Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]

Конче тръгнало в гората

да попасе от тревата –

прясна, хубава, зелена,

от дъждеца посребрена.

Ето вече се разтварят

храсти, буки и върхари.

Поляната заветна – близко.

И стомахчето му вече писка.

Спират изведнъж тогава

дъх и стъпка в таз дъбрава.

На полянката, където

искало да попасе мъжлето,

мъничка кобилка пасла –

не била в човешка ясла.

Горда, лъскава, игрива –

също като самодива.

Леко тя глава извива

на кончето си поглед спира.

И захласната от него изведнъж

впуска се във бяг на шир и длъж.

Конят – буен, смел, красив,

със силен нрав горделив –

хвърля се в галоп след нея

за да хване тази горска фея.

Клони, птици и върхари,

каменни и зли чукари,

всичко минали двамина,

конят феята настигна.

Слънчо грее, веч залязва.

Ето и Луната се показва.

Кон възхитено глава навежда

и мило кобилата си поглежда.

Бурен вятър се извил.

Със звезди ги той покрил.

Литват двама в небесата...

мит ще станат за децата.

Сбрали се в едно сърце и воля,

тяло, нрав и бяг в простора.

Светят, пеят и гърмят

чува ги навред светът.

Всичко веч успокои се.

Прах и пепел приземи се.

Горе свертят общо двама.

пазят Любовта голяма.

20.07.2000

Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]