Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

- Мисля, че открих нещо важно - каза ми един ден М.

- Важно ли?

- Мисля, че е важно.

- Е, и кога го откри?

- Вчера. Вчера следобед.

- Не запомни ли точния час?

- Нямам часовник. Е, можех да погледна стенния, но... И това ли е важно?

- Стига с това важно. Разбира се, че е важно, нали откритието трябва да бъде записано точно.

- Не знаех - тихо отвърна М.

- Кой ще повярва на откритие, направено вчера следобед...

- Не знаех - повтори още веднъж М., съкрушена. - Но ако се замисля може и да се сетя.

..........

- Е?

- Беше по времето, когато мухите летят като унесени, а повечето дремят върху пердето.

- Не е достатъчно точно.

- Спомням си, че вече не грееше толкова силно.

- Не стига.

- Игличката на грамофона. Слънцето падаше точно върху игличката на грамофона. Това е важно. И е конкретно.

- Добре, добре, ще го запишем така: Откритие направено вчера следобед, когато мухите летят като унесени, а слънцето пада точно върху игличката на грамофона. Добре ли е?

- Прилича на стихотворение. И е конкретно - натърти М.

- Не обичам стихотворения. Трябва да запишем и името на откривателя.

- Мислиш ли, че трябва?

- Убиваш ме с това "Мислиш ли, че трябва". Откритието си е твое, нали?

- Ъхъ. Мислиш ли, че някой ще се заинтересува от автора?

- Всъщност не знам. Авторът вече няма никакъв статут.

- Не разбирам накъде биеш.

- Ами той умря.

- Кой умря?

- Авторът, кой. Още през 68-ма. Не си ли попадала на Барт.

- Никога.

- Ами Лиотар? "Постмодерното, обяснено за деца"?

- Не съм дете - цупи се М.

- Че тя не е за деца.

- Няма да погледна книга, която лъже още в заглавието си.

- Добре де, и какво беше откритието?

- Ами... По дяволите... Мисля, че го забравих.

- Мислиш, че си го забравила?

- Не се сърди. Едва ли е било толкова важно. Все пак прекарахме един чудесен следобед. Един следобед, как казваше ти, в приятни безцелни разговори.

Обичам разговорите с М. Винаги знае какво търся. Има ли нещо лошо в това да си говоря с една муха? Сам съм и мога да правя каквото си искам. Тя ми е приятелка. И е много мила. Не, нямаме сексуална връзка. Нещо друго?

- Записвал си нашите приятни безцелни разговори следобед? - М. е по-скоро уплашена отколкото учудена.

- И съм ги приготвил за публикуване.

- И си ги приготвил за публикуване? Но тогава те не са били безцелни.

- Напротив, бяха. Поне такова е било намерението ми.

- Намерение за безцелни разговори... - М. е саркастична.

- Ами да. Никой не е издал книга с безцелни разговори. Книга за дреболиите, за мухите, за теб самата, ако щеш.

- Ти си луд. Публично ще бъдеш обявен за луд. Книга с безцелни разговори. Споделени истории. Пред кого, моля ви се. Пред една муха. Наистина ли смяташ да издадеш тази книга?

- Ами... Всъщност се колебая дали да не стане сценарий за филм.

- Охо... Филм!

- Ами да, по-скоро за филм. Никой не е направил филм само от дреболии, само с ненужни неща. Филм от това, което по принцип отпада от филмите.

- Филм от изхвърлените изрезки на лентите?

- Не съвсем. Тези неща ги няма дори върху изрезките от лентите.

- Не разбирам.

- Ще бъде филм, в който героят ще лежи безцелно на леглото следобед. Герой, който се размотава сам из апартамента, ходи до тоалетна, преглежда вътре стари вестници, пуска водата, прозява се. Може изобщо да не говори. И никакви вътрешни гласове. Човек, зает със своите мисли, които ние не знаем. Тягостни мисли, общо взето. Всекидневни.

- Като теб ли?

- И по-зле. Един бааавен филм, в който дори трагедиите нямат блясък, а си догарят като кибритени клечки в пепелника. Ще бъде само за един човек. Филм без общество, без мисия, ако щеш. Филм само за тленното в тоя живот.

- Това ми харесва. Тленно. Нещо като мухите на 60-те. Никой вече не си ги спомня.

- Шейсетте бяха велики години.

- Бяха ли? Ти не ги помниш.

- Така пише. Le grand refus! Големият отказ. Фантазията на власт! Революция на цветята. Важни години.

- Важни са тези, които сега се напъват да си ги спомнят. Не ми харесва това напъване.

- Всички те са били млади през 60-те.

- Всеки иска да изкара младостта си адски важна.

- Така е, обаче...

- Обаче никой не си спомня за мухите на 60-те. - М. трепери. - Никой не си ги спомня. През 68-а е имало много мухи.

- Ето, за това ще разказва този филм или тази книга, ако някога успея да я публикувам. За големите мухи на 60-те, от които нищо не е станало. Абсолютно нищо.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!