Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

3 големи портокала, чаша захар, царевично брашно,
10 череши, малко джинджифил...

Рецепта за портокалова супа

Събота. Отвратителен дъждец, ситен и студен. "Идеален ден за лов на рибка-бананка." Всъщност идеален ден за Селинджър. Спокоен си, че няма какво по-лошо да ти се случва и се отпускаш.

Няма друг по-подходящ за такова време автор, макар да прилича на чадър, под който прогизваш. Дори Елиът е по-ведър. Идеален за някой сух октомври.

Мисля си всичко това, докато вадя Селинджър в купето. Не съм от приказливите и гледам на книгата като на щит срещу вероятността да бъда въвлечен в онези безкрайни разговори, които винаги започват с въпроса за къде сте и естествено минават към децата и проблемите с черния дроб. Пък и нямам приемлив отговор за целта и крайната точка на моето пътуване. Бях си взел билет до последната гара, но спокойно можех да сляза още на следващата спирка.

Обичам тази книга, защото не се натрапва с нищо, поне външно. Семпла корица без илюстрация. Сигурен съм, че името на автора не говори много на пътуващите по този маршрут, което също намаляваше вероятността да ме заговорят. Бях подранил и вагонът едва сега се пълнеше. Не мога да чета, преди влакът да е тръгнал, и затова хвърлям поглед към коридора. Опитвам се да отгатна кой от качващите се ще пътува в това купе. Рядко имам късмет срещу мен да седне красива жена, която тайно да съзерцавам. Остава само едно свободно място и почти съм изгубил надежда. Влакът тъкмо потегля, когато влиза тя. В началото не обръщам внимание, просто регистрирам влизането й - над трийсетте, без багаж, на отсрещното място до прозореца. В купето започват обичайните разговори, твърде вяли за мое успокоение. Като че ли единствено ние с жената отсреща мълчим, аз заровен в книгата, а тя загледана навън. Този път ми е трудно да чета. Хвърлям няколко случайни погледа към нея, не директни, а по-скоро към отражението й в стъклото. Без да е красива, тя никак не отива на цялата ситуация - нито на купето с невзрачни пътници и мръсни пердета, нито на влака, нито на гадното време. Усещам силно желание да я заговоря, да излезем да пушим в коридора. Никога не съм знаел точно как стават тези неща. Вероятно с лекота и небрежност, каквито у мен няма.

Един току-що разведен мъж, който мисли единствено за бившата си жена. Изваждам почти демонстративно цигарите си и излизам. Пуша бавно две цигари една след друга, но жената не мръдва от мястото си. Влизайки в купето, виждам, че е извадила сгънато на две листче и записва нещо. Аз самият обичам да си драсвам разни неща във влака, но все го правя тайно и се смущавам от втренчените погледи на пътуващите. Тази жена пишеше абсолютно невъзмутимо. Правеше дълги паузи, гледаше през прозореца, после прибавяше още някоя дума. Внушавам си, че мога да я спечеля със Селинджър. Разбира се, липсва ми смелост да я заговоря. Всички реплики, които ми идват в главата, изглеждат адски тъпи и издават плоски намерения. Притварям книгата, така че ясно да се види заглавието. Струва ми се, че това по някакъв свръхестествен начин би отключило нещо, би имало последствия. Една особена жена ще оцени това заглавие. Устата й наистина хубава, очите й, поне така ми се струва в сумрака, зелени. Нищо. На всяка следваща гара изтръпвам и се моля да не слиза.

Опитвам се да приложа една нечиста техника на низвергване и омерзяване. Техника на киселото грозде. Представям си я със скъсан чорапогащник, с развалени зъби, в тоалетната. Постепенно се развихрям. Съчинявам цяла история: омъжена, с две, не, с три деца, (за да са по-отпуснати гърдите й), учителка по литература, проверяваща вечер тетрадки с очила на носа, скучен мъж, който се налива по потник пред телевизора... Усвоил съм тази техника до съвършенство и мога да се закълна, че почти винаги сработва. Тази жена се изплъзваше от всичките ми опити, нещо повече, обръщаше техниката срещу мен. Ситуациите, в които си я представях уж съвсем ясно, ни най-малко не накърняваха нейния образ. Напротив, усилваха го и аз я желаех още повече. Представям си как лежим и обсъждаме финала на "Теди". Твърдя, че точно тук Селинджър е изневерил на себе си, финалът е прекалено ясен и го очакваш поне от една страница. Недопустимо. Това би могло да е нейна реплика.

Докато раздавах репликите, едва я мернах в последния момент, когато напускаше купето. Влакът беше спрял. Тя слизаше. Нямах време за губене. Грабнах сака и се изсипах на същата гара. За малко да се блъсна в нея. Погледна ме за първи път, е, очите й не бяха зелени. Извиних се и изтърсих първото, което ми дойде на ум, за да я спра: "Идеален ден за лов на рибка-бананка, нали?" И в този миг към нея се втурнаха две, не, три деца и всяко искаше да я прегърне.

Влакът беше отминал. Вдигнах бавно сака и тръгнах да си търся хотел. Бях забравил да проверя на гарата в кой град съм и когато попитах жената на рецепцията, тя ме погледна, както ми се стори, ужасено. Все пак ми даде ключ. Стая 507. Номерът ми се стори познат. Влязох в стаята, превъртях ключа, извадих книгата от сака. Казах си, нищо няма да е случайно. Книгата се разтвори на 84 страница, падаше се вляво. Прочетох единайсет пъти финалния пасаж:

"На петия етаж слезе, измина коридора и отключи вратата на номер 507. В стаята миришеше на нови кожени куфари и лакочистител.

Той погледна към младата жена, заспала на едното легло. После пристъпи към един от куфарите, отвори го и измъкна изпод купа гащета и фланелки пистолет. Извади пачката, огледа я и пак я постави. След това отиде до свободното легло, седна на него, погледна пак жената, вдигна пистолета и пусна един куршум в дясното си слепоочие."

После съм заспал.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!