Обратно към: [Иван Христов][СЛОВОТО]

В няколко статии на страниците на вестник "Изток" Константин Гълъбов се опитва да утвърди естетиката на експресионизма. В тази насока той е безспорен продължител на линията на списание „Везни“. Но постепенно неговата привързаност към експресионизма отслабва и от бр. 53 на „Изток“ той заема дистанцирана позиция спрямо него. Тук ще се спрем на отношението на Гълъбов към Багряна, изразено в статията „На един златорожки сътрудник“¹. Естетиката на експресионизма се оказва неприложима към поетесата от сп. „Златорог“. Гълъбов определя стиховете на Багряна като „пълни със сетивност“, в тях „емоционалността отсъства едва ли не напълно“. Багряна според Гълъбов „се отнася чисто импресивно към външния свят, приема го такъв, какъвто е, примирена с неговата предметна хубост...“. Той дава пример със стихотворението „Гергьовден“, като заявява – „то е хубаво, но само като образност“. За него това стихотворение е „изящна бродерия“. Ще си позволя да цитирам цялото стихотворение. Анализът на тази творба ще ни помогне да стигнем до изясняване на причините, поради които тя не е оценена, и в крайна сметка на различните концепции, от които се тръгва към постигане на родното:

Гергьовден

Ще накършат момчетата върбови клони,

ще накитят вратите, иконите,

и обор, и хамбари, и плевня висока,

и кошара – за здраве на стоката.

А мъжете ще колят гергьовски курбани

и щом бият вечерня камбаните,

ще отидат жените със дискоси бели

да споходят пред празник умрелите.

Вечерта ще прекръстят децата заспали,

пред светията свещ ща запалят те

и ще легнат доволни, и сън ще сънуват,

и ще бъде той светло празнуване.

Че в зори свети Георги, ранил преди всички,

преди будните баби и птичките,

своя бял кон ще яхне, през плет и огради

ще прескочи, ще иде в ливадите,

ще се мерне в лозята, в горите ще викне,

ще обходи осевите никнали,

и ще благослови той по божа поръка

изкълнилите пролетни стръкове –

да пораснат, да станат до пояса нива,

да достигнат до жътва небивала...

А момците ще вържат в градините люлки,

да люлеят момите и булките –

и над тях от овошките цвят ще се рони,

ще се слънцето смее през клоните,

ще кънтят надалеко припевки и глуми

и ще светят лицата им румени...

В това стихотворение Багряна следва по-скоро една концепция на Пенчо Славейков за актуализиране на ритуала около празника, като по този начин постига съвременно звучене. Но разликата между „Змейново любе“² и „Гергьовден“ се състои в това, че Славейков тръгва направо от митологията. Този подход му помага да излезе от реалността и да стигне до едно извънисторическо и общочовешко обобщение, което е много важно за началния етап на модернизма. Багряна, подобно на Атанас Далчев, тръгва от действителността. Нейното стихотворение отговаря на основната насока на лириката от това време. То руши поетиката на символизма. Никъде в символистично стихотворение няма да срещнем лексемите обор, хамбари, плевня, кошара, стока, курбан. От гледна точка на поетиката това стихотворение се завръща към действителността. Можем да кажем, че то се завръща към една селска действителност, към една локална колоритност. То осъществява и своеобразно завръщане към колективитета. В него Багряна интерпретира празничния живот на колектива, а не вълненията на отделната личност. Въпреки това обаче стихотворението не губи своето универсално звучене – поради факта, че завръщането към действителността не го лишава от неговата метафизична насоченост. Как става това?

На първо място, освен наличието на лексика, която представя една всекидневна, селска действителност, откриваме и аксесоари на символизма. Думите сън, вечерня, камбани, светия, дискоси, светло празнуване можем да срещнем и в символистично стихотворение. Така, преодолявайки поетиката на символизма, Багряна се явява негова наследница, а тази поетика има метафизична и антимиметична насоченост. Но универсализмът на стихотворението се постига и чрез актуализирането на ритуала около празника „Гергьовден“. Ако Пенчо Славейков и Гео Милев в стремежа си да се върнат към най-дълбинните, първичните извори на духовна култура се насочват към интерпретацията на по-древни фолклорни образци, то Багряна се насочва към по-късни варианти, върху които е сложило отпечатък християнството.

Нека сега обърнем внимание на значенията, закодирани в ритуала на празника „Гергьовден“. Те ще разкрият редица аспекти на Багряниния замисъл и на начина, по който тя третира проблема за родното.

Под християнската същност на свети Георги Победоносец се откриват древномитологични пластове. Той е героят мъченик, с когото фолклорната традиция свързва езическите пролетни скотовъдни култове и мотивите на змееборството. Побеждавайки демона на злото (змей, дракон), той възстановява хармонията на битието. В митологичното съзнание свети Георги изключително много се доближава до типа на културните герои – демиурзи, които унищожават хтонични чудовища.

В традицията светецът винаги се представя като конник, който не само побеждава змея, но и освобождава девойката, предопределена за жертва. Така е изграден и образът му в народните песни и в иконографията. Но победата на свети Георги над змея може да се възприеме и като метафора за победата над студа, зимата, злото и освобождаване на пролетта и растежа. Така християнството заимства от езичеството и пренася върху светеца някои от чертите на пролетните божества на плодородието, а Гергьовден става сезонна граница в скотовъдния календар.

В обредните практики на празника са запазени множество езически елементи. Съществен момент в самия ритуал е жертвоприношението на агне (курбан) – то се свързва и с жертвата, която Авраам е готов да принесе за прослава на своя Бог. Жертването на най-скъпото, лишаването от него е своеобразна смърт, която трябва да предизвика нов живот и изобилие. Тематиката на някои от песните, изпълнявани на празника, отпраща директно към библейския мотив за Авраам и Исаак. Така жертвата става предпоставка за бъдещото раждане. С идеята за преход към новата аграрна година са и останалите обичаи. Люлеенето на гергьовски люлки, напяването на пръстените, събличането и забраждането на младите невести са все практики със соционормативен характер. Те имат инициационна същност със сватбена насоченост към продължаване на рода. Тяхната задача е да обозначат приемането на младите девойки в групата на зрелите жени, т.е. тяхната нова социализация.

Нека сега обърнем поглед към стихотворението и да видим как точно Багряна интерпретира тези значения. Прави впечатление, че в първите две строфи стихотворението въвежда в битовата страна на празника, в пресъздаването на обичая и това вероятно е подвело Гълъбов да смята, че Багряна има чисто импресивно отношение към действителността. Любопитно е, че в това битово пресъздаване на ритуала, който се е превърнал в навик, са замесени, на първо място, момчетата и после мъжете. Момчетата кършат върбови клонки, а мъжете колят своите гергьовски курбани, но това е повече защото традицията повелява така и няма пряко отношение към сакралността. Това е по-скоро едно „мрачно“ празнуване според отживелите патриархални норми. За разлика от момчетата и мъжете, които са улисани в битовото възпроизвеждане на значения, жените отиват на гробищата, една междинна зона на контактуване с космоса, където осъществяват истинската медиация между тук и отвъд, между сега и тогава. Временното преминаване в зоната на смъртта и завръщането им в нов социален статус им дава право да „прекръстят“ своите деца. Така с идването на вечерта и тържествеността на празника, след биенето на камбаните се разкрива истинският носител на сакралното, и това са жените. Но женската интерпретация на идеята за родното не спира дотук. Подобно на Гео Милев Багряна използва един похват на съновидението. От трета строфа нататък действието като че ли се пренася в съня на жените. По този начин поетесата се доближава до разбирането на Милев за родното като подсъзнателно. Сънят всъщност слага край на фалшивото „мрачно“ патриархално празнуване, което, макар да е празнуване, е обвързано със зимата, студа и злото, които трябва да бъдат победени. В това се състои същинският смисъл на празника. Така със съня започва светлото празнуване, което е възтържествуване на космоса над хаоса, на пролетта над зимата, на свети Георги над змея.

Багряна не представя съня като индивидуално състояние, той не е пренасяне в метафизиката само на една отделна героиня. В интерпретацията на Багряна сънят е колективен, той е преимущество само на жените, но е значим за колектива изобщо. Така дори контактуването с мъртвите бива изместено от истинското контактуване с един женски свят, в който се явява свети Георги. През съня Багряна стига до митологията. Общата природа на съня и мита за писателите модернисти се превръща в средство за преодоляване на действителността. Но в това стихотворение Багряна като че ли иска да отиде отвъд патриархалната митология, иска да се докосне до една изконно женска митология. За тази митология борбата със змея, която е фиксирана в много фолклорни образци, отпада като ненужна, защото е резултат на един мъжки свят. В тази митология въобще е пренебрегнат антагонизмът и предпатриархалният женски свят е даден като изначално добър. Жертвата, курбанът биват отречени като мъжки. И Авраам и Исаак стават жертва на едни мъжки свят, който изисква подобна инициация. Багряна взема от патриархалната митология единствено мотива за обхождането, който е магическо действие за плодородие.

В колективния сън свети Георги се събужда преди всички, той пръв разчупва нормите на мрака, на нощта, но и на зимата, на студа. Той се събужда дори преди „будните баби“ – зорките охранители за спазването на патриархалните норми, и преди птичките – крепителите на фалшивата патриархална хармония. На едва пеещите птички в творбата Багряна противопоставя препускането на белия кон. В статията „Елисавета Багряна и историята на българската женска литература“³ Миглена Николчина разкрива значението на образа на Пегас в тази поезия. Крилатият кон е конят на поетическото вдъхновение, който по заповед на Зевс удря с копитото си планината Хеликон, за да я усмири. Под този усмиряващ удар избликнал Конският извор, Хипокрене, свещеният извор на Музите. Пегас е конят на музите. Той е съществото, което може да отведе всеки, който го обязди, при извора на вдъхновението. В статията изследователката изяснява как жената в поезията на Багряна все повече се отдалечава от класическия си облик на муза и вдъхновителка, и чрез странни сраствания с различни митове се превръща в ново, невиждано същество – а именно в покровител на музите, във вдъхновен творец, а не във вдъхновителка. Тази непозната героиня си поставя за задача да свърже амазонския с музическия свят („Амазонка“), спорния и съмнителен свят на изтласканите по периферията на човечеството жени – войни, с централния, безспорен свят на класическите ценности. Тя се стреми към Хеликон, възседнала коня Пегас, за да го накара да удари повторно с копито по свещената планина и да обнови източниците на вдъхновението. Така героинята воюва с едно утвърдено в патриархалната идеология разбиране, според което „жената е муза, а музата вдъхновява, не твори“⁴.

И така, Свети Георги препуска на своя Пегас и преодолява плетове и огради, за да иде в ливадите, горите и лозята, където мощно ще извика в противовес на тихата песен на пролетните птички. Защото това е вик – раждане на едно ново съществуване. Действието в поемата протича на няколко равнища. Между съзнателното и безсъзнателното, между колективното и индивидуалното, между миналото и бъдещето, между празника и всекидневието. Прехождането в съня може да бъде разчетено като своеобразна инициация на самата лирическа героиня в поемата, която достига до собствено осъзнаване на предназначението си в света. В края на поемата следва ново връщане към действителността. И тук се явява образът на любовта, необременена от патриархалните норми, който е окончателното преоткриване на света, но в крайна сметка – и на идеята за родното. В края на поемата момците връзват в градините люлки и люлеят на тях момите и булките и дори овошките и слънцето са съпричастни на тази радост. Ето защо припевките и глумите на младите хора кънтят надалеко – защото те не озвучават само един празник, а смислеността на битието. Така в интерпретацията на Багряна свети Георги бива видян като пазител на изначалната и всеобща любов и понеже тя е предварително дадена, подобно на битието, не изисква активно отношение.

Нека сега да спрем вниманието си на стихотворението „Потомка“ (1925). Също като "Гергьовден" и то е включено в първата стихосбирка на поетесата – „Вечната и святата“ (1927), с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература. Това стихотворение ще ни даде възможност да погледнем по-задълбочено на разбирането на Багряна за родното. Според Елка Димитрова⁵ „Потомка“ е „творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на „новите“ гласове от 20-те спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция“⁶. Стихотворението според изследователката е изградено по схемата теза–антитеза–синтез, която е „композиционна метафора на неспокойната-в-себе-си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост“.

И наистина, по подобие на битовото преповтаряне на ритуала „Гергьовден“, аксесоарите на реалистичната традиция – прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, не могат да произведат някакво актуално родно значение:

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Така фотографската и писмена документация на идентичността, биологическата принадлежност се оказват непосилни да изразят новата модерна същност на родното. Багряна отива обаче още по-далеч. Дори познаването на духовните завети на предците е недостатъчно да произведе идентичност, ако това познание не се превърне в собствено изживян живот, т.е. в собствено придобито познание. В този смисъл Елка Димитрова акцентира на новия тип модерност на Багряна, който се откроява чрез възраждане на земното, автентичното, живото, човешки преживяното и в преодоляването на прекалената „литературност“ на предходната традиция. Като гарант за автентичността на това преживяване е посочено онова, без което животът е невъзможен, а именно кръвта: 

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Нека припомним, че точно със същия аргумент Гълъбов утвърждава новата литература: „Това сраждане с българския живот, за което ни помага експресионизмът със своя повик към примитивизъм, трябва да се тълкува не само литературно-исторически, но и културно-исторически. Човекът на Балкана, влюбен в живота, близък нему, излива нещо от своята топла, алена кръв в жилите на бледия съзерцател от неотдавнашното минало, в човека на кавала от новото време, живящ отчасти в душите на всинца ни, но възкръсващ у мнозина в целия си ръст“⁷. Багряна държи на кръвната приемственост, но не в смисъла на родова връзка, а на един действително изживян живот. В това стихотворение тя отрича както биологическата концепция за постигане на родното, така и историческата. Тъмнооката прабаба и светлият хан губят своите етнически и времеви характеристики и се превръщат в символ на съединението между тъмнотата и светлината в името на любовта:

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

И тук отново се появява фигурата на коня Пегас, метафора на освобождаващото вдъхновение. В своите извънетнически и извънисторически характеристики героите израстват до размерите на стихийността и добиват митически измерения. Ето защо вятърът, една от стихиите, идва, за да се превърне в помощник на любовта:

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Елка Димитрова изтъква, че героинята на Багряна преобръща модела на наследяване. Тя се оказва потомка на своята прабаба, едно изключение от традиционния ред, на прародителката, излязла извън представите за правилно, редно, добродетелно. По този начин Багряна преодолява историческата концепция за родното, като отнася модела на наследяване към правремената. Подобно на Гео Милев⁸, който в цивилизацията вижда механизъм за обезличаване на човека, Багряна разглежда цивилизационните натрупвания като резултат на патриархални ограничения. Ето защо героинята наследява не своята майка, баба, а тъкмо своята прабаба – модела, около който не съществуват цивилизационни натрупвания, модела – символ на хуманността, на самата култура.

Безспорно поетесата изгражда своето разбиране за родното, като използва някои от похватите на романтизма. Това са мотивите за скитничеството и за среднощното бягство, за несъобразяването с нормите на колектива. Вече посочихме, че тези мотиви се срещат и в интерпретациите на Славейков и Милев. Но точно извънвремевото разгръщане на образите спомага стихотворението да преодолее поетиката на романтизма. Героинята губи своята конкретика и се превръща в метафора на жената или на пражената изобщо, метафора на жената, която се бори с фалшивите норми, но не само в конкретния исторически момент, а с ограничаването на личната свобода въобще. И в това стихотворение героинята утвърждава себе си чрез преодоляването на редица граници. С помощта на Пегас тя преодолява пространствените рамки, които се оказват тесни да поберат новото разбиране на идеята за родното. Но по-важното е, че и тук намира израз противопоставянето на устното слово, на гласа срещу писмената традиция. На литературността, на писмеността на символистичната поетика поетесата противопоставя волната разлятост на гласа:

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Така Багряна утвърждава първичността, сетивността – като нова форма на женската идентичност. Точно този нов момент е останал неразбран за рационалистичната концепция на Гълъбов. Стихотворението „Потомка“ е представително именно за новия тип модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като „нов глас“ чрез едно „приближаване-отместване“ от традицията. Така в поантата на стихотворението грехът се утвърждава като път за постигане на познанието с цената на жертването на спокойния живот, а героинята най-сетне назовава своята истинска прародителка:

Може би съм грешна и коварна,

може би средпът ще се сломя –

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

Утвърждаването на хтоничното начало, първичната свързаност със земята, изначално женското отпращат отново към митологията. Нека припомним, че в архаичните митологии змията е символ на злото, на греха, но и на мъдростта, на здравето и вечното обновяване на живота. Именно змията е решително свързана със символиката на земята и представлява метонимия на змея.

Тъкмо тръгването от ритуала, от митологията обаче за Гълъбов не е път за постигане на родното. За него митологичният човек е представител на един отминал етап в българската култура. Концепцията на Багряна в някои отношения е близо до разбирането на Гълъбов. Ето защо той е по-снизходителен към нея отколкото към Фурнаджиев. В стихотворенията „Гергьовден“ и „Потомка“ Багряна е близо до действителността и осъществява завръщане към колективитета, но нейната поетика не е експресионистична. Самият Гълъбов дефинира експресионизма като изкуство, в което „нещата се явяват деформирани от душата на твореца и отпосле свързани в едно ново единство, отлично от онова, което те имат извън нас (…) Така възпроизведени нещата са чужди на действителността, но са пълен израз (Expression) на това, което сме ние“⁹ – посочва той. В своето изследване за експресионизма Едвин Сугарев¹⁰ подчертава, че художественият метод на експресионизма държи на активната и преобразяваща воля на художника. Художникът според експресионистите не отразява света, а изразява себе си, своето отношение и своята воля за промяна. Именно активното отношение към света и деформацията на действителността са двата основни компонента, които отличават концепцията на Гълъбов от тази на Багряна. От днешна гледна точка Гълъбов наистина изглежда краен по отношение на поетиката на Багряна, но в основата на това неразбиране стоят две различни концепции за постигане на родното.

1 Гълъбов, К. На един златорожки сътрудник. // Изток, № 24, 27.03.1926 г., с. 3.

2 По този въпрос виж моята статия „Пенчо Славейков. Модернисткото разбиране на понятието родно“ в сп. Български език и литература / Ред. Огняна Георгиева-Тенева – кн. 3, София, 2008, с. 46

3 Николчина, М. Елисавета Багряна и историята на българската женска литература. // Николчина, М. Родена от главата : Фабули и сюжети в женската литература. София : СЕМА РШ, 2002, с. 33.

4 Пак там, с. 46.

5 Димитрова, Е. „Потомка“. // Лит. форум, № 22, 4–10 юни 2002.

6 Пак там.

7 Гълъбов, К. Николай Лилиев и младите поети. // Изток, № 19, 21.02.1926 г., с. 3.

8 Милев, Г. Родно изкуство. // Везни, 1920, № 2

9 Гълъбов, К. За експресионизма. // Златорог, 1921, № 3.

10 Сугарев, Е. Българският експресионизъм. София : Нар. просвета, 1988 с. 45.

Обратно към: [Иван Христов][СЛОВОТО]

© Иван Христов. Всички права запазени!