Обратно към: [Стихове и поеми][Петко Славейков][СЛОВОТО]

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача

за тежките на тоз народ беди!"

Ожесточен, пощада му не рачах:

"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди."

    Народ такъв, за друго недостоен

освен за мъки, нужди и тегла,

неучен род, безсмислен раб, спящ воин,

що чака той за тези си дела?

    За тоз живот, във прозебанье жалко

така мърцина влачен ден за ден -

теглото му бе изкупленье малко;

и не намери отзив то у мен...

    Но, майко, чух как богу дух си дала

преследвана, и то за моя грях,

размислих как невинно си страдала

за туй, нали, че твой син ази бях?...

    И поменах горката си невеста,

що прави с мойте клети две деца

без теб, без мен, неволница злочеста,

как тегли от безжалостни сърца!

    И в твойта смърт, и нейното страданье

познах теглото аз, на тоз народ

развредиха се мойте вехти рани

за неговът и наш злочест живот!

    Проклех и вси достойни за проклетства

и срам, и свяст притъпкали във прах,

виновници за всички тези бедства,

а заедно и себе си със тях...

    И вслушах се... И близо, и далеко

все пак тоз глас: "Ах, помощ иде ли?"

Въздъхнах аз и толкоз само рекох:

"О, спи ли бог? О, бог не види ли?"

Обратно към: [Стихове и поеми][Петко Славейков][СЛОВОТО]