напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



16.


Когато пиша тези редове, цялата Ковачевица е покрита със сняг и селото е още по-приказно и по-призрачно. Вали, вали, снежu, и не искам да спира. Елата, борът и смърчът са свели клони, прегърнати от снега. Представям си как той ни затрупва, стърчат само комините и димът се вие над тях, значи все пак има затулен живот, сгушен под снеговете...

Беше такава зима, че хората едва прокараха пътека до кръчмата... И Яша Хайфец свири Бах...

Старата марсилска печка със своите чугунени плетеници, изоставена от марсилските проститутки, след дълги митарства намери приют в къщата отвъд света. И сега се престарава да ме топли. Тя не си знае силата. Под горната й вратичка до долната през чугуна минава пукнатина като белег на лицето на стар мускетар.

Но ще духнат бели ветрове от беломорието и снегът ще се смали, ще се стопи и ще изчезне. Във всяко познание има печал, е да, разбира се, но пък снегът ще се промъкне в белите цветове на овошките...Макар и високо в планината, тука има ябълки и сливови дръвчета...

Лечението продължи живота на Йони с още една година. И аз не желая да нарека тази една година - живот. Сега, когато ми попадат нейни снимки от това време, потръпвам и ги махам от очите си. Защо ли се бе съгласила да се фотографира, навярно заради това, че е притискала горещо към себе си друг едва започващ живот. Едно малко куче, едно бебе...

Вливанията на химикали изглежда пречеха на смъртта, но толкова съсипваха живота, че човек не можеше да не си задава съдбовни въпроси. Защо, Господи? Защо си отредил такива мъки на един добър човек, а отнасяш мигом злодеи. Ако можех да предвидя през какви изпитания трябваше да премине най-скъпото ми същество, как все повече и повече ще губи личността си, душата си, как ще увяхва в болки, притъпявани в унес от морфиновите препарати, не бих се съгласил на това лечение... само че нито знаех, нито имах право да взимам решения, нито дори да давам съгласия и това безсилие беше най-жестокото за мен.

През последните дни на нейните мъки трябваше някой да помогне на изтощения организъм, да го облекчи, някой вещ човек, лекар. И аз повиках сина на моя приятел доктор Ромил Попов - Виктор, който също като баща си стана хирург и работеше вече години наред в Пирогов. Той дойде начаса и след това редовно ни посещаваше, и когато го гледах надвесен над жена ми, си спомних, че тя го носеше на ръце, някога, преди тридесет и шест години, а сега тогавашното дете й помагаше да умре по-спокойно.

Йони престана да диша на 4 август 1998 година. Бях застанал на вратата на стаята, в която лежеше, когато забелязах, че тя вече не си поема дъх, загледах се, почаках, сетне отидох при Николай в другата стая и казах:

- Мама си отиде!

По-късно се обади някакъв близък приятел:

- Бог да я прости!

- Той на нея няма какво да й прощава, тя на него трябва да му прости! - отвърнах почти грубо аз.

Не вярвам, че някога ще я видя отново, не вярвам в отвъдното, в живот след смъртта, нито в преражданията. Там няма, няма нищо. Няма памет, няма образ, няма утре. И това е утешително, всички ще умрем и няма да знаем, че сме мъртви, защото вече нищо няма да знаем.

Тя не искаше свещеник, не искаше опело, повиках най-близките й да я видят, после я отнесоха за кремация. Прахът й заровихме при татко, при дядо Георги и баба Вера. На гроба дойдоха няколко мои приятели, хористи от Гусла, и изпяха „Со святими упокой“. Много хубава песен, в която се повтаря: „Но жизнь безконечная, но жизнь безконечная!“

Няколко дни по-късно написах писмо на Паница, че имам намерение да напусна фондацията, че му благодаря за всичко, което стори за мен, но сега, когато Йони я няма, не бих искал повече служебни задължения. Дими ме разбра.

В първите дни на на новата година се сбогувах с хората, с които работих четири години...Те ми подариха писалка „Пеликан“ със златно перо. А аз отдавна вече не пиша нищо на ръка.

...Импромтюто в сол бемол мажор от Франц Шуберт било най-хубавата мелодия, написана на този свят. А Шуберт се молил да бъде погребан до Бетовен. Изпълнили молбата му. Там са във Виенските гробища един до друг и си разменят ненаписана музика, която никога няма да чуем.

През февруари двамата с Николай бяхме в Чикаго. Майката на Йони искаше да се отслужи помен в българската църква. Съгласих се заради нея, тя беше съкрушена от скръб и вярваше, че трябва да я направи достояние на нейните близки. Накупи всякакви храни, меса, колбаси, вина, сладкиши, напитки, стана нещо като обилен коктейл, работи, които жена ми не понасяше. И беше пълно с хора, които не бях виждал, българи, американци. Свещеникът, млад, едър мъж пристигна със своето беемве! Богослужението, явно му беше хоби!

След няколко дни се запътихме към летището Мидуей, за да отлетим за Денвър. Бяхме закъснели. Трябваше да изминем пеша доста дълго разстояние, мъкнехме багаж, аз се запъхтях, сърцето ми напоследък нещо се обаждаше, а Николай се юркаше напред.

- Ако така тичаш, ще получа инфаркт - викнах му.

- А ако изтървем самолета, пак ще получиш инфаркт - отвърна успокояващо синът ми.

Не изтървахме самолета, но аз бях обезсърчен, много точна дума, когато започнеш да усещаш, че сърцето ти вече не ти служи така безропотно, както си гледаше работата някога.

В Денвър ни чакаше един белобрад и белокос мъж с червени бузи и святкащи очи. Гошо Десев.

- Какво правите бе, гълъби! - това беше неговото старо обръщение.

Георги живееше на един час път от Денвър в малко градче, наречено Лафает, в което, кой знае по каква прищявка, улиците носеха старогръцки имена. Къщата му се намираше на улица Делфи, широка, хубава, удобна, беше на два етажа и един сутерен. Имаше две пиана, едното за Георги, другото за сина му. От двора любопитно поглеждаше голямо, младо, ескимоско куче - маламуд, наречено Пирин. Едва ли има друго куче в Щатите, което да се казва така.

Георги си беше купил камион. Не питайте защо, защото беше Георги Десев, това е единственото обяснение и с този камион бродеше по планини, гори и прерии. Не искаше повече да работи на американците, стигало му толкова, имаше пенсия, имаше доходи от наеми на други имоти, достатъчно било жена му да работи. И тя работеше чак в Денвър. А той, той си беше купил земя в Скалистите планини и някаква колиба, която бе наречена „Шана-мана 2“, защото „Шана- мана 1“ се намираше в България, Родопите, Беглика и беше изградена преди повече от половин век. Спал съм в нея като студент, беше чудесно. Стопанисваше я знаменитият вуйчо Христо, учен, агроном, специалист по тютюните, магьосник - човек, който можеше да открива вода с пръчка, планинар, очарователен чудак:

- Ела да ти покажа къде държа ключа, ако ти се наложи да дойдеш без нас на Беглика - каза той и ме поведе зад дървената колиба, направена от борови стволове. - Виждаш ли тази стрелка, която сочи надолу!

- Виждам!

- Е, ключът е точно отгоре!

Та и Гошо си имаше своя „Шана-мана“ на три хиляди метра над морското равнище, всред плато, обградено от високи планински ридове. Снежните върхове на една от веригите ставаха пурпурно червени от слънцето и се зовяха „Кръвта на Христос“. Няма защо да обяснявам - испанска работа. Те първи са заселили Колорадо, те са кръщавали местности, планини и реки.

Гошо настояваше на всяка цена да идем до неговата колиба с камиона и кучето Пирин. Започнах да се офлянквам, че не се чувствам добре, но той беше непреклонен.

- Да вземем поне нещо за пиене - помолих се аз.

- Там имам - каза Гошо.

И така, един божи ден натоварихме багажа, вързахме Пирин с ремъци отзад на каросерията, намъкнахме се във форда и потеглихме. Гошо си беше купил мястото и колибата на триста километра от Лафает - щур човек. Но в Щатите разстоянията не играят. Слави работеше на сто километра от дома си, жена му също, американците са се сраснали с автомобилите си.

Тази зима в Колорадо беше безснежна, снегът бе останал високо в планините. Пътувахме бързо. Пирин беше седнал отзад и извърнал муцуна срещу вятъра. Най-накрая стигнахме до малко градче, където се отклонихме от главния път. След няколко километра Гошо спря край една чешма, слезе и започна да пълни някакви бидони.

- Защо ти е тази вода?

- Защото горе нямам.

- И винаги си носиш оттук?

- Да.

- А ток имаш ли?

- Не, нямам.

Погледнах приятеля си от студентските години. Хората се юрват към Америка заради удобствата, които тя предлага. Това е една от причините за нейната привлекателност. Но тя не засягаше Георги Десев. „Дойдох в Америка, за да бъда свободен, и в това отношение мисля, че съм постигнал каквото исках. Иначе Америка е най-безинтересната страна в света и американците са най-несвободните хора, въпреки че имат всичките свободи на света. Но колко от тях я използват? Заети са да печелят пари и нямат време за друго“... Бившият професор по биохимия управляваше смело форда си и колкото приближавахме до заветното място, толкова той се въодушевяваше.

Скоро започнахме да се движим по платото. Нямаше асфалт, нямаше цивилизация, имаше само две следи от преминавали коли, повехнали, пожълтели и посипани със снежец треви. И ето след един завой се видя колибата. Впрочем думата колиба не бе съвсем подходяща, това бе малка, но здрава, устойчива дървена постройка със заоблен покрив. До вратата имаше надпис на български с бяла блажна боя:

„ Шана-мана - 2 „

Отворихме и насреща ми се появи пиано. Не беше мираж, а истинско пиано. Георги Десев го бе домъкнал тук на това плато, всред тази планинска пустош, за да си свири по няколко часа на ден.

В помещението имаше хубава, ниска чугунена печка. Георги я напали и колибата бързо се изпълни с топлина. Топлината от дървата е нещо съвсем друго, съвсем различно от топлината на радиаторите или на електрическите печки. Тя е антична.

- Сега, гълъби, да се разберем - каза моят приятел. - Ако ще пикаете, това може да става навсякъде навън в радиус от тридесет метра от колибата. Ако имате други нужди, отивате ей там долу, където започва гората, обаче предупреждавам, тоалетната хартия, с която си бършете задниците, ще я носите тук и ще я изгаряте в печката!

Еколог беше този човек.

Попитах го не се ли вестяват тъдява мечки.

- Понякога - каза той.

- Гризли?

- Не, гризлите живеят по-на север.

А съседи някакви има ли наблизо.

Имало на пет-шест мили. Имал и един приятел, който отглеждал вълци. На няколко мили оттук.

- Как ги отглежда, бе? Защо са му?

- Така, отглежда си ги. Взима от зоологическите градини такива, които са се навъдили в излишък в клетките, кара ги тука, направил им е нови клетки и ги държи в тях.

- И ги храни?

- Да, разбира се, помагат му разни дружества за защита на животните.

- А защо не ги пусне на свобода.

- Не може. Те не са привикнали на такъв живот и няма да оцелеят. Те могат да живеят само в клетки.

И ние май сме като тях. Така си помислих.

- Хайде да се разходим - каза Гошо.

- Хайде.

Навън беше станало студено, духаше мразовит вятър и прехвърчаше сняг. Походихме из платото, изкачихме един хълм и аз пак усетих, че се задушавам, че отмалявам. Оставих ги двамата с Николай и се прибрах в колибата. Полегнах на едно легло, горе над главата ми имаше нещо като таванче с нарове поне за трима души.

Навън вятърът взе да вие и подсвирва. Спомних си Пушкин: „Буря мглою небо кроет, выхри снежние крутья...“

Стъмваше се. Снегът се усили и започна да натрупва. Гошо и Николай се върнаха, Пирин остана отвън извънредно щастлив. Зарови се в малка преспичка и само опашката му стърчеше.

- Дай нещо за пиене! - казах аз.

- Сега - отвърна Гошо и затършува. След малко той хладнокръвно рече: - Гълъбе, изпили сме го последния път.

Това беше вече трагично и непоправимо. Градчето беше поне на двадесет мили във виелицата.

Гошо запали петромаксова лампа и я окачи на една кука. Засмърдя на изгоряла газ. Това ме удря направо в главата.

- Гълъбе, моля ти се, загаси я!

Настана мрак. Гошо запали малка свещица и я сложи до прозореца.

- Я поне изсвири нещо! - помолих аз.

Той се приближи към пианото и каза:

- Не виждам клавишите!

Трябваше нещо да се предприеме... И сега представете си:

Закъснял пътник се движи по безлюдното плато, вятърът се нахвърля върху него и се опитва да го разсъблече. Той едва пристъпва, снегът го засипва, запълва очите му. И няма ни малка звездица, ни глас на нощна птица...Но ето, най-неочаквано в далечината като че ли се мярка светлик, губи се и пак просветва. И скитникът със сетни сили се запътва към спасението в нощта. Довлича се до колибата, отваря с мъка вратата и какво да види:

Побелял мъж с внушителна бяла брада седи пред едно пиано и свири Рапсодия от Брамс, а двама идиоти осветяват клавиатурата с джобни фенерчета!

Едва ли на някой режисьор ще му дойде на ума да заснеме такава абсурдна сцена- нито на Фелини, нито дори на Рангел. Но тя беше действителност, която винаги надхвърля всяка измислица.

Георги Десев не виждаше светли бъднини пред човечеството, „положението е безнадеждно оцвъкано като стълба в кокошарник“. Един ден той подкарал камиона си и спрял чак в Британска Колумбия в Канада. Обходил и Аляска, и съвсем напоследък получих от него известие, че си е купил къща на един остров, някъде там в гористите пущиняци, че той се снабдил с плаващ съд и прекарва месеци наред, като ловял риба и раци и някакви скариди...Ако имам намерение пак да дойда в Щатите, да съм си взел канадска виза, за да може да ме заведе в новото си свърталище... Не ми задавайте допълнителни въпроси, те имат само един отговор - това е Георги Десев. Един от най-умните, най-талантливите, най-задълбочените хора, които познавах - смахнат, себичен и чудесен.

Но ние се върнахме в България... Моят син продължи да работи в болницата с ядрено-магнитен резонанс и да получава сто и петдесет лева на месец с добавките. Той имаше и американско поданство и с неговата професия можеше да си намери добра работа в Щатите. Не искаше. Веднъж на бащинския ми въпрос не мисли ли, че ще е по-добре, ако...той отвърна, че още не е решил, изреди няколко не особено убедителни аргумента, после ме изгледа в очите и каза:

- И откъде да знам колко още ще живееш!

Бях трогнат. Това все пак означаваше някаква сърдечна близост. А иначе минаваха месеци, без да се видим.

Хора, добри хора, малко сте, но аз имам щастието да познавам някои от вас, не изоставайте старите приятели, не ги забравяйте потънали в грижи, немотия, залисии. Защото нищо не може да стопли повече застаряващото сърце от очите на стария приятел:

 

Отворено писмо

До

господин Рангел Вълчанов, България.

По случай неговата седемдесетгодишнина

Рангеле, братко,

Знам, че ти е тежко, знам, че не искаш да повярваш и ти иде да се скриеш от света, но в края на краищата никой не ти е крив, че си доживял до седемдесет години.

Искам да те окуража: и Фелини, и Бергман минаха тази възраст, и Реноар - също. И снимаха. Ти просто си допуснал голяма небрежност, като си се родил в България. Не ми се ще да кажа, че тя не те заслужава, ще бъде обидно за нашето измъчено, любезно отечество, страна на големи национални катастрофи и големи непризнати таланти.

Ти обичаше да казваш: „Нас от Драгоман на запад кой ни знае.“ Аз пък ти казвам, това, че не те знаят, е загуба повече за тях, отколкото за тебе.

„ Творецът се самоотдава, не вдига врява там и тук

и срамно е че носи слава, тоз който сам е празен звук“.

Ти наистина се самоотдаваше, не само на киното, не само на театъра, не само на вторите си жени, самоотдаваше се и на приятелите, когато работеше с тях, сетне, по стар обичай, ги губеше от взора си. Но всеки артист е егоист. А ти си голям артист, Рангеле. Няма да употребя сравнителната степен, защото ти си несравним, единствен, съчетание между шоп и ангел, Рангеле! Твоята дарба е толкова голяма, че дори ти пречи. Ти всъщност винаги си се борил с нея, защото тя те оплиташе като объркана филмова лента на монтажната маса. Задъхваше се от нея, но успяваше ли да полетиш на крилете й, създаваше шедьоври. Кой каквото ще да казва, „Лачените обувки на незнайния войн“ е шедьовър. И ако не беше побърканото време, в което живяхме, ако старейшините в киното се бяха осмелили своевременно да благословят твоя сценарий,„Амаркорд“ на Фелини щеше да бъде почти епигонско произведение.

Ако! Въпреки петнадесетгодишното закъснение ти успя да го направиш, а щеше ли да го направиш, ако не се бе родил в Кривина?

Благодарен съм ти, Рангеле, за времето, през което работихме заедно, за бликащия ти хумор, за неудържимото ти въображение, за нескопосаните ти домакински старания (помниш ли, кой ми счупи чушкопека!), за вечерите в Ковачевица, където звездите бяха „големи колкото прасета“ и ти роптаеше срещу тези „ред приказки, ред пържоли“... Мисля, че нашите усилия си струваха и че създадохме филми, от които да не се срамим. Няма да забравя как публиката във Варна не ни пускаше да си отидем от сцената, когато „ А сега накъде“ спечели специалната награда, за да не спечели никога Рангел Златната роза.

Какво да ти пожелая за твоята годишнина? Пари - откъде? Жени - за какво? Мъдрост - ти си я имаш. Дълъг живот - това е на Бога работа. Желая ти тези, които искат да те обичат, да те обичат поне колкото аз те обичам.

Не си отивай, Рангеле, от сцената, не чуваш ли колко много хора ти ръкопляскат.

 

Това прочетох в дома на киното, а после се напихме.

Уви, идва време, когато старите приятели неочаквано ни изоставят. Вървят с нас редом, знаеш, че са до теб, че достатъчно е да се присегнеш и ще усетиш рамото им, но един ден, оглеждаш се и тях ги няма. Така ни напусна и Иван Стоянович, критикът, писателят, умникът, присмехулникът. Неусетно измина една година, а той не се връщаше. Тогава се ядосах и му написах писмо.

До господин Иван Стоянович

ТАМ

От Георги Данаилов

Тук

Драги ми Иване,

Измина една година, откакто ти реши да заминеш там отвъд. Ние, твоите приятели, подозирахме, че по навик, ще ни скроиш някой мръсен номер, ала чак такъв не очаквахме. Но, ако си се надявал, че си успял да се измъкнеш безследно, много си се лъгал. Защото при нас остана твоята усмивка, малко крива, малко жлъчна, твоето присмехулство и над живота, и над смъртта. Виждаме тази усмивка да проблясва понякога и по лицата на твоите синове красавци. Имам да ти разправям клюки за по-големия, но това между другото. При нас останаха и твоите книги, и твоите есета и статии, не можа да ги отмъкнеш със себе си. Онзи ден прелистих един дълъг наш разговор между тебе, Рангел и мен, ако помниш проведохме го на една зимна Аполония... разговор за киноизкуството, на което посвети две трети от живота си. Та ти се бе осмелил да похвалиш от екрана на Българската телевизия филма на Бергман „Фани и Александър“. И понеже средностатистическият българин може да не разбира от Густав Малер или от Моделиани, но от кино разбира повече дори и от футбола, една дама от Ямбол ти беше писала писмо, което ти тогава цитира, и аз с удоволствие ще го напомня: „ Иван Стоянович - продажен, мръсен идиот! Как не те беше срам да се изправиш на екрана и да издрънкаш глупости за филма „Фани и Александър“. С тези глупости искаше да оправдаеш пускането по екраните на този глупав, гнусен, гаден, отвратителен, мръсен, долен сексов и безсмислен филм, от който на човек му се повръща, както и от теб“... Горкият Ингемар Бергман!

Искам да ти кажа, Иване, че за всенародна жалост, дамата от Ямбол те надживя, жива е, тя ще живее и след моята смърт, тя се превъплащава, понякога ни гледа от телевизионния екран, гласът и се носи от радиото, тя е безсмъртна...

Прелиствам книгите ти, драги Иване, двата тома „Интимни срещи“, че и „Ние другите“ и понеже вече те няма да чуеш какво казвам, защото веднага щеше да започнеш да издевателстваш над мене, казвам го високо: книгите ти наистина са хубави и което е по-важно - нужни, и чрез тях ти не можеш да избягаш от нас, другите, искам да кажа все още живите. Естествено, че препрочетох разговорите помежду ни, заядливецо жлъчен, но в повечето случаи и справедлив си беше, приятелю. Имаше милост само спрямо себе си...

Спомням си те още в твоя дом, седнал пред най-разстроения роял в света да свириш и да припяваме: „Възторгът от любовта трае само миг, мъката от любовта остава за цял живот!“

Спомням си и един декември. Беше вече болен и двамата с Рангел дойдохме да те навестим. Камината в хола гореше, ти стоеше изправен край нея и се грееше, бореше се със студа, който обземаше тялото ти. Повечето време мълчеше, а ние бърборехме. По едно време ти задълго се загледа в портрета на дядо си - възрожденеца и радетеля за Съединението. Той се взираше в тебе строг и тържествен, а ти тихо му каза:

- Довиждане, дядо!

Видяхте ли се с него, Иване? Надявам се, че ако това се е случило, ти не си го разочаровал за хала на днешна България, ти си достатъчно дипломатичен да спестиш тревогите на стария човек. Пред тия българи, пред образа им, трябва да се поумълчаваме. Те успяха да осъществят Съединението на отечеството сами. Представям си как са казвали: „Останалото ще свършат децата ни.“ И ми е тежко да призная, че внуците им излязохме едни поплювковци. Но това да си остане между нас.

Сега, като прочетох книжката ти за Поповци, в която, признавам, има добре написани редове, си припомних колко обичаше черния хумор и как стъписваше всички наоколо с него. И аз си мисля, че във времето, през което живяхме, той си беше подходящ. Но ти се отличаваше изобщо от останалите хора, ти беше личност, не особено симпатична, но личност. Не бяха успели да те разфасоват и стандартизират. Дори външно си беше по-друг от останалите - беше още млад, а имаше най-гъстата, чисто бяла коса, която съм виждал, пък ходеше с дълъг черен лоден и хората се обръщаха подире ти по улиците, изтънченото ти лице ги правеше нервни. Е, напоследък раменете ти увиснаха, но и това придаваше нещо неповторимо на осанката ти. Отгоре на всичко, твоята интелигентност беше по-различна, по-изискана, по... нали се сещаш. Селските хитреци, които ни управляваха, проумяха, че ти можеш да им вършиш работа, че си способен да се трудиш от зори до мрак (докато стане време за един шприц), че вдъхваш доверие на разни европейци, че умееш да ги предразполагаш, да ги коткаш и да ги убеждаваш в предварително обречената кауза на българското кино. Затова държаха да си им подръка. Иначе отдавна щяха да ти дадат да разбереш, аристократ ниеден!

Липсваш ни, драги Иване, но не се възгордявай, не възкръсвай, ще се разочароваш!...

По-добре ни чакай там. Няма много да се бавим!

Твой Георги Данаилов

 

Исках колкото се може повече хора да прочетат това писмо и затова го предложих на вестник „Труд“, за моя изненада те го отпечатаха.

Заболя и Стефан Гечев. Годините му натежаха, но въпреки, че бе прехвърлил осемдесетте той работеше неуморно и стана чудо - започна да издава книга след книга, превод след превод. Някои отдавна сътворени, други неотдавна, но много от тях написани просто на часа. Издателят Иван Гранитски откри тази златна мина и започна да печата книгите му. Е, вярно, не му плащаше хонорари, но все пак благодарение на него Стефановите творби можеха да достигнат до читателите.

Понякога, когато наставаше „уиски тайм“, се изкачвах на дванайстия етаж, сядахме на терасата, той разреждаше уискито с вода, аз според случая, ядяхме солети и разговаряхме за вселената. София ни бе в краката, а над главата ни беше монтиран грамаден светлинен надпис: JVC, който се виждаше от километри. Какво да се прави съкооператорите трябваше да плащат за асансьорите, за чистачка, за ток, за отоплението на стълбището - бяха готови да рекламират всичко.

Умът на Стефан не остаряваше, хуморът му не се губеше, вдъхновението не го напускаше и също както преди три десетилетия, той изведнъж ставаше, ровеше в книжата си и казваше:

- Искаш ли да ти прочета какъв разказ написах днес?

Думите „искаш ли“ придаваха само учтив вид на непоколебимото му решение. Аз винаги исках, пък и да не исках, си мълчах. Разбира се, и аз му отвръщах, като изненадващо измъквах от джобовете си някой ръкопис. Да четем на глас произведенията си, беше наша обща слабост.

Мисля си, че последните десет години от живота на Стефан Гечев сякаш се отблагодариха за времената на несправедливост, незачитане и обиди. Той получи признание, гърците го наградиха с най-високото си културно отличие, французите и те не закъсняха, в Щатите се игра неговата пиеса за Исус, само нашите управници нещо се помайваха, но пък кой от тях би седнал да чете: „Палатинската антология“ и стиховете на Георгиус Сеферис. Представям си колко неприятно озадачен би бил Стефан, ако трябваше да получи и някое нашенско държавно отличие.

Той четеше изразително, като наблягаше на думите, в които влагаше загадъчен смисъл, смукваше от време на време дим от цигарата си, той се виеше пред сините му очи, за да прикрие понякога сълзите на дълбокото вълнение.

Умереният хедонизъм - това според Стефан беше достойно поведение. И той умееше да го следва. Така живя, така и умря.

В последния ден на неговия живот, изнемощял на постелята си у дома, той гаснел с всеки изминал час, но когато дошло „уиски тайм“, трябвало да спази обредът.

- Тити - казал, - сипи ми едно уиски!

Жена му не се почудила и изпълнила молбата му.

- Благодаря!

Той отпил от чашата и после рекъл:

- Сега запали ми една цигара.

Поел цигарата между пръстите си, вдишал дима, изпуснал го, после взел ръката на жена си и останал така. Изведнъж тя усетила, че неговата ръка стиска нейната за един кратък миг и това било последното му усилие.

Нямаше всенародно погребение. Нямаше предаване по телевизията. В църквата на софийските гробища се бяха събрали тези, които истински го обичаха. На пейката отвън седяха Блага Димитрова и Йордан Василев, до тях блед, отслабнал, измъчен - Тончо Жечев.

- Далече ли е гробът?- попита Блага.

- Не знам - казах аз. - няма да ходим на гроба му.

- Защо?

- Ще го кремират.

- Не - каза Блага. - Как така?

- Така е искал.

- Не биваше! - натъжено изрече тя. - Трябваше да си го погребем... трябваше от него един ден да поникне трева.

И сякаш, за да продължи нашето духовно осиротяване, отиде си и Тончо Жечев, последва го и Николай Генчев. Черно знаме се спущаше над ректората, а хората, които искаха да се поклонят, се бяха наредили на мълчалива редица чак до улица „Шипка“.

Николай, това, за което ти толкова мечтаеше, рухването на империята, се сбъдна! Съветският съюз вече десетилетие не съществува. Някога отдавна, в пристъп на волнодумство ти заявяваше, че ще умреш спокойно, когато синът ти дойде и ти каже: „Тате, приеха Казахстан в ООН „. Но отиваш ли си спокоен за България, Николай?

Какво ставаше с държавата ни, с хората ни, с децата ни?

Никога в България не е имало толкова много леки коли и толкова много луксозни, скъпи прескъпи автомобили. Няма спор - скъпите автомобили в една бедна страна са белег на отчайваща първенющина. Никога в София не е имало толкова много ресторанти, кръчми, кафенета, сладкарници и толкова малко книжарници. Но всички кръчми са пълни. Всички кафенета са пълни! И това е така не само в столицата. Вижте Пловдив, вижте малките градчета - Гоце Делчев например. Че дори в село Ковачевица, която няма повече от петдесет местни жители, отвориха три кръчми, а когато аз дойдох тук, нямаше ни една и ракията се продаваше на чашки в магазина.

По улиците на градовете щапукат хиляди хора с мобифони на ухото. Но разговорите с мобилните телефони струват десетки левове на месец. А притежателите на такива телефони са вече близо милион. Това означава, че българите харчат десетки милиони, ако не и стотици, за да разговарят помежду си. Някога бай Митко пощаджията в Ковачевица дълго и напразно монотонно подвикваше: - Маро, Мароо, Мароо в телефонната слушалка с абсурдното желание да се свърже с телефонистката от съседното село... Мара беше блян, Мара не съществуваше...

И въпреки всичко българите обедняват. Държавата ни опустяваше, буренясваше, хващаше паяжини. Сигурно много нейни граждани я лъжеха, крадяха я, криеха печалбите си -тази държава това и заслужаваше. Пред очите й се изсичаха горите и се изнасяше дървения материал, без в хазната да влезе един лев, някога солунската митница е била лелеяна мечта, сега, пред очите на държавата, митничарите си строят курорти. Пред очите на държавата престъпници се освобождават от затвора, мошеници се оставят на свобода, хайдуци режат кабелите от високото напрежение, понякога се изпържват, но не спират, защото пред очите на държавата те продават плячката си на търговци, на които пак държавата им позволява да купуват крадената мед. Пред очите на държавата българинът започна да мърси земята си, пътищата си, реките си и нехае, че един ден ще се задуши в собствената си мръсотия. Той вече не признава наредби, не признава правилници, не признава съседа си, не признава ни власт, ни ред. Защото държавата е сляпа, защото държавата я няма, защото изобщо нейната мама. И пак повтарям думите на Булат Окуджава: „Царствата погиват, когато хората престанат да уважават своята държава!“

Седяхме с красавеца Петко Емилов, който беше нещо като кмет на ромския квартал в Стара Загора, той беше настроен разговорливо и разказваше колко бил предприемчив, как си купил цял автобус, как с него пътувал из Европа и превозвал туристи, само че това не го задоволявало и от Румъния се снабдявал с памучни изделия, пък ги продавал в Унгария, от Унгария купувал не знам си какво и го продавал в Чехия, от Чехия купувал... и така нататък, връщал се в България с допълнителна печалба.

- Добре де - казах аз. - Ти на всяка граница плащаше ли мито?

- Ко да прая?! - възкликна толкова удивено той, сякаш за пръв път в живота си чува за такава възможност.

На нас ни трябва един Стамболов! И всичко ще се оправи. Но това, само по себе си, е жално и милно, на нас винаги ни трябва някой друг, да дойде този друг и да ни оправи, защото ние сами не можем. Ние винаги очакваме месията, било той руския император, било тези, които го разстреляха, било той германец, американец, Альоша, Симеончо, Годо, Антихрист, наумяваме си, че някой е Спасителят, ставаме лековерни като девици, които отдавна искат да се простят с девствеността си - излъжи ме, но кажи, че ме любиш, и ако довереникът не оправдае очакванията ни, започваме да ругаем и кълнем и него, и майка му и баща му, и жена му и дечицата, люто проклиняме и не само това... На нас ни трябва Стамболов, но той няма да дойде, защото го посякохме насред София и му отрязахме ръцете, и му взривихме гроба. Ние можем да стоим и с часове да псуваме Иван Костов и от благороден гняв да не си пометем боклука пред собствения си праг. Ние наистина знаем силно да любим и мразим, само че един и същи човек. Спомняте ли си легендата за юначния българин, който пред цял стадион обладавал под ред десетки и десетки хубавици и публиката възторжено скандирала:

- Българи, юнаци! Българи, юнаци!

Добре, ама на деветдесет и деветата хубавица баш юнакът увехнал и се предал!

И тогава целият стадион ревнал:

- Пе-де-раст! Пе-де-раст!

И най-странното е, че непрекъснато срещам хора, българи, които ме питат: „Какъв народ сме?“ „Как може да сме толкова загубени?“ „Не, прав е бил Петко Славейков, нали? Не сме народ, а мърша“ И изведнъж ми става ясно, че може би най-българското качество е да не се отъждествяваш с останалите ти сънародници. И аз правя същото май!

 

През последните месеци се случиха събития, които няма как да отмина, въпреки че не ми се ще да мисля за тях с отрада.

Правителството на Иван Костов издържа цял мандат, нещо рядко в нормалната ни политическа история. Утрешният ден ще съди доколко неговото управление е било успех или провал, но каквато и да е присъдата, тя не може да избегне уличаването в корист на министри и приближени на министър-председателя. Костов уволни някои от тях, но не обяви съображенията си. С това той без да иска напомни за времето, когато първенците бяха отстранявани „поради преминаване на друга работа“. Мълчанието на първия министър може би се дължеше и на благородни подбуди, но по моето скромно мнение беше вредно за правителството и за СДС. То предизвика въпроси и доста произволни отговори.

Защо Костов не желаеше да разобличи тези хора? Вероятно защото е искал да запази властта си, а е виждал в отстранените и техните поддръжници заплаха. Може би мълчеше, защото явното назоваване на посегателствата щеше да помрачи и без това вече незавидния облик на СДС. Още по-лошо - Костов може би мълчеше, защото и той не е чист. Неговото поведение на сфинкс със своите тайни настърви политическите му противници, зареди медиите със злост, която изглеждаше и справедлива, и най-важното - разколеба и обезвери голяма част от привържениците на Съюза на демократичните сили.

Аз твърде малко познавах Иван Костов, за да имам собствена ясна представа за него, но споделям мнението, че той е разумен, способен и знаещ човек. Само че изглежда не познаваше и не разбираше народопсихологията. Той не умееше да общува с тези, които управлява, беше лаконичен и самоуверен, изглеждаше аскетичен и недостъпен и с претенции за непогрешимост. Всъщност това бе недостатък не само на министър-председателя, не само на правителството, но и на организацията, която те представляваха. Не беше ясно и как Костов състави кабинета си. Дали бе направил отстъпки на отделните политически партии и течения в коалицията, или прекалено разчиташе на себе си и смяташе, че ще наложи волята и ума си над останалите. Не знам. Отначало хората приемаха благосклонно него и някои от министрите му, останалите обаче будеха недоумение. Вътрешният министър даваше вид на делови и енергичен човек, той започна със замах, вдигна ръка, за да нанесе удар срещу престъпността, и си остана така, сякаш се схвана. Личността, която отговаряше за финансите и във времето на всеобщата сиромашия, винаги бе на обществен прицел, не само че предизвикваше почуда с името си Муравей, но дразнеше хората със самодоволството си и надменното си слово. Отгоре на всичко той незачиташе бедстващото ни образование и култура, въпреки че външно приличаше на Антон Павлович Чехов.

Вярно е, че правителството на СДС се нагърби с неблагодарна, черна работа, че беше длъжно да предприема мерки, които никак не се нравеха на поданиците, че трябваше да се превърне в нещо като агнец божий, жертва в името на народното добруване. Само че агнецът не беше невинен. И това опорочи всичко.

Не знам дали Иван Костов лично се е облагодетелствал от властта си, не искам да го вярвам, но в очите на хората той не попречи на други безсъвестно да се възползват от властта. Това не е едно и също нещо, но пак е осъдително. Правителството не смогна да въдвори макар и наченки на порядък в страната ни. Така нареченият канален ред, по който хората трябваше да решават личните си взаимоотношения с държавата, не водеше до никъде. Каналите бяха задръстени, запушени и всеки, който се опитваше да се промъкне през тях, не успяваше, отказваше се и търсеше великия втори начин. Той единствен действаше в скъпата ни България. И колкото и сърцераздирателно да се провикна Иван Костов: „Ние няма да ви излъжем!“, хората след година-две се почувстваха отново измамени, отчаяни и наистина престанаха да уважават своето царство!

Тогава, макар и не край Босфора, а край Перловската река шум се вдигна и пристигна Симеон. Моментът бе пресметнат съвършено точно. Царят и неговите съветници заложиха на ирационалното, неразумното, мистичното, митологичното. Този народ, който от отчаяние и мъка повярва на екстрасенси, гадатели, астролози, врачки, гледачки на кафе, вече не искаше да бъде убеждаван чрез логични доводи. Той отново заложи на спасители, изрови от подсъзнанието си архитипа на царя, главатаря, божия наместник, вседържителя, обединителя. Този наш народ от вчерашни скептици прие на доверие всяка царска дума и реши: Симеон и никой друг!

„Искаме си царя!“

Ето ви го царя! Той хем ще ни оправи, хем на тези мръсници, и сини и червени, ще покажем среден пръст. Това, което стана през лятото на 2001, беше чудесен съюз на гняв и богоговение, на желание за мъст и преклонение. Чувства, които обикновено не водят доникъде.

Симеон Втори спечели изборите с голяма преднина, бих казал с обидна преднина. След кратко колебание той се реши да стане министър-председател на България, като дори само с това единствено по рода си решение веднъж завинаги влезна в световната история. Не искам да вещая бъдещето на неговото правителство. Като се вгледам в свитата му, имам много основания да бъда песимист, но дано се лъжа, защото още един провал ще бъде прекален дори за нас българите. Никак не се утешавам, че един ден бих могъл да споменавам Жорж Данден - героя на Молиер, който непрекъснато се опитвал да хване жена си в изневяра, и след като най-накрая почти я заставил да му изневери, рекъл: „Ти го искаше, Жорж Данден“.

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням 3][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2002 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух