Обратно към: [Актрисата и поетът][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

Предполагам, че някой психоаналитик формалист би определил – след прочитането на четирите писма – бързо и безпогрешно душевното състояние на Дора Дюстабанова. Тази рязка смяна на настроенията, тези внезапни обрати на мисълта, това шокиращо отчуждение от света и хората, живота и театъра, съчетани със самоунизително преклонение пред Траянов и нееднократно изтъквано чувство за малоценност в сравнение с него, разкриват твърде сложен и необичаен женски характер.

Същевременно из редовете зорко се стрелкат две всевиждащи очи на еманципирана, но и твърде „женствена” жена: „Ирина Тасева – тая девственица”, „Някой някога разправял, че щял си да ме оставиш – идиоти с идиоти!”, „Само да не си купиш гарсонетка, че ужасно ги мразя!”

Дали някой друг освен Траянов е подозирал коя е и какво представлява Дора в своя вътрешен мир?

* Цвета Андерсон-Маджарова: ”Светъл лъч в живота му беше Дора, тази Дора, която бе посветила живота си на него, която се беше отказала от своето „аз”, а живееше само за Теодор и чрез Теодор”.

** Петър Кишмеров: „На пръв поглед никой не можеше да открие у нея голямо, пламтящо от любов сърце към изкуството – към театъра и поезията, - на които Дора се бе обрекла изцяло. Тази изключителна любов навярно е станала причина да се привърже към Теодор и да остане оттогава до края на живота си негова неразделна приятелка. Тя имаше изключителна заслуга за непрекъснатото поддържане на високия творчески дух на поета.”

Тези две мнения на съвременници и обясняват, и озадачават, защото съдържат и вникване, и недооценяване на „истинската” Дора, тъй като просто не са получавали от нея подобни писма с пълни „самопризнания”. И все пак коя е истинската: тази, която смята, че и най-добрата роля не струва, когато се прави „между зверове”, или тази, за която изкуството е всичко? Тази, която отрича изцяло себе си заради Траянов и убедено твърди, че дори и много талантлива, е в театъра „само за пози”, или тази, която изправя на крака публиката с играта си в патетичната драма на Едмон Ростан „Орлето”?

Струва ми се, че при Дора се сблъскваме с една рядка все още (тогава) за българските условия форма на модерното самосъзнание, което трагично преживява сблъсъка с абсурда на живота. Убедена в гения на Траянов, тя – през призмата на това непоклатимо убеждение – вижда безсмислието на света, в който човек може да притежава само една-две истински ценности. „Тук, на тази земя, имам само теб и мама, а горе на небето Бог – и вън от туй нищо друго.”

Ако вярваме докрай на написаното от Дора (а какво друго ни остава впрочем?), за нея само тази неземна любов и изкуството са начин да избяга от действителността, в която тъй или инак трябва да се живее. Подобно душевно състояние не означава липса на воля за живот и на жизнерадост. Това просто е едно трагическо усещане за живота в нозете на Голямата поезия, чийто жрец е нейният гений – Теодор Траянов.

Следващите писма го потвърждават. Във всеки случай бърка онзи наш литератор, който бе писал някога, че до големите български творци не е имало големи жени. А може би ние твърде малко знаем? Дора Дюстабанова със сигурност е една от тях.

Сл. Г.

15 юни 1932 г. Варна

Мое любимо дете,

Току-що получих писмото ти и се разтревожих много. Виждаш ли, дете мое, докато ти си добре, аз понасям всичко мъжки. Но когато знам, че ти си тъй далеч от мен и не се чувстваш добре, аз падам духом и започвам да се отчайвам. Ти си единствената ми радост тук на земята. Ти си въздухът, който аз имам и чрез който живея.

Аз мога да бъда болна, аз мога да бъда отчаяна, но ти, дете, ти не бива. Ти знаеш, че аз живея само чрез теб. Че аз съм тук, на тази земя, само за теб. Аз съм нещо само чрез теб. Повече нищо не искам от живота. Тези девет години аз изживях толкова неземно щастие с теб, каквото никой никога не е изживял. Аз благодаря на Бога за всеки миг, прекаран с теб. Или, когато съм далеч от теб, аз си припомням за всичко минало и изживяно и ми се струва, че чета някакъв небесен роман. И се питам с какво, с какво заслужих това Божие благоволение, та ми даде тогава щастие тук, на тази грешна земя. Какво са всичките наши страдания, лишения пред тази наша любов! И всеки миг си повтарям: „Ти трябва да понасяш всичко мъжки, защото ти имаш Тодор, големия гений, големия човек. Ти имаш неговата безумна любов”.

Нищо друго в света не ме интересува. Готова съм всеки миг да плюя в лицето на този прогнил морален свят. Та ний с теб сме плюли на тези филистери, потънали, разбира се в сифилис. Тук, на тази земя, имам само теб и мама, а горе небето Бог, и вън от туй – нищо друго.

Театърът ми се струва най-жалкото и смешно нещо, а артистите – най-страшните хора. И всеки момент ясно виждам, че аз съм в театъра само за пози, даже да съм много талантлива. И нищо друго. Изкуство между зверове не се прави. Моето единствено и голямо изкуство е да ти служа на теб. И то е най-голямото изкуство. Всичко друго за мен е лъжа. Краката ти ще мия и ще пия водата. И това хиляди повече ще ме облагороди и успокои сърцето ми, отколкото най-хубавата роля, която ще създам между хора, които миришат на тиня.

Моят единствен път е да ти остана вярна ученичка. Да бъда човек и човек. С най-малката си постъпка към теб да се доближавам до Бога. Да бъда простовата като последната селянка и чиста душа като новородено дете. Но тогава, когато дойде момент да те защитя теб, па макар и пред целия свят, ще имам нечовешката сила, която би погубила всички. Това го изпитаха мнозина вече.

Имам твоите „Романтични песни” при себе си. Те звучат особено при морето. Тодоре, ако ти знаеш какъв гений си, ти не би ме погледнал. Не, не се смея. Те са някакви неземни космични песни и ти се струва, че най-малката вълна ги повтаря. Какво нещо е голямото изкуство!

Тодоре, любимо мое дете, да можех в този момент да помилвам ръцете ти, косите ти. Те ми се струват така неземни, така чисти. А твоите детски очи, които приличат на планински езера. Чак на дъното виждам Чисти, кристални. Та има ли по-чист човек от теб!

Мило мое, златно дете, утре заминавам за Шумен, ще играем „Престъпление”. В събота ще се върна. Ти дотогава трябва да ми пишеш две писма или да пристигнеш цял-целеничък.

Не мога да си представя момента, в който ще те видя. Отново при мене! Ръцете ти, очичките ти, крачетата ти и не знам още какви работи – всичко при мен.

В този момент на гарата никой не бива да съществува, защото чудо ще стане. А моите колеги ще си глътнат езиците, въпреки че някой някога разправял, че сигурно щял си да ме оставиш. Идиоти с идиоти.

Мило мое дете, искам да те развеселя, затова ти пиша такива глупости. Ето така и аз сега съм весела. Та ти скоро, бубо, ще бъдеш при мен. Но искам да бъдеш елегантен. Само да не си купиш гарсонетка, че ужасно ги мразя.

Стаматов е от няколко дена тук. Но е много болен. Има вода в коляното и е пред голяма опасност. Не мога да се начудя защо стои във Варна, а не се върне в София при добри хирурзи. Аз още не съм ходила да го видя. Днес се канех, но не се чувствам добре и реших да пазя стаята в хотела. Недей мисли нищо особено, малко съм настинала.

Страхувам се за Стаматов да не стане зле. Нашият ***Стефан Савов също бил много зле. Пневмонията го повторила. Горкичкият! Не дай Боже да се случи нещо лошо! Един от най-симпатичните хора в театъра. А ние сме свидетели как Ирина Тасева (тая девственица) разиграва всички мъже.

Други новини засега в нашия театър няма. Аз сега ще вечерям (вечер се храня в хотела), ще почета малко и ще си легна. Въпреки че много ми се ходи на разходка, но се страхувам да не настина повече. Като дойдеш, ще ходим до късно. Тодоре, ти не можеш да си представиш каква красива и голяма градина има край морето. Просто божествена. На теб ще ти хареса много. Аз винаги мисля какво на теб ще хареса. Слънцето не е много силно и аз вече осем дена не съм правила слънчеви бани. Тук беше много студено. Но щом се стопли, и веднага почвам да се пържа на пясъка. Има чудесна тераса под плажа до самото море. Аз ще се къпя, а ти ще ме гледаш. Но няма да ме видиш, защото аз съм на женския плаж. Детенце мое, искам да си спокойно, да тръгнеш към Варна, когато намериш за добре. Но колкото по-скоро, толкова по-добре…

Целувам те безумно и толкова пъти, колкото на небето има звезди.

Твоя вечно любяща Дора

Хареса ли ти снимчицата?

П.С. Кажи на ****Лилито и на мама, че съм ходила у леля си Ветка и че ще им пиша скоро писмо. Успокой Лила, че скоро ще дойде във Варна.

(Следва)

* Цвета Андерсон-Маджарова – пианистка, близка приятелка на Траянов от виенския период на поета.

** Петър Кишмеров (1898-1962 г.) – юрист, приятел на Траянов. Имал е поетични наклонности и е сътрудничил на сп. „Хиперион”.

*** Стефан Савов (1896-1969 г.) – артист в Народния театър и автор на редица драматургични произведения, поставяни в театъра.

***** Лилито – Лилия Дюстабанова. Най-малката от сестрите Дюстабанови. Когато започва връзката между Дора и Траянов, Лилия е осемгодишна.

Обратно към: [Актрисата и поетът][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

© Славимир Генчев. Всички права запазени!