми отговори:

- No, postcards!

Отдръпнах се и промърморих на родния си език:

- Абе, къде има, бе?

Изведнъж старецът се приближи до отвръстието и съвсем ясно каза:

- Навсекъде има бе, ама сега е затворено!

Без коментар.

Едно от малкото добри дела, които бяха извършени в „поверената ми агенция“, беше списването и издаването на списание „Ек“. С него се захвана Олга Шурбанова - амбициозна, даровита и упорита жена, която имаше и голяма музикална култура, двама добри художници - Слав Даскалов и Стефан Вълев, се грижеха за оформлението и струва ми се, че и по съдържание, и по изглед то ни представяше добре по света. „Ек“ продължава да достига и до ден-днешен до нашите сънародници, въпреки че от време на време хора с икономически начин на мислене се опитваха съвсем да заглъхне.

Административната работа никак и никога не ме е привличала, но аз си рекох „на война, като на война“ и всяка сутрин в девет часа бях в кабинета си, като обикновено си тръгвах последен. Изпитвах някакво удоволствие, че мога да бъда изряден и съвестен, аз, който живеех без порядък и без предварителни планове. Никой от Министерския съвет не ни закачаше, не знам дали се е намерил човек да прочете мой отчет или доклад. Един-единствен път се опитаха да ме подкупят, пък казано откровено то и нямаше какво да искат от мене освен съвети по умерен патриотизъм. Спомням си, отивах да обядвам и на входа на сградата ме пресрещна жена, която заговори български с силен руски акцент. Каза, че живее вече петнадесет години в България и иска да получи българско гражданство, може ли да й помогна. Агенцията не уреждаше подобни въпроси. Това беше работа на Министерството на правосъдието, но отделът за българското гражданство беше в съседство и ние понякога се застъпвахме за наши сънародници. Попитах жената, подавала ли е молба. Подавала, но нямала отговор. Казах й да напише името си и данните на едно листче и да ми ги даде като се върна следобед.

В два часа тя ме чакаше пред вратата на кабинета и ми подаде плик, на който беше написала името си и някакъв входящ номер. Абе защо ми дава плик? Попипах го, видя ми се, че вътре има нещо, отворих го - банкноти.

- Това - викам - какво е?

Жената се смути, но отговори:

- Това на кафе! - точно така се изрази.

Върнах й плика и изревах:

- Вън! Вън оттука!

Тя се сви, погледна ме с уплаха, някак удивено и се измъкна от стаята.

В следващия миг ми стана тежко. Бях нагрубил тази женица, бях преиграл в ролята на почтен и неподкупен началник. Дори изпитах ненавист към себе си. Можех кротко да й върна парите, да й обясня, че не е попаднала на точния човек, и да я отпратя. А аз взех героична поза.

„Първо отечеството, после тебе, Венето!“ Удивлението, което се появи на лицето й можеше да бъде обяснено само с едно: - този пък на какво се прави, побъркан ли е, идиотът му с идиот. Защото тя вършеше нещо, което според нея бе едва ли не редно, едва ли не общоприето. „Ето на чай!“ - казваха в Русия. Тя беше забелязъла, че в България се пие повече кафе.

В една своя книга „Борбата за запазване на българщината“ прадядо ми Стоян Филипов, опълченец, герой от Сръбско-българската война, достигнал чин полковник и уволнен от Фердинанд заради непочитание към височеството, описва историята на изграждането на първата християнска църква в Пирдоп. Това е всъщност история на низ от подкупи и дарове за управниците. Подкупи и дарове, нещо, което било общоприето по цялата империя. Най-напред трябвало да се склони каймакаминът - две торби с пари, дрехи, свила, чорапи, платно, килмчета за миндери, обувки от „френско кюселе“ и „ингилийски сахтиян“, чехли с разноцветни камъни. Каймакаминът приел даровете и кесиите, но рекъл: „Черква редом с джамия не може!“ Сетне благорасъдил и добавил: „ Трябва да измолите разрешение от мютесарифина в София“

Пет торби с пари и дарове! И във всеки джоб на пратениците дребни пари за бакшиши на слуги и пазванти. След като накарал нашите хора да чакат цяла седмица, мютесерифинът ги приел, приел даровете и парите и накрая рекъл: „Черква редом с джамия! Не! Това да позволи може само валията в Русе!“

Десет торби пари и дарове! Валията ги приел.Трогнал се, но съобщил, че без ферман от падишаха работата е чурук!

Двайсет торби с пари...

И все пак през 1819 година черквата била издигната.

Забележителното в цялата история е не само упоритостта на българите от Пирдоп и Златица, но обстоятелството, че да се дадат пари и подаръци, за да се измоли нещо от властта, било съвсем в реда на нещата. Ни дума на почуда, на недоволство, на протест, напротив, парите за подкупа се събирали с радост, поднасяли се с радост и се приемали с радост.

А два века по-късно? Радостта се е сменила с притворство, но като че ли всичко друго си е останало същото. Е, може би има една разлика, сега вече никой не дава подкуп, за да построи черква!

В Румъния, мога да свидетелствам, поднасянето на подарък на човек, от когото зависи някаква услуга, се прави едва ли не явно. С очите си видях как едни любезни клиенти в магазин за резервни части за автомобили поднесоха съвсем показно на продавача пакетче, че и обвързано с панделка.Той се усмихна с лек поклон, пъхна пакетчето под тезгяха, после попита какво желаят клиентите. Знам също така, нещо почти анекдотично, че преди войната чиновниците, от които зависи издаването на важни документи, махали предната челна дъска на бюрото си, така че чекмеджето да може да излиза напред и да посръгва недосетливия просител по корема. Той бързо схващал какво се иска от него и пускал в отвора съответната банкнота, чиновникът рязко дърпал чекмеджето към себе си, след това го спирал, като по този начин банкнотата по силата на инерцията достигала другия край на чекмеджето. Чиновникът поглеждал и ако сумата не го удовлетворявала повтарял изпълнението.

Честно казано, не знам дали не бих се поддал на изкушението да взема много пари, ама много пари, за да извърша нещо несправедливо или нередно. Платен убиец едва ли бих станал, но законът, че моралната съпротива е обратно пропорционална на материалната изгода, е всеобщо валиден. Слава богу, че не съм заемал, не заемам и няма да заемам длъжности, които допускат корупция. Изкушението е било далеч от мене и поради това не мога да река дали бих му устоял. Наблюдаваш ли една красавица от твърде голямо разстояние, няма да си сигурен дали ще я пожелаеш, освен ако не си априори готов да те прелъстяват.

Може би поради такива причини преживявам всяка мълва за подкупността на хора, на които съм вярвал и залагал, тежко, мъчително и някакси интуитивно отхвърлям дори очевидните съмнения. Още в началото, още от осемдесет и девета година трябваше, можеше да се предвиди, че ще се появят алчни, ненаситни, безкрупулни хора, които искат бързо да забогатеят в мъгливото време. Някои успяха и аз срещам самодоволните им затлъстели муцуни, гледам коремите им, които с мъка се запират от панталоните, вратовете им...Успокоението, че ги дебнат инсулти и инфаркти, е твърде малко. Можеше да се предвиди, че в желанието си да имаш, да имаш на всяка цена, още днес, а не утре, се крие зародишът на всяка престъпност. Всъщност никой не ми е крив, непростимо беше просто моето глупаво, романтично очакване.

Не ще и дума, корупцията трябва да бъде доказана чрез следствие и съд и сигурно много хора са принудени да понасят клевети и да се защищават от тях. Стотици бяха обвинявани, уличавани, наклеветявани, цели учреждения, цели институции - и до ден-днешен, никой не е стигнал до подсъдимата скамейка, и до ден-днешен давам на полицаите пари, за да не ми съставят акт за бързо каране. И те безпрекословно ги взимат. Дори един ме спря и попита направо: „ Какво ще почерпиш?“ А пък друг ми се скара, че подавам парите явно! Е, тогава колко струва всичкият ми патос? И аз съдействам в тази държава да има корупция. Има я вредом по света и затова искам да припомня разказа на моя приятел американския инспектор от полицията, чернокожия Букър, който мило ме наричаше Джордж...

Попитах го има ли в американската полиция корупция?

- О, да - отвърна Букър, без ни най-малко да се смути. - Но тя не може да се сравнява с това, което беше през петдесетте години. Тогава беше времето на голямата корупция... Бях съвсем млад полицай през тези години, имах един стар мотоциклет и обикалях по улиците да следя дали шофьорите спазват правилата. И още през първия работен ден видях как една момче мина на червено. Настигнах го. „Мога ли да видя вашите документи?“ А той извади десет долара и ми ги подаде. В първия миг аз не схванах какво става и докато се маех, човекът си подкара колата и офейка. Тогава аз, Джордж, хвърлих десетте долара на земята и го подгоних, само че късно, беше изчезнал. Обърнах обратно и минах край десетте долара. Там си бяха. Мястото бе пусто, никой не бе ги видял. Обаче не спрях... А десет долара тогава бяха пари. Викам си, Букър, ти няма да се докоснеш до тези пари! Няма!..И пак се върнах. И те пак си бяха там. Долна работа! Кучи сине! Ще ги вземе някой друг, на когото по-малко му трябват. Ами ако това е номер! Ако са белязани? Свършено е с мене. Тогава отидох при един опитен полицай:

- Знам на едно място десет долара!

- Окей, взимай ги!

- Страх ме е! - казал Букър и обяснил историята.

- Онова копеле самo ли беше в колата?

- Самo.

- Тогава всичко е наред. Отиваш с шибаните десет долара в първата бензиностанция и ще поискаш да ти ги развалят.

Послушах го. Върнах се. И представете си късмет - моите десет долара си лежат на същото това място. Вече час. Е, казах си, приятел, тези десет долара явно чакат тебе. Дигнах ги и в бензиностанцията. На касата. Вадя ги, а момчето само като ги видя в ръката ми, ме попита:

- Как искате да ви ги разваля, сър?

Знаеше си работата това момче, дойде ли полицай с по-голяма банкнота, и веднага му я разваля...

Корупцията сред полицията в Съединените щати намаляла, когато увеличили значително заплатите на полицаите и въвели строги мерки за контрол. И все пак тя не е преодоляна в американското общество, само сумите, с които се оперира, станали много по-големи. Трудно може да се подкупи полицаят на пътя, но не е трудно на доставчиците на наркотици да купят инспектора, отговарящ за съответния район. Колкото е по-богата една страна, толкова по-големи са подкупите. Колкото по на високо равнище се извършва разплащането, толкова по-неуязвими са замесените в престъплението. Следователно противопоставянето на това повсеместно явление трябва да разчита най-напред на икономически, след това на технически и, уви, на последно място, на морални средства.

Така че, когато ме попитат дали еди-кой си се обогатява незаконно, вече мога само да мълча. Виж, в едно съм сигурен, Желю Желев може да бъде упрекван за много грехове, но никой не посмя да го обвини в това, че като президент на България се е стремял към лична материална изгода.

Казали някога на инженер Атанасов - собственика на „Гранитоид“, че главният му счетоводител го краде, а той отвърнал: „Знам! Но той си гледа добре работата. Ако го уволня, може да назнача някой некадърник, който хем ще ме краде, хем няма да работи като хората“.

Твърди се, че Стефан Стамболов се е обогатявал по време на управлението си, като купувал имоти на безценица. Твърди се също така, че той е най-големият български държавник от Освобождението да ден-днешен.

Ако всички тези неща са верни, то, когато се съди за хората, на едното блюдо на везната трябва да се поставя стореното, а на другото- краденото. И точно необоримостта на тази логика ме кара да се замисля и да u търся възражения. Да, хората не са идеални, да, човешкото око се ненасища, да, не можеш да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите, но... Какво е за бога но-то? Няма справедливост нито в света на природата, нито в света на хората. И все пак нека помислим. Ако имаш две ризи, дай едната на голия - това е красиво, но ризите пак си остават две. По-доброто разрешение е, ако имаш две ризи, създай възможност и на голия да си ушие една. Така ризите ще бъдат три. Но ако ти пречиш, а не му помагаш, тогава си престъпник. И ако ти крадеш надежди - тогава си престъпник, и ако крадеш вяра - тогава си престъпник. Ето може би това е и възражението, защото преди десет години ние възложихме всичките си надежди и всичката си вяра на тези, които дойдоха и ни поведоха в името на демокрацията. А между тях се намериха твърде много хора, които посегнаха и на надеждите, и на вярата.

Точно преди две години, когато подготвях за печат третото издание на „Убийството на Моцарт“, поисках да напиша кратък послеслов. Мисля си, че един откъс от него има място и в тази книга:

 

„Пиша тези редове в деня на падането на Берлинската стена - десет години по-късно. Невероятно бе, че го доживяхме, но покрай голямата ни радост трябваше да предвидим, че светлите ни очаквания ще бъдат помрачени, че ни предстоят усилни, да не кажа непосилни години. Не го направихме и сега живеем в разочарование и съвсем плахи надежди. Разочарование не само от несполуките, от осиромашаването и бедите. Разочаровахме се от хората, които застанаха начело, но не можаха да се посветят на доброто, в чието име дойдоха, не пожелаха да пожертват собственото си благо, за да помогнат на милионите изстрадали, опияниха се от властта и забравиха какво са били. Разочарование от самите нас, които виждахме, но не се противопоставяхме...Няма нищо по-лошо от роб, на когото се е случило да стане господар!

 

В дните, които ми остават от живота, аз не допускам, че благосъстоянието на хората ще се подобри значително, няма да се промени и душевният им мир. Той ще си остава беден, тревожен, изпълнен с болезнено неудовлетворение...“

Тъжна работа, както виждате.

Чиновническата служба не ми бе по-душа. Вярно, че от мен зависеха двадесетина души, че им бях началник, че сегиз-тогиз ме канеха в радиото да ме питат глупости, появявах се и по телевизията, за да възненавидя собствения си образ по екраните, вярно, че нямах право да се оплаквам, защото получавах добра заплата, а много хора, мои близки и далечни, бяха започнали да мизерстват, вярно, че не използвах служебната кола и гордо ходех на работа с трамвай, но все пак някакво усещане за неудовлетвореност ме спохождаше. Когато ми се случеше да се откъсна за два дни и да се добера до Ковачевица, да отворя портата на голямата стара къща, хлопатарите, закачени в горния край на вратата, дрънваха изненадано и аз съвсем ясно разбирах, че предателски съм изоставил моята обител. Когато по сокаците срещах старите приятели и те ме питаха: „Какво става, Гошо, отдавна не си довадял?„, отговарях: „Нищо не става“ и те поклащаха глава: „Е, хубаво, хубаво!“. А свирепият и едър Тома Гагов, който някога ми беше приятел и бе споделил с мене : „Няма вече хора в Ковачевица, Гошо, няма, едно време какви хора имаше, не хора, а зверове!“, изобщо не ме поздравяваше, защото аз съм бил гать, а той стар комунис.

Веднъж на Витоша към мене плахо се приближи скромен човек и каза:

- Господин Данаилов, нали вие сте господин Данаилов?

Аз бях господин Данаилов.

- Не знам, мисля че мога да ви се доверя...На мен никой няма да ми обърне внимание... А все пак вие имате някакво влияние.

- Кажете!

- Вижте, аз работя на една гранична гара, железничар съм ... няма да ви кажа името си, но искам да ви съобщя, ако искате, вярвайте, ако искате не, искам да знаете, че ембаргото за Югославия изобщо не се спазва, че денонощно минават композиции, вагони, цистерни с нефт и бензин и...че дори някои се охраняват от наши български военни... Знаете ли това?

Не знаех, бях дочувал, че тайно се нарушава забраната, но такъв организиран износ не допусках. Бях виждал с очите си дългите колони сръбски автомобили, които чакаха на опашка пред бензиностанциите в трънско, за да напълнят резервоарите си с наш бензин, но... Аз съм прекалено наивен човек и това понякога ме съсипва.

- Добре де... ако това е вярно, какво мога аз да направя?

- Трябва да бъдат предупредени правителството, президентството, ако аз отида, няма да ме чуят, няма да ме пуснат, и най-много да ме изритат от работа, затова, като ви видях, си рекох, ще му кажа на Георги Данаилов...

Разделихме се с железничаря. И аз започнах да умувам какво да направя. Правителството... Ако правителството на Беров не знаеше за всичко това... Как може да не знаят? После не познавах нито министъра на транспорта, нито министъра на отбраната, нито на търговията... Не, по-добре е в президент-ството. И ето ти, насреща ми Юлия Гурковска, стара приятелка и тогава началник на кабинета на президента.

- Слушай - казвам аз, - така и така... това, че нарушаваме ембаргото, истина ли е или не...

Естествено, тя не знаеше. Но обеща да говори с генерал Андреев. И аз реших, че съм изпълнил гражданския си дълг. Генерал Андреев отговаряше за разузнаването, за националната сигурност и ако разузнаването не знаеше това, което железничарите знаеха, то толкова по-зле за националната сигурност, то... То аз бях непростимо гламав! Дума не чух повече нито от генерала, нито от президентството.

Добре, ако изнасяхме тайно нефт и бензин за Югославия, то парите влизаха ли в държавната хазна. Не, разбира се. Това е било дело на частни компании, на групировки и контрабандисти. Но защо тогава нашата държава си е затваряла очите, че дори е допускала охрана на влаковите композиции? Отговорът е само един, и то обезсърчаващ. Някой от държавния апарат е имал изгода от това и го е допускал и насърчавал. Кой? Не знам...

Знам само едно, че разруха и развала плъзнаха като плесен в страната ни...

Автобусът, с все още приличен външен вид, спира. Хората забързано слизат и се блъскат на вратите, след това се блъскат, за да се качат. Назад са се освободили няколко места. Предвидливо се промъквам и сядам. Пред мен тапицерията на предната седалка е разпрана с нож и дунапренът изръфан сякаш със зъби. Отчетливо се вижда надпис: „Смърт на нацистите!“ при това на английски, на български не звучи достатъчно заканително. Някой с разкривени букви му е отговорил: „ Педераст!“ - този път на родния език.

Слизам. И макар че съм боязлив човек, решавам да прекося част от парка. Всички осветителни тела са потрошени. Каменните съдове за отпадъци преобърнати, седалките на пейките изпочупени, самотни стърчат пиедестали, останали без бюстове, тревата не е окосена и е избуяла, цветове на хилави розови храстчета отчаяно поглеждат, обрасли и задушени.

Влизам във входа на блока си. Огромен, мрачен, грозен. Циментовият под е мръсен, следи от кални обувки, хартийки, някои от пощенските кутии са почупени, вратичките им изтръгнати, имената на живущите не се четат. На парапета на стълбите е провиснала скъсана пластмасова торбичка, под нея са разпилени черупки от яйца, мазни хартии, кофичка от недоядено вкиснато кисело мляко, съдържанието й се е разсипало по стъпалата. Някой обитател от горните етажи е изхвърлил боклука си между стълбите по този пестящ енергия начин. Преди години друг изхвърляше боклука си в самия асансьор. Той пристига скърцащ, тракащ и скимтящ. Някой е изографисал стените му с тайнопис, това е събудило възмущение и се е появил надпис: “Защо драскаш бе, говедо!“ Следват пожелания, преобладаващото е естествено „ Fuck you!“. Добре е поне, че в английския съществува само учтивата форма. Бутоните за етажите са старателно обгорени с пламък от запалка.

Стените на стълбището са отредени за графики - предимно на анатомични етюди, по пода са стъпкани фасове, смачкани кутии от цигари, изгорели кибритени клечки.

Чисти се, разбира се, една подир друга се сменят чистачки, те не смогват да се справят и се отказват, защото заплатата, която съкооператорите могат да им предложат, е жалка.

Всичко това се нарича вандализъм. Поведение, при което човекът безкористно обезобразява създаденото от него самия и природата. Думата „безкористно“ може и да стъписва, но е задоволително точна - полза от действията си извършителят няма. Сиреч вандализмът е нещо като изкуство заради изкуството, разрушение заради самото разрушение. Щом у човека е заложен стремеж към творчество, защо да не присъства и неговата противоположност. Двойствената ни природа го допуска - „ През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.“

Добре, добре, при децата и някои юноши обезобразяването, чупенето е инфантилна реакция. Но другият случай е болезненият, тъжният, при който стремежът към разрушение се дължи на стаена омраза, на безпосочна ненавист. Днес младият човек не знае в какво да вярва - идеите са повяхнали, християнската ни религия не е достатъчно привлекателна, очакванията за добруване не се сбъдват, жаждата за обич не може да бъде утолена. А „любов щом нямам, нищо не съм“ И празнотата в душата започва да се изпълва с болка и завист.

Аз се озлобявам от участта си, от незначителността си, ожесточавам се срещу гнетящата ме самота и гадното, противно множество, което изпълва улиците. Ожесточавам се, защото виждам хора, които с нищо не ме превъзхождат, но имат онова, което аз никога няма да притежавам... И злобата ми нараства. Натрупаният гняв става неудържим, той избълва като погълнато прекалено много вино, ритам кофата за боклук, тя се преобръща, вонящото й съдържание се разпилява, няколко стъклени бутилки се търкулват с остър кикот, разбивам ги на късчета и за няколко мига съм удовлетворен...

Всичко това го имаше и преди години, но днес то се развихри, защото почти отпадна страхът от преследване, забраните станаха абстрактни, а различието в благосъстоянието на хората взе много повече да бие на очи. Когато през 1989 година младият, чудесен фотограф Симон Варсано изписваше в един подлез „Долу Тодор Жи...“, милицията го простреля в бедрото, без да й мигне окото. Той изпаднал в шок, откарали го в болница, а щом дошъл в съзнание, започнали да го разпитват. На въпроса да каже име, човек, когото познава, Симон промълвил: „Георги Данаилов“ - Добре, че не бях в България, но иначе бях поласкан.

Някога милицията стреляше и биеше, сега стрелят по полицията.

Освободеният дългогодишен неволник, когато е с примитивна душевност, обикновено проявява насилие спрямо всичко, което се изпречи пред очите му. Причината не е само в дебилната свобода, която се появи след диктатурата, а в отказа да се зачитат и да се контролират разумните за всяко общество ограничения. Тези, които трябваше да следят и защищават реда, или си затваряха очите от страх да не ги обвинят, че са продължители на предишното насилие, или умишлено се отказваха да изпълняват задълженията си, бездействаха, даже съдействаха за хаоса. Може би се надяваха, че хората ще оценят какво са загубили с отказа си от опеката на Партията - закрилница, която някога бдеше за порядъка, „доволствията“, пътуванията, боледуванията и погребенията на гражданите. Забележителното обаче бе, че мнозина от някогашните „органи“ замениха ролята си и от стражари станаха апаши, извършиха го с вещина и велико задоволство, сякаш за да докажат, че и в двата случая са си били престъпници.

Не дойде очакваната по-голяма справедливост в живота ни. Неправдите не изчезнаха, единственото нещо, което се промени, бе системата на несправедливостите, нейният порядък. В продължение на половин век ние бяхме свикнали с нея, тя ни възмущаваше, но не изненадваше, тя беше предвидима, човек можеше да очертае границите на своето нещастие. Знаехме си колко конформизъм е нужен за безлично съществуване, колко компромиси за добра кариера и колко безсъвестност за да достигнеш подножието на върховете. По-нагоре пътят зависеше от късмета и милостта на боговете...

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух