напред назад Обратно към: [Генерал по любов][Иля Велчев][СЛОВОТО]



Загадъчна звезда


Пред прашното прозорче

на нашия мансарден замък

една звезда пленително увисна.

Виж, мили! - каза ти,

и с голата ръка поиска да я стигнеш.

Но аз не исках да я видя.

Случайното легло изпъшка дрезгаво

под нас.

Не бяха вече приказни цветя

таванските петна.

И духаше отнякъде,

и някой хъркаше отсреща.

Нали е хубаво! -

надяваше се още твоят глас

да счупи моето мълчание.

Нали е хубаво?

Но свършваше нощта

денят огряваше декора.

Телата ни лежат върху постелята,

сърцата ни олекват

и твоето докосване ме дразни.

Обръщам гръб,

преструвам се, че спя,

проклинам щедростта

на верния приятел,

премръзващ в някоя градинка.

О, колко си щастлив, приятелю!

Разнежено обгръщаш ме с ръце,

но лепне твойта топлина.

Едно почукване на старата врата -

и свобода,

костюмното обличане

на мимолетна страст,

ще има път, движение. . .

Но сам на правя нищо.

О, тази глупава, жестока,

смешна - деликатност ли?

Спи, мили! - целуваш ме

по крайчеца на устните

и сигурно щастливо се усмихваш.

Божествена е твоята целувка,

божествена но беше вчера,

когато бях готов за нея

да се взривя от чувства!

 

Къде останахте,

нощта ли похотливо ви изпи докарй?

Или това, че с някой друг отдавна

в подобна нощ ти бе ги търсила?

 

Сърце, какъв опорен лост ти трябва,

да те обърна от любов?

Проклето виждане,

че го целувам също тъй,

със същата усмивка, жест,

проклети образи пред мен застават,

прегръщат те, шептят любовни думи

и ненаситно слушаш ти. . .

Любими, спиш ли още? - желание

пропива твойте думи.

Ще се събудя!

Ще се събудя!

О, престани да ме обичаш!

Ти прекалено явно ме обичаш.

Ти прекалено си ми ясна.

И зная винаги какво ще сториш

във всеки следващ миг.

Сега е грозна твоята покорност,

сега е късна твоята покорност,

дори и красотата ти не стига!

Събуждам се, извръщам се към тебе,

решен да кажа всичко, без остатък.

И първото, което виждам,

са две сълзи, разпънали на кръст очите.

Трогателно, изплашено,

като дете ме гледаш.

Дали разбра?

Дали сега не бе за пръв път истинска?

А аз?

 

Пред прашното прозорче

на нашия мансарден замък

една звезда загадъчно гори!

О, господи, не позволявай да угасне!

 


напред горе назад Обратно към: [Генерал по любов][Иля Велчев][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух