Обратно към: [Стихове и поеми][Петко Славейков][СЛОВОТО]

По Н. Батюшков

На запад слънцето трепти, едва гори

   и в огнени вълми мъждее.

Усмислен месецът занича през гори

   струите си как Етър лее.

Заспало все и пусти речни богове,

   едвам е чут, като чуртят водите

и вятърът като люлей горите

   и шепне с листовете.

Сам тука по разбъчканите камъни

   на таз огромната направа

пълзя и мярка ми се между тъмнини

   следа от миналата слава:

съсипани стени, обрасли трапища,

   палати срутени, с земята уравнени,

твърдини мъховити, църкви запустени,

   с зарити гробища.

Вред тишина, мълчанье мъртво в тез места,

   едвам едно възпоменанье

живей и ме вглъбява в сладостна мечта,

   за да пригледвам със мълчанье

там, там, където е обрасло с буренак,

   где вятърът люлей пусналата коприва,

где месецът насилам зарите си впива

   под дребний камънак.

Там някога юнак, от битви уморен,

   в дома от старина оставал,

изпращал сина си на бой и ободрен

   своята сабя му подавал.

1852 г.

Обратно към: [Стихове и поеми][Петко Славейков][СЛОВОТО]