Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Той е събирачът на истории,
ала сам история си няма.

Сутрин ставам късно. Обличам се и отивам на пазара. Рядко купувам нещо. Обикалям бавно сергиите, разглеждам всички плодове и зеленчуци. Не обръщам внимание на продавачите. Само гледам. Медитирам върху топли цветове и кръгли форми. Наричам това упражнение "витамини за очите". Помага след тежки нощи, в които си гледал само букви. После си купувам вестник. Няма значение какъв. Вестникът, както и цигарите, са оправдание за това, че стоиш сам на маса или пейка повече от час. Не бие на очи. Четеш и слушаш какво си говорят хората. Иначе ще забравя да говоря. Не ми се говори, не си спомням да съм го правил последните дни, но съм добър слушател.

В кафенето до пазара темите за разговор са предварително разпределени по сезони. Така през май се говори за абитурентски балове, през юни за предстоящи отпуски, през юли за кандидатстудентски кампании, през август за провалени отпуски, през септември за туршии и тетрадки за първокласници. Всичко това успокоява. Значи някъде, и то много близо до мен, животът още си тече спокоен и подреден като първо, второ и трето в столова. Стоя зад вестника и слушам какво си говорят хората, разтварям се в приказките им като бучка захар в кафе. Ако воайорството е свързано с окото и погледа, то как се нарича подслушването? Някакво воайорство на ухото.

Ето две жени над трийсетте. Седят на моята маса и си бъбрят. Едната е с шестгодишния си син, който щъка наоколо и щом приближи до майка си, разговорът им за миг секва, колкото да му дадат поредното парче от пастата, и пак тръгва така леко, сякаш не е прекъсвал. За тях съм почти незабележим. Поне не показват никакво притеснение. Говори не тази с детето.

- Шест години ще станат, откакто сме женени и този идиот няма да ми го прости.

- Маниак - отвръща другата.

- Продължава да спи с мен само когато съм в мензис. Пет дни месечно. През останалото време не иска да ме види. Колкото пò му се слагам, повече се вбесява. Сега сме сами в апартамента, можем да го правим всеки ден. Обаче не. Крещи. Вика, че не може да ме гледа. Кучко, вика, изчука се с целия квартал, преди да се ожениш за мен.

- Е кво иска тоя?

- Не можа да изтраеш една година, вика. Била съм му обещала, че ще се оженим девствени като в роман. Аз да не съм Брук Шилдс.

- А, тя пък Брук Шилдс, мислиш, е девствена. И к'во?

- Трябва да ти кажа, че го чаках до последно. Обаче ги задържаха в Коми още два месеца. Аз да не съм от камък. (Тук не издържам и хвърлям един поглед, докато отпивам от кафето. Наистина не е от камък - малки, почти момичешки гърди, предизвикателно щръкнали, леко започнал да наддава ханш, все още стегнати, съблазнителни крака с изрусели от слънцето едва видими косъмчета по тях.) И стана абсолютно случайно. Знаеш как, пийнеш малко, отпуснеш се, уж само ти пускат ръка и айде. Бях на двайсет и пет. Оня направо си изкара акъла, като разбра че кървя. Сигурно бях последната девственица в квартала. Всичко омацахме. Умрях от срам. После нищо с тоя човек, повече не го видях, сигурно още ме псува. След две седмици Капчо се върна, имахме вече определен ден за сватбата. Той беше накупил едни сервизи, едни пръстени...

- Щото златото там е евтино.

- Беше събрал доста пари и направихме сватба като слънце. И после като разбра, че не съм девствена... като се развика, че съм го лъгала, че той там жена не бил поглеждал, карал по две смени, те хубаво го бъзикали другите, дето ми имал доверие и бъхтел заради мене, пък аз тука съм си развявала опашката. Три месеца не ме пипна. На третия изчака да ми дойде и легнахме за първи път. Аз, вика, не можах да съм ти първия, ама сега, вика, всеки път ще ни е като за първи. Пет дена, докато кървях, не стана от мене. Аз имам много болезнен мензис и само хълцам, пищя, дърпам се. А на него му става още по-хубаво. Нали това иска, все едно че съм девствена.

- Болен човек. Ама и ти си за убиване, че още го търпиш.

- Да не мислиш, че на него му е лесно. Иначе не е лош човек. Само тая му лудост да не беше. Не знам какво прави през останалото време от месеца. Дали се оправя сам в банята, или си има някоя, не знам. Карам го да го направим поне веднъж, когато не ми е дошло. Един път да забременея...

Неудобно е да стоя повече. Ставам и тръгвам. Те като че ли едва сега ме забелязват, млъкват и усърдно отпиват от кафето си. Докато вървя към къщи си мисля, че за половин час съм бил много по-интимен с тези жени, отколкото някога могат да бъдат собствените им мъже. Тъжно заключение. Някъде сигурно има други мъже, които по същия начин са много по-интимни със собствената ти жена.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!