Обратно към: [Зорница Йорданова][СЛОВОТО]

В юдаизма съществува концепция, според която първият човек Адам е бил двуполов - дясната му половина била мъж, а лявата - жена. Закодираното единство предопределя по-сетнешните личностни кризи при разделението или отсъствието на един от половете. Проблематизацията на отношенията между тези две начала с особена сила се интерпретира в текстовете на Българското възраждане, Мъжко-женската взаимовръзка е превърната в ценност, която удържа семейно-етносния пъзел.

През вековете на Османско робство един от актовете на поругаване на българина е отнемането на жената от дома. Този проблем намира своята артикулация в повестта "Изгубена Станка" от Илия Блъсков. Сюжетното действие се развива/заплита около открадването на героинята от татари. Но в хронотопната спирала на творбата значещи са и убийството на майката Рада, и отвличането на невестата Неда. Така в повестта на Блъсков липсата на жената е абсолютна. Следствията от тази тотална празнота водят до пълно разпадане на битието. Героите се разбягват, а центробежни сили разкъсват родовото пространство.

В патриархалния свят на Блъсковата творба образът на жената е статичен - не произвежда движение, но със своето отсъствие предизвиква разгъването на сюжетната линия и поставя въпроса за реалните измерения на Мъжките времена, каквито са 60-те години на ХІХ век. Доколкото женското начало е пасивно и присъстващо в отделна хронотопна плоскост, то се проявява като своебразна проекция-сянка на сега случващото се. Според Дао човешката сянка е онова реално присъствие на небесното в земния живот, т.е. тя е атрибут на сакралното¹. Затова в различните митологии се отъждествява с душата. Ако душата е отражение на човека в едно друго измерение - космогонично, то сянката е двойник, при липсата на който се стига до криза.

"...чуваше само нейния отчаян жален глас, който лека-полека престана съвсем да се чува."

Замлъкването на гласа провокира във визуален план асоциации с отнетата/изгубена сянка, което от своя страна е равносилно на смърт.

Повестта на Блъсков е повест за Изгубената Станка. Героите изпадат в дезориентация, изкарани са извън равновесие. В хаоса на нощта, в ужаса от татарите мъжете на Блъсков изгубват своите жени. От момента на нападението съществуването им се превръща във вектор, в търсене, в път към Изгубената Станка, жената.

Авторът поставя своите герои на пътя - извън полето, извън селото, извън дома. Първата поява на Петър е на моста пред селото Таш Авлъ. Мостът е междинна линия, гранично състояние на човека, колебание между миналото и предстоящото. Симптом на неустойчивостта е и постоянното разминаване на персонажите. Петър търси Васил в Силистра, но в действителност той е в близкото село Айдемир. Иван и Стоян се разминават със своите близки в Шумен (влизат от различни страни на града). В гората Петър и Васил вървят отделно от своите жени, а хайдутите Жельо и Никола все отлагат тяхното събиране. Люлеенето на света открива своята вербализация чрез името на Не-Да, жената, която споделя участта на Изгубената Станка. Движението на махалото в своите Не-Да екстремуми чертае кривата на последователно редуване на нощта и деня. Татарите, отвличането на Станка, злото е функция на нощта, а събирането на семейството, щастието- на деня. В текста се противопоставят два символа слънце и луна, чиито отношения се съотнасят както мъжко - женско начало. Луната е лишена от собствена светлина и е само отражение на слънцето. В творбата на Блъсков жената отново функционира като двойник на мъжа в смисъла, че човекът е пълноценен единствено при сдвояването на тези две начала. Женското в българския текст предхожда или следхожда мъжкото, но не моделира парадигмата на света. "Нощният живот, сънят, безсъзнателното, луната, са понятия, които се родеят със загадъчната област на двойника: в този смисъл е поразителна онази бурятска легенда, която свързва с луната красивата метафора за изпращането на ехото."²

Играта на светло и тъмно в "Изгубена Станка" носи определен бароков колорит - подсилва се загадъчността, неопределените очертания на образи и сцени, трагизмът на атмосферата.

"Слънцето беше на залязване."

"Нощ. Месецът заседна. Бежанецът, подпрян на кривака си, още не престава да отправя жалостни погледи към злощастното селце..."

"На изток звезда зорница заблеще, зора се зададе... съмна се." (п.ч. е на а.)

Прави впечатление, че когато героите са на път и в степен на неизвестност, очакващи съдбоносно събитие, слънцето се е издигнало високо над тях, по пладне - поставени в позата на безкрайно търсещи:

"Слънцето вече беше на пладне, а Петър все вървеше и вървеше и вървеше, без да знае накъде."

"Слънцето беше на пладне, а Жельо и Никола бяха вече далеч от Шумен..." (п.ч. е на а.)

Човекът в "Изгубена Станка" се люлее между майчиния гроб и дома, между черната нощ и светлия ден, между болката и надеждата.

В повестта на Блъсков имената на героите и символните образи са амбивалентни. Селото е опожарено от татари; огънят се развива като емблема на Апокалиптично събитие. Но в първите глави на творбата семейството на Иван е пред огнището - диаметрално поставеният смисъл активира механизма на огъня като център на дома, на вселената. Нахлуването на татарите хвърля върху изгубената Станка черното наметало на траура. Проследяването на цветовата архитектоника на повестта открива последователност във въвеждането на черния цвят. След опожаряването на селото Таш Авлъ, след смъртта на майката Рада, този цвят поема функцията на страданието, човешкото нещастие и болка.

"Ето черна черга се отваря. Станка и булката, покрити на цяло с черно платно..."

"Черен дим покриваше селото!... ако можеше жив да се зарови в черната тая земя..." (п.ч. е на а.)

Усещането, мирисът на приближаващата катастрофа е доловен и от носа на кучето Черньо. Черното в живота и в самия бит на Блъсковите герои ги съпътства, така както злото ги е погълнало в своята абсолютност.

Проявата на цветът като белег на злото, на дяволската Змия от митологиите е лакмусна индентификация на врага: "черно татарче."

В семантичен консенсус с този цвят попада червеното ("кръвнишки разбойници", "...пълният месец светна над облаците. Червено-тъмното негово лице се прогледваше...") - от една страна, се свързва с кръвта, а оттук и със смъртта, а от друга, като знак на женското начало, утробата - с живота.

Собственото име в творбата отива извън сдържаността на речта в сантименталния ракурс. То е тъждественост на разпръснатите жизнени актове³. Ако собственото име Станка в контекста на традицията поражда смисли за устойчивост, то актуализацията на името в повестта препраща към отнетата стабилност на човека, разбрана като възможност за съграждане на интимни полета (семейство, дом, религия).

Женското име в "Изгубена Станка" повелява и основните характеристики на пространството. Привидно приказното конструиране на творбата въвежда в един окултурен свят - Добруджанското равно поле: "Ясно слънце грее насред самото небе, отдето пръска своите зари върху пространните добруджански равнини, по които сам - там се мержелеят стада овце..."

Тази картина е отменена едновременно с отнемането на женското присъствие в нея:

"Боже, цяла Добруджа е пламнала в огън..."

"Татарите с радостни викове понесоха Станка."

"Далеч долу, из един - едничък през този балкан път, скърца керван от татарски коли; тук в тях е съкровището на двамата на или юнаци." (п.ч. е на а.)

Ценностите на човека от повестта на Блъсков са подредени върху равнината, чиито естествен символ се явява жената (по З.Фройд). Пространството на равнината, полето разполага с ролята на свръхопределимост, дава възможност на човека да "запази" себе си, да "бъде" себе си, да "намери" себе си⁴. В "Изгубена Станка" картографията на битието е набор от образи, които формират светоусещането на личността. В топосната система на повестта крайъгълен камък е домът. Той дава усещане за стабилност, улавя пулсациите на живота. Домът очертава уникалната психология на човека, който го обитава⁵. Отнемането на жената води и до неговото разрушаване - разпадането на пространството на дома унищожава вътрешно психологически устои на личността. Трансформирането на родовата къща в майчин гроб бележи невъзможността да се съгради отново дом: на финала героите се преселват.

Разказът за тяхната съдба излиза извън рамките на настоящето и се фокусира върху историята за потопеното село, разказана от хайдутина Желю. Повествованието телескопично се разгъва, за да достигне отвъд алегорията същностния образ на битието. Легендата за изгубеното село продуцира асоциации за историята на Ной, в която хората са наказани заради прегрешенията си пред Бога. Българинът също привижда своята робска участ в дискурса на всемирното наказание. В "Изгубена Станка" персонажите вярват, че случващото се дължи на Божията воля, като отговор на техните грехове.

През нощта под повърхността на езерото се чува кукуригане на петли. Животът продължава и в отвъдното, но това съществуване е непълноценно, защото успява да се самоизрази единствено чрез звуковата мимика. Появата на петела в текста винаги маркира настъпването на кризисно време: "...челяшки гласове се зачуват като изпод дън земя. Първи петли пропяха в селото.", "Селото е в пожар; втори петли пропяха.", а от традиционен соларен символ се трансформира в спомен за изгубената светлина като общо звено на конструкцията текст-в-текст. От повествованието изплува песента на изгубена Станка - едно "изкудкудякване" по разплискалото се битие. Женският глас е актуален само чрез жеста на пеенето, във формата на песента:

"Кога си на път идеш

до сред пътя стигнеш

като си за мене наумиш

ти си китката погледни.

Ако е китка весела;

значи, че съм и аз весела;

Ако ли китката повене -

ти вече мисли за мене...

Не се е минало много

татари село бастисват,

Хубава Станка заробват."

Песента на Станка като паратекст е натоварен с функцията да задейства дълбинни психологически механизми на общността; ехо на една изгубена Станка, която за първи път в текста номинира похищението на татарите с глагола "заробват". Пее се не за щастливото завръщане на героинята при годеника й, а за нейното изгубване - заробване. Затова the happy end на творбата звучи по - скоро пожелателно, а не като действително пълноценно връщане на жената. Но основната роля на песента е да не се позволи забрава/подмяна на историята, тя носи истината; затова е потребна за преминаването от разказа на очевидец към легендата. Тя е другият тип сянка, вградена в темелите на повестта. За да устои на времето разказът за изгубена Станка е проектиран върху фолклора и се трансформира в песента на изгубена Станка. Устното слово е онзи авторитет (за разлика от "История славянобългарска" на Паисий), който гарантира удържането на човека в разоряването на света.

Хронотопните координати на повествованието водят до абсурда човекът да съществува извън дома, извън себе си. Парадоксът в творбата е, че изгубена Станка е освободена от татарите, но не е намерена. В края на повестта е представена сватбата на "юнак Петър" и "изгубена Станка". Илюзията за връщане към първоначално относително подредения живот създава усещане за кръгова композиция. Мнимото спокойствие в патриархалния дом на Иван и Рада завършва с мнимо освобождаване-връщане на Станка. За да се постигне събирането на юнака със с'танката, героите преминават през два инициационни ритуала - смъртта и сватбата. Кръговостта на сюжетното действие е отложена във времето, защото гробът и венчавката са две различни начала - на трансцедентния и на земния свят.

Между тези два полюса се завихря разпиляването на сегашността. Центробежността на времето и пространството е подпомогната от натрупаните амбивалентни смисли по всички нива на текста. Така че, за човека от Блъсковата повест възможният изход е в силното оттласкване от дъното, в устрояване на нов свят, към който са насочени и всичките негови въжделения.

Библиография

1. Блъсков, Илия "Изгубена Станка" в "Повествования за възрожденското време", 1985 г.

2. Шевалие, Ж. и Геербрант,А. "Речник на символите", 1997 г.

3. Дерида, Ж. "Освен името", 1995 г.

4. Стефанов, В. "Участта Вавилон", 2000 г.

5. Башлар, Г. "Поетика на пространството", 1988 г.

1. Шевалие,Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите",1997 г., с.445

2. Пак там, с. 632

3. Дерида,Ж. "Освен името", 1995 г., с.11

4. Стефанов,В. "Участта Вавилон", 2000 г., с.44

5. Башлар,Г. "Поетика на пространството",1988 г., с.78

Всички цитати са по Блъсков, Илия "Изгубена Станка" в "Повествования за възрожденското време", 1985 г.

Обратно към: [Зорница Йорданова][СЛОВОТО]

© Зорница Йорданова. Всички права запазени!