Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]

Романът на поета Георги Господинов вече бе рецензиран многократно. Творбата бе откроена и на книжния пазар, и от медиите, но още преди да започне оценностяването й от критиката. За съжаление констатираните "автентичен екзистенциален опит" и "проникновено тематизирана самота" поставят автора в неловко положение. Бедата на господин Господинов е в това, биха казали сладкодумни кафеджии от писателските стъгди с почтено дълга литературна биография, че роман се пише само от опитен и не толкова млад писател. Като връстник на литературния персонаж Георги Господинов не зная кога може да настъпи пълнолетието на романиста, но се питам дали писане на романи може да се мери с подобни мерки.

В една от сполучливите рецензии вече бе отбелязано, че "важните неща за този роман изглеждат казани от самия него". Това заключение по-скоро предизвиква коментар както върху езиците, на които говорят Георги Господинов (кой от двамата Георгиевци?) и неговият роман, така върху подсказванията, с които романистът провокира. Т. е. по-нататък основният въпрос е дали все пак на читателя са достатъчни "важните неща", избрани и откроени или деликатно подсказани от романа. И затова този "текст за романа" се дистанцира от езиковите регистри на "Естествен роман" със съмнението, че т. нар. "важни неща" не се изчерпват с литературната авторефлексия. Основният въпрос в този "текст за" звучи така: може ли "Естествен роман" да каже за себе си всички "важни неща"?

Защо романът може да се отдели от името на неговия автор? Този въпрос води към провокативната множественост на текста. Тя се проявява в преднамерено търсените метастази на личното име от корицата на книгата. В романа имената на Георги Господинов се носят от две фигури. Първата е на редактора, а втората - на клошаря. При това тези две са пряко назованите съименници, които допълнително попадат в обстоятелствата на срещата помежду им. Сходствата се подсилват допълнително от интригата на сюжета "откраднато авторство", от констатирания с изненада идентичен житейски опит, както от атрибутивната връзка на плетения люлеещ се стол. В "Естествен роман" на все същия на вид стол, освен двамата Георгиевци, се люлее и естественикът - авторът на "Записки" (с. 79-86). Столът подпомага загадъчното преливане от едно литературно пространство към друго, поема ролята на разпознавателен атрибут, на неоспорим белег за сходството между съименниците и останалите фигури в романа, започнат като първи. Многократната поява на плетената мебел се оправдава с различни контекстуални употреби, от срамно излишен лукс се превръща в материален атрибут на авторството, от опознавателен белег на клошаря се трансформира в подсещане за вероятното сходство между фигурата на естественика и всички досегашни притежатели на стола. Домашната котка и столът са двата моста - одушевен и предметен, между авторските фигури на редактора, клошара и естественика. Заедно с преднамереното съвпадение на имена те са идентификационните признаци за сходството на авторските фигури в романа.

"Естествен роман" се оказва литературна сцена, предлагаща преливането от едно в друго текстово пространство. В литературния текст, чиито първи страници читателят държи в ръце, се намесва втори. Въведен е от колебанието и изкушението на редактора Георги Господинов пред възможността да открадне авторството на своя съименник. Изборът между паралелното съществуване и сливането на два романа се оправдава от предварително зададените съвпадения между двата персонажа, от сходствата на любимите им писателски атрибути, от изненадващата за редактора проницателност на неосведомения клошар: "Развеждаш се, нали мой човек?" Разклоняването на дублирания Георги Господинов продължава след изгубването на клошара от погледа на редактора, а и на читателя. Процесът се задълбочава и съвпада с увеличаването на текстовете, в чиито пространства навлиза "Естествен роман". Съвпаденията между двамата Георгиевци и естественика водят до появата на трети текст - от него може да се очаква продължение всичко започнато в първите два романа. С началото си третият текст, "вплетен" в "Естествен роман", онагледява намерението на реалния автор Георги Господинов да монтира "роман с начала". От друга страна, обвързва и оправдава появата на трети "почерк" с присъствието на третия от авторите. Цялостта на текста се осигурява както от метастазите на главното говорещо лице, и така и от творческата активност на всеки един от тримата пишещи.

Открояването на трите "почерка" е възможно посредством оразличаването на езиците, използвани от клошара, естественика и редактора. Най-изчистен като терминология и предварително зададен е изказът от "Записки на естественика". В тях, за разлика от останалите части на романа, на необходимостта от езиково оразличаване е придадена важността на спасителното решение: "Аз трябва да си служа с друг език. Опитвам с градинарството" (с. 79). Необходимостта от съществуването на самостоятелния специализиран език на ботаниката и присъствието му в предходните части се аргументират най-напред от причудливата месианистична мисия на анонимния естественик, а впоследствие и окончателно от родовата генеалогия. В контекста на целия "Естествен роман" научният апарат съответства на започнатото от редактора Георги Господинов търсене на корените на естеството от житейски и литературен характер. Реалният автор дефинира своя Естествен роман и границите на определението задълго затварят интерпретацията на заглавието в изцяло литературни рамки: "Но нищо няма д бъде описано в Романа с началата. Той ще дава само пълвия тласък и ще бъде достатъчно деликатен да се дръпва в сянката на следващото начало и да оставя героите да се свързват според случая. Това бих нарекъл Естествен роман" (с. 20). Самопознанието на текста определя неговата еднопосочна отвореност, трудността той да се дописва такъв, какъвто е започнат.

Другите езикови равнища на "Естествен роман" са приоритет на аналитичния редактор. Едно дори непълно изброяване на рефлективните езикови регистри е достатъчно, за да се открои разнообразието им, разнородната им генеалогия и историческите традиции, с които са свързани. По реда на тяхната поява в романа се срещат фрагменти от езика на кинокритиката (оперативна и аналитична), от литературознанието (историография и теория на последните десетилетия на ХХ век), от феноменологическата социология и античната реторика и естествознание, ботаниката и зоологията, от патопсихологията. Целият терминологичен конгломерат трудно може да дотежи на прочита, тъй като персонажите са оставени от автора "да се свързват според случая". По този начин и езиците на различни сфери от научното познание се свързват сякаш непреднамерено, "според случая". Обединява ги разклонената триизмерна фигура, която резюмира, разказва или припомня сюжети; освен нея връзката се реализира в рамките на откровено заявения процес, който трябва да доведе до краен резултат търсенето на самопознанието в романа: "Защо правя всичко това? Защо се опитвам да правя Естествен роман?" Литературната авторефлексия се нуждае на всяка цена от честата и непрестанна подмяна на езиковите регистри. Прехвърлянето от един езиков код в друг прави възможни коментарите върху познанието на всеки един от "монтираните" текстове в "Естествен роман".

Редуването на коментара и сюжета е осъществено на две равнища. Първото е ограничено от рамката на конкретната единица на разказа и в повечето случаи завършва с обобщение. Синтезът на сюжета е необходим, когато текстът не ни предлага истории, поднесени в разгънатостта на линеарното им протичане (и прочитане). Много често Г. Господинов се отказва от нея - чрез синекдотичния детайл само припомня вече позната или пък скицира нова и непозната история. Всяка следваща поява на един и същи сюжет го видоизменя и на формално равнище, и на равнището на неговото преосмисляне. Всяка една от градивните единици на фрагментарния разказ се появява съобразно пестеливата смислова корекция. Значението на ситуацията се променя или допълва. Идеалният читател на "Естествен роман" е внимателният читател - той трябва да успее да запомни всеки смислов нюанс, вложен в първата поява на ситуация, детайл или сюжет. Всяка следваща корекция се опира на внимателното четене, което никъде в романа не е подсказвано с назидателно вдигнатия пръст на реалния автор.

Кръгът на трудно установимата авторова самоличност, например, се затваря окончателно и безнадеждно само за този читател, който запомни новия детайл във външния вид на люлеещия се стол: "[...] огромен люлеещ се стол, привързан на места с тел" (с. 77). По-нататък в текста редакторът Господинов е споходен от намерението да посегне на стола си: "Съвсем се е разпаднал при пренасянето. Намерих някаква тънка тел." (с. 94) Еднопосочната обусловеност на редактора и естественика се променя в тази ситуация. Кръгът се затваря, тъй като атрибутите на ежедневието на ботаника се преливат в съществуването на редактора. Ако за романиста мухата е основата на идеалния роман (с. 71-72), в който тя поема функциите на медиатора между етера и хтоничните пространства, на образец в романа, на алегорията, чието търсене цял живот ботаникът отразява в "Записките на естественика", и най-после - с предназначението на свързващата нишка между епизодите на текста, то в романа може да се опишат още поне дузина материални атрибути, които са натоварени с идентичната функция на "свързващи нишки". Всички те имат привидно маргинална позиция - не са откроени от автора като водещи връзки. Не са посочени еднозначно на читателя с това свое предназначение, но въпреки това единствено то оправдава присъствието им в текста. Затова ковьорчето, например, "с полегналата пищна жена, първата жена в живота ми", служи за основа на сравнението. Следващото сходно преживяване носи още опит: "[...] опитах за първи път с жена ... не мога да кажа, че беше по-хубаво от опита ми с оная едрогърдеста дама от ковьорчето" (с.54). Юношеската инициация се коментира встрани от пародията на очакваното патетизиране, а житейското познание излиза извън рамките на неоткровеното самодоволство. Осмислянето на опита доминира над автентичността в изображението, коментарите към всеки сюжет разсейват точните очертания на неговия завършек. Познанието на разказвача и автор на романа поставя под съмнение всяка интерпретация, която би търсила доказателствата за автентичния опит. Наученото в романа има колкото възможните прототипове на случки и лица, толкова и "книжна" генеалогия. Към нея авторът се отнася с осъзната умерена дистанция на гледната точка "отстрани". Затова предлага резервирания скептицизъм на селяните, които наблюдават пристигането на ботаника: "При вида на тези странни за селото принадлежности, той той начаса бил обявен за изперкал" (с. 77). В романа трудно може да се посочи скептичното отношение спрямо връзката достоверността на преживяното и емоциите на двамата Георгиевци и естественика. Текстът не коментира, но непряко засилва напрежението между литературни сюжети и действащи лица. Достатъчно е съвпадението на фигурите от литературното пространство с реалния автор. Те са негови съименници в едно книжно тяло, което завършва с биографичното представяне на Г. Господинов , живял в същия софийски квартал, близо до площада с клошара, и завършил природо-математическа гимназия, в която се дипломират и бъдещи автори на "Записки на естественика". От първата страница до четвърта корица на книгата се събират и авторът, и фикционалните метастази на неговия "Аз".

Г. Господинов непрекъснато започва нови случки, но се отказва от завършването им с традиционните средства на т. нар. класическо разказване. Затова "Естествен роман", по още една причина, се самоозначава като книга, изградена от начала. Възможността да се разказва докрай един текст е поставен под съмнение поради отказ от довършването на случката. Романът не продуцира линеарна последователност от сюжети, тъй като нейната рамка би наложила ограничения пред "неспокойното съзнание". Разказът се разпилява в неназования образец на романа; ролята на еталон поема алегоричното заместване на жанровия модел с характеристиките на представител от разреда на двукрилите насекоми. Неспокойното съзнание на трите търсещи фигури в текста намира упование в разказа дотолкова, доколкото се припокрива с паметта и съня.

"Естествен роман" владее и ползва прецизно правилата на граматическото словообразуване и словоред. Пестеливо пропуска всяка дума, за да актуализира случката посредством припомнянето на един или няколко от нейните фрагменти. Богатството на "критическия апарат" е само една от проявите на пиетета към езика. Още в лапидарните "Фонетики" на Г. Господинов (от стихосбирката "Лапидариум") звукописът на лириката е смислово равнозначен в отношението си спрямо граматичния строеж и композицията. Цикълът не подсказва описание в ясно очертани жанрови рамки и затова по-късно граматиката на поезията се прелива в синтаксиса на романа. Следователно на въпроса как да се чете "Естествен роман", се добавя още един отговор: езикът на лириката и романа е съставен от езикови единици, които едни спрямо други са равностойни носител на смисъла. Това означава, че всяка лексема е смислово толкова необходима за романа, колкото и за всяко лапидарно стихотворение от 1992-ра.

Защо текстът на Г. Господинов се самоопределя като "естествен"? Една от причините се крие в две важни състояния на човешкото съзнание. Това са сънят и паметта със своите предназначения. От една страна, те са литературни пространства, които позволяват, правят възможно съществуването на разказа, а от друга, мотивират появата на множество романови сюжети. Прочитът на "Естествен роман" може да се разположи между два реторични въпроса. Единият насочва към фигурата на говорещия ("кой разказва"), а вторият търси смисъла на удоволствието от разказването ("може ли случката все още да се разказва?"). На тези въпроси в текста нито веднъж не се предлага еднозначно решение, то се избягва. Пестеливо поднесената "история" всеки път завършва именно там, където може да започне отговор. Разнородните специализирани езици, използвани от романа, задават очакване, което не се оправдава. Нееднократното самодефиниране на текста привидно улеснява интерпретациите на своите читатели. Но литературната авторефлексия не стига до окончателни решения - те ще влязат в противоречие с "оголеното" намерение да се напише "роман с начала". Актуализирането на постигнатото в текста самопознание и ритмичното допълване на вече казаното не води към догадки. Реалният автор не се опитва да отгатне как биха изглеждали реакциите на четящата публика. Т. е. текстът не предвижда и не моделира конкретни жестове от поведението на литературната критика. Той подсказва как романът може да се чете и се отказва от назидателност, която може да се изяви в отсъстващата инструктивност. Дефинирането на основата на изключването сочи, че "Естествен роман" не съдържа вплетен метаезик, който да посочва на критика или читателя едно "правилно решение".

Проявите на дискретност се откриват в целия текст. На първо място идва отказът от еднозначността на предложените коментари. Следващият пример е значението на sub rosa dictum - деликатното мълчание на растенията, "безшумният език, говорещ с форми", породил поверителността на основното речниково значение на израза. Негативната дефиниция е също така проява на отказа от назидателност. Реториката на изключването остава неупотребена при самоозначаването на романа, но е неделима от инструментариума, с който се постига литературното познание. Затова, например, целият път на познанието, изминат и обобщен в трактата на естественика, се концентрира в една единствена и чудашки дефинирана категория - неравновесието.

Дискретността на изказа е в пряка връзка с многообразието на чуждите езици, от които е съставен романът. Г. Господинов пише белетристичен текст, за чието разказване е характерен предварително зададеният "нещастен" край. Романът не се нуждае от стандартно подредени сегменти, на които се крепи повествователната линеарност. Пренебрегнатите стандарти на наратива сочат едно от възможните предназначения на дискретния изказ. Всеки от тримата пишещи в текста се стреми да разказва, споделя, припомня в рамките на собствения езиков регистър. Но всички те имат един общ мотив - осъзнатата безгранична сила на словото: "Подозирам, че именно подробното и точно описание на онова, което идва, ще задейства механизма му. [...] Аз трябва да си служа с друг език" (с. 79). Упованието и страхопочитанието, пиететът и съзнанието за последствията от злоупотребите, удоволствията и първичният страх са възможните полюсни двойки, в които Г. Господинов разполага преживяванията на романа от докосването до езика. Затова деликатността на изказа е една от доминантите на "Естествен роман" - с подсказването на възможното четене и с апологоията на словото.

Георги Господинов изпреварва почти всяко намерение на своите тълкуватели, а така също и избора на дума от романа, която може да се посочи и обособи като ключова в бъдещите интерпретации. Всъщност кой Георги Господинов?

Sub rosa scriptum.

Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]

© Добромир Григоров. Всички права запазени!