напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



14.


Дойде зимата на 1997 година. Зимата на зъзнещото множество по площадите, на протестите, на атаката на Парламента, чувстваше се как в тия януарски дни недоволството расте, надига се като бученето, което предхожда земетръса. И земята се разтресе на 10 януари. Бяхме с моя приятел и колега от Фондацията Ленко Ленков край Народното събрание, то цялото бе обградено с железни прегради и полицаите бяха образували верига, студувахме и ние, и те, тъпчехме на едно място, обикаляхме нагоре-надолу, за да не ни измръзнат краката. По едно време се появи бъдещият президент Петър Стоянов, говори нещо на хората, но нищо не се чуваше.

На това място трябва да направя едно малко отстъпление за президентските избори през 1996 година.

У кого точно се появи идеята за предварителни избори на кандидата за президент от Демократичните сили, не зная. Желю Желев искаше втори мандат и някой го убеди, че участието в предварителните избори е възможно най-демократичната процедура. Около Желев се навъртаха момчетии - Емил Кошлуков, Миро Севлиевски, даваше съвети и Иван Кръстев. Аз бях убеден, че съм длъжен да бъда лоялен към президента, въпреки че жена ми и някои от близките ми отдавна изпитваха съмнения и старите симпатии бяха изчезнали. Струваше ми се, че не е редно да изоставя Желев, след като навремето съм бил в неговия предизборен екип, да го изоставя точно тогава, когато върху него се стоварваха безброй ругатни, обиди и присмех. Дори с Кошлуков пътувахме до Пловдив, за да събираме и окуражаваме привържениците на стария президент. Имаше нещо, което ме дразнеше в това момче - неговата нахакана самоувереност и пренебрежителност към другите, иначе той беше безусловно интелигентен и през времето, което бе живял и учил в Щатите, бе натрупал политически знания, които впечатляваха. Както и да е... Всъщност се оказа, че предварителните избори са добре скроена уловка, в която сам се напъха Желю. На пръв поглед той беше далеч по-популярен от своя противник. С Петър Стоянов се бях виждал няколко пъти и бях забелязъл проницателния му ум и умението да говори добре, изобщо той правеше впечатление на по-модерен политик. Работата бе, че в тези предварителни избори щяха да се решат да участват ограничен брой хора, предимно явните привърженици на СДС, а от тях малцина обичаха Желев. Това съветниците не съобразяваха и резултатът бе налице. Желев загуби. А аз изпратих факс до Петър Стоянов, в който се казваше: „Гласувах против Вас по понятни причини. Това обаче не променя доброто ми отношение. Желая Ви успех!“

Той наистина убедително спечели президентските избори срещу кандидата на социалистите Иван Маразов - бивш министър на културата, образован, но объркан в разни дребни шмекерии човек.

По-нататък историята бе ясна. Държавата затъваше, инфлационна вълна ни заливаше, капитанът на кораба нямаше компас, не можеше да се ориентира нито по звездите на американския флаг, нито по петолъчката на Кремъл...

...Бях си тръгнал към вкъщи, когато гражданството се нахвърли на сградата на Народното събрание. Останалото видяхме с Йони по телевизията.

На другия ден министърът на вътрешните работи Николай Добрев направи стъписващото изявление, че Фондация „Свободна и демократична България“ била дала три милиона марки, за да предизвика нападението, че нейни хора на последния етаж на ЦУМ са раздавали пари, храна и чай на демонстрантите. Кой беше докладвал на вътрешния министър тази нелепица и защо той бе повярвал на нея, не мога да знам. „Хората на фондацията“ бяхме аз, Ленко и секретарката. През цялото си съществуване нашата фондация не е разполагала и с една десета от въпросната сума, а личните средства на Паница са били многократно по-малки, така че откъде взехме тези милиони - и Господ не може да знае. Но ако един ден историята разгласи, че ние сме финансирали падането на Жан Виденов, няма да отричаме. Това ще бъде наша, макар и незаслужена гордост.

Повече няма да се самоизтъквам, но не мога да не разкажа за пътуването ми до Франция, защото то беше знаменателно заради съвсем други неща.

- Господин Данаилов, вие ще получите билета си в деня на излитането ви за Париж на софийското летище от Ер Франс.

- Извинете, госпожице, но не е ли възможно да получа този билет по-рано.

- Не разбирам защо се притеснявате.

- Защото вие не познавате софийското летище, ще ми бъде много трудно да търся билета си там в последния момент. Уверявам ви. Бихте могли да го изпратите в офиса на Ер Франс в града.

Госпожицата се съгласи в недоумение.

Така получих своя билет, а когато го погледнах, хлъцнах, защото цената му беше ни повече ни по-малко - 1500 щатски долара. Това пък какво беше, обикновеният билет до Париж струваше около 400 долара. Е да, ама този е първа класа. Голямо уважение, няма що. Освен това френската страна ми поемаше разноските за хотел и храна за три денонощия.

Френското аташе по културата у нас даде специално писмо, в което молеше да ми се издаде безплатна виза, тъй като поканата е от страна на френската държава. Посланикът господин Тремо - един доста неясен тип, който според мнозина работеше в България с отвращение, не уважил молбата на своя дипломат и ме накараха да си платя таксата като поп. (Защо в езика ни се е настанил този израз „да платиш като поп“ - загадка.)

Нова изненада. По това време във Франция се намираше група български студенти и с тях Татяна Ваксберг, която вече работеше в радио „Свободна Европа“. Обадих се на Паница и го помолих да попита дали на награждаването можем да поканим и българските младежи. Паница питал и отговорът бил: „Може, разбира се, но тъй като е подготвен малък коктейл след церемонията, добре би било българските студенти да не ядат сандвичи, понеже те били строго определен брой!“ Ако Дими Паница лъже, то аз не нося отговорност за това твърдение.

Междувременно бях изпратил в Париж всички изследвания, скенери, рентгенови снимки, епикризи на Йони и Ивон бе уредила да ги видят известни френски специалисти за консултация. Може би пък...

Освен това предположих, че е редно да приготвя няколко реда, някакво кратко слово в знак на благодарност. Писах, брисах, превеждахме го, стана, струва ми се, прилично.

Прегърнах Йони, прегърнах Николай и се отправих към Триумфалната арка.

Летище София. Поканват ме в помещението за по-първа ръка пътници, искате ли нещо: кафе, чай? Не, благодаря. Качваме се в самолета - първа класа, тоест по-напред и по-удобни седалки, даже една завеса ни разделяше от простосмъртните. Друг освен мене в отделението нямаше. Тюх, да му се не види.

А! Не бях прав, след време се появи още един елегантен пътник - господин Пейчинов. Здрависахме се и той седна един ред зад гърба ми. Донесоха ни по чаша шампанско. Мило! Двигателите заработиха и господин Пейчинов заговори: закъде пътувам и той закъде пътувал, ще останел в Париж в неговата къща за няколко дни, а аз по какъв повод, ами по такъв. От този миг спътникът ми започна да ме нарича професор Данаилов. Не му възразих. Лошото бе, че той не спираше да говори, а аз от учтивост трябваше да го изслушвам, изкривил непрекъснато врата си назад.Така от София до Париж. Той ми се оплака, че докарал от Англия десет стари таксита от тези английските, черните, с две отделения и че сега имал големи проблеми с митото. Нашата държава не си знаела интересите, той бил в състояние да внесе още такива таксита...сега пък профсъюзите и неговите служители в Ню Йорк му създавали проблеми, но нямало да отстъпи. А аз към кои френски лекари ще се обърна, защото той имал приятели професори в Института „Пиер Кюри“ и за него не представлявало никаква трудност да поиска от тях съдействие. Защо не съм го потърсил още в София?

- Ще ви дам моя телефон в Париж и на всяка цена ще дойда на церемонията.

Реактивните двигатели заглъхнаха и господин Пейчинов млъкна. Разделихме се и до ден-днешен не съм го виждал.

На летището ме чакаше госпожицата от Министерството на културата. Беше мила, много любезна, ние вече няколко пъти разговаряхме с нея по телефона, тъй че бяхме почти познати. Докато чакахме багажа, аз се осмелих да я попитам какво бе това чудо с моя билет. Платили са толкова скъпо, а вместо това биха могли да ми платят престоя поне за пет дни и пак да спестят няколкостотин долара. Госпожицата ме изгледа разбиращо, едва забележимо въздъхна и обясни:

- Господине, цялата работа е там, че разноските ви за пътя се покриват от Министерството на външните работи, а тези за престоя от Министерството на културата. Това са два отделни бюджета. Тъй като вие ще останете само три дни по нашата покана, билетът за самолета не включва събота и неделя и поради това трябва да се заплати по скъпата тарифа. Нали разбирате?

Не разбирах, но не й го казах. Само поклатих глава. Тя обаче проумя неведението ми и когато излязохме навън, посочи един елегантен черен ровер.

- Ето, това е колата, с която ще отидем в града. Ако ви бях посрещнала с такси, щяхме да платим само двеста и петдесет франка, но тъй като министерството на културата не признава фактури, издадени от таксиметровите автомобили, трябваше да наемем тази кола за цял ден от друга фирма и плащаме за нея хиляда и осемстотин франка.

Тя ме погледна и вдигна рамене. Това е положението!

Френска му работа. По пътя казах на госпожицата, че доколкото ми е известно по протокол се полага да благодаря за голямата награда и че съм подготвил няколко реда по този повод.

- Разбира се - каза тя, - разбира се.

Хотелът беше хубав, уютен, стар, на една малка парижка уличка. Бяха ми дали някакви особени купони, които позволяваха да консумирам храна и напитки в рамките на определена сума. Признавам си, че не си спомням как ги използвах.

Награждаването щеше да се състои на следващия ден вечерта. На сутринта аз реших, че трябва да ида в Пантеона - един вид там ми е мястото. Видях махалото на Фуко, люлееше си се, видях и хора, които искаха да разберат как то доказва, че земята се върти. Знаех аз тази работа. Махалото винаги се люлее в една равнина и понеже е закачено много високо скоростта на въртене на земята в центъра, където е окачено то, и тази долу на повърхността е различна и... изведнъж усетих хлад, хладът на забравата. Забравил бях, дяволите да го вземат, този Фуко. Е, рекох си, аз отдавна не се занимавам с физика.

Спуснах се в подземията, където спят вечния си сън великите личности. Спят, а дали сънуват? Това беше Хамлет: „Спи, заспи, а може би сънувай!“

И ето го Жан-Жак Русо, трябваше да му се поклоня. Благодарение на него сега съм тук, сега съм в Париж. Обърнах се и какво да видя, най-големият му враг - Волтер.

Погребали ги един срещу друг, за да могат и тук да се карат.

После се качих на Монмартър, да се разведря малко, но се сетих тъжната песен на Азнавур - „Бохемата“, нямало го онзи Монмартър, нямало ги онези люляци. Уви, Монмартър си е там, няма я младостта ни, а скоро няма да ни има и нас. Това не е тъжно, това е животът!

Когато се върнах в хотела, ме чакаше тревожно съобщение от госпожицата с молба незабавно да й се обадя. Набрах дългия номер.

- Господин Данаилов, много се извинявам, крайно ми е неудобно, но моят шеф иска да прочете вашето изказване за вечерта. Моля, изпратете ни го по факса.

Господин Данаилов се втрещи! Шефът искал предварително да прочете, това което ще кажа? Защо? Той се опасява, че с нещо мога да накърня конкурса, Министерството на културата, Франция?... А свободата на словото, а правото на убеждения, а демокрацията?

Ако нещо подобно ми се бе случило в някогашна Москва, щях да го приема, ако бях в Триполи, изобщо нямаше да си отворя устата, но в Париж - културната столица на света! Останалото е мълчание!

Един час по-късно ми се обадиха по телефона. Шефът казал, че всичко е наред.

Накратко: церемонията беше скромна, присъстваха членовете на международното жури, представители на Дижонската академия, българският посланик Симеон Ангелов, Ивон и Дими Паница, имаше доста много хора, които не познавах, българските студенти и, разбира се, останалите наградени. Прочетох си словото, в един миг усетих, че сълзи напират в очите ми, това беше склеротична реакция, но се престорих, че търся докъде бях стигнал и така. Коктейлът беше още по-скромен. Не опитах от броените сандвичи, но изпих една чаша хубаво червено вино.

Вечерта се събрахме с останалите наградени. Испанецът беше симпатичен, румънката - затворена, французинът - леко надменен.

На другия ден трябваше да отида в клиниката за консултация с френските лекари. Тя беше извън града и Дими Паница ме откара там с неговата кола. Поканиха ни да почакаме в един кабинет, не си спомням никакви подробности, в един миг се появи висок, приятен човек в бяла престилка, той носеше под мишницата си папката с изследванията и снимките на Йони. Постави плаките в осветена витрина, обърна се към нас и каза:

- Няма какво много да се направи! Повече не бива да бъде облъчвана, остава само химиотерапията.

Той посочи снимките:

- Това са метастази. Ето тука, тука... тука.

- А каква химиотерапия бихте предложили вие.

- Това е работа на лекуващите лекари - припряно каза той. - Аз мисля, че операцията, която са направили, е трябвало да бъде радикална. Трябвало е да се изреже целия лоб, а те са я щадили.

Е, това беше твърде закъсняла констатация.

- Довиждане! - каза докторът и отиде в друга стая.

Тръгнахме си. Дими се приближи към жената на информацията и попита дължим ли нещо.

- Не - каза тя, - всичко е уредено!

Тръгнахме си обратно и мълчахме. Няма непомрачена радост.

Останах в Париж още два дни, Симеон Ангелов ми предложи гостоприемството си в българското посолство. Там се срещнах с аташето по културата, сравнително млад човек. Обясниха му за какво съм във Франция. Той се направи, че знае, но, струва ми се, не беше в течение на събитието. Каза, че не дошъл на награждаването, защото бил зает с друго мероприятие. Аташе по културата.

Не бях посещавал Лувъра. Предишният път, когато бяхме заедно с Йони, не ни стигна времето. Този път отидох. Разгледах го по американски. Мисля, че споменах - класицизмът не ме вълнуваше, пред Мона Лиза имаше опашка. И сега ще направя най-страшното признание: тази картина никога не ме е смайвала. Извинявам се. Продължих нататък, спрях пред една възрастна разпоредителка с благороднически вид, попитах я къде са импресионистите?

Тя ме изгледа възмутено и презрително изрече:

- Няма импресионисти в Лувъра.

Импресионистите бяха отвъд Сена. Хиляди извинения.

Върнах се в София. На летището не ме чакаше никой.

В дните, които последваха, само един-единствен български писател ме поздрави - Йордан Попов. Нито един философ, дори Желю Желев. Затова пък във вестник „Демокрация“ се появи статия със заглавие като топовен гърмеж: „Есеист номер едно на нашето съвремие е българин!“ - авторът бе Атанас Свиленов. Не можах да се стърпя и отговорих на редакцията, че съм разпнат между желанието да възразя, да кажа: „Преувеличавате, господин Свиленов!“ и суетата, която ми нашепва: „Мълчи си, някой може да повярва!“. И все пак класациите в литературата и изкуството не само са субективни, те всъщност са невъзможни. Как да бъдат подредени по точки Бах, Бетовен, Брамс или например всички, които започват с Ш: Шуберт, Шуман, Шонберг, Шостакович... Добре де, защо, ако не вярвам в класациите, съм участвал в конкурса. Защото суетата да ти кажат, че си победител е по-силна от мъдростта, че на този свят победители няма. Отговорът ми бе поместен. Така де, когато попитали Виктор Юго кой е най-добрият поет на Франция, той мислил, мислил и пъшкайки отговорил: „Вторият е Алфред Де Мюсе!“

Думите сърадвам и сърадване са доста редки в българския език. В речника на моя компютър ги няма. Те са значително по-редки от думата съболезнование. Ние предпочитаме да изказваме съболезнования, отколкото да се радваме за радостта на другите.

И пак тръгнахме с Йони по болници, и пак професор Черноземски свика консилиум, за да се определи най-подходящото лечение. Нямам нито за миг право да се оплача от лекарите в Онкологията, напротив, те правеха всичко, което можеха, всичко, което знаеха, всичко, което науката бе постигнала.

Когато попитах моя приятел Георги Десев, който в продължение на десетилетие работеше върху биохимията на клетъчните процеси в университета в Денвър - Колорадо, има ли надежда скоро науката да разреши този въпрос, той троснато ми отвърна:

- Не.

- Защо?

- Защото хората трябва от нещо да умират - рече приятелят ми, седна на пияното и засвири рапсодия от Брамс.

Хората - да. Хората - това е статистика, но човека до тебе. Това са очи, които те поглеждат с покъртваща надежда, това е длан, която поема хапчетата и ги поднася към изпръхналите устни, това е ръка, която хваща твоята и я стиска с немощ.

Преди тридесет години в София се провеждаше световен конгрес по биохимия. От редакцията на вестник „Поглед“ направихме анкета „ Кога ракът ще може да се лекува напълно?“ Отговориха около стотина учени. Много малко на брой предрекоха срок от десет години, мнозинството твърдеше - края на века, двама или трима казаха мрачно - никога.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух