Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]

Спасявам си душата.

Използвах за алиби старостта

и се оттеглих —

в спомена,

в природата,

в пхриятелството

в книгите...

(Нали светиите отшелници

са били грешници на младини!)

Спасявам си душата.

Изключвам телефона.

Изключвам телевизора,

когато блъвне във лицето ми

човешка кръв и пещерна омраза,

когато почнат да ме давят словеса

звънтящо кухи,

самовлюбени,

лъжливи,

когато чуя как води и лесове,

зверчета и деца,

дори и риби

пищят до небесата...

Спасявам си душата.

На края на града.

На края на живота.

И само сутрин,

между съня и будността,

внезапно

усещам тялото си младо,

духа — непримирим и горд,

и ми се струва —

ей сега ще блесна,

ще се стоваря, справедлива сато меч,

над този мръсен свят!

Или ще го целуна,

и той — току що сътворен —

невинно ще ми се усмихне...

Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]

© Станка Пенчева. Всички права запазени!