Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]

Монитора ме гледа хладно и студено.

Угаснал е. Вече не трепти.

Очите ми се взират нейде уморено.

умът е трескав и не ми се спи.

Луната грее мрачно и зловещо.

Сред черни облаци изпалнени с тъга.

Сърцето бие глухо и горещо.

В кръвта се скрива моята сълза.

Света е черен. Ужасяващ.

Изпълващ с черни мисли моята глава.

Но някак. Той за мен е вдъхновяващ.

Затова и седя сега с отпусната глава.

Кръвта изтича бавно.

Кой каза, че била като река?

Живеех си уж славно,

но нищо няма значение сега.

Следя стрелките на часовника,

а погледа се замъглява.

Усмихвам се с присмех на съновника:

той винаги нещо обещава.

Ах, не! Сърце се разтуптява силно.

и виждам някакво сияние бледо.

Обгръща ме. Прегръща ме обилно.

Разтапям се във него за последно.

Сърцето се успокоява бавно. Спира.

Главата се отпуска. Някак нежно.

И погледа ми случайно съзира

едно тяло! Отвратително! Гротескно!

И бавно. Като насън.

Един лист полита към земята.

Камбана бие зловещо навън.

А тук... тук е прекрасно... като в гората...

03.02.2000

Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]