напред назад Обратно към: [Белези от българин][Антон Баев][СЛОВОТО]



30. Пръстенът на Нибелунгите


През затворените прозорци и врати на къщата на Спас Господов пищеше Вагнер. Това бе музиката, чудовищната оратория, на неговия нескончаем сън.

 

Разбира се, Вагнер! Нали той превръща изкуството в религиозен ритуал. Записките и митичното полубожествено съществуване на Спас Господов бяха не по-малко мистични.

 

Изкуството (нали и аз пописвах по малко) винаги е било свързано с религията, с вярванията, с вярата. Най-религиозните времена създават най-големите шедьоври, най-вярващите народи — също.

 

“Коренът на думата култура означава почитам, боготворя — запомнил съм да ни обяснява Спас Господов в училище. — И така е било в древността, в пещерите, където се заражда: в рисунките с въглен, в скалните надписи — самото изкуство.“

 

По това време май написах и първото си що-годе свястно стихотворение, в чийто финал щедро обещавах на мъжа и жената, че Господ ще ги нарисува с въглен върху късче варовик. Спас Господов не остана очарован от фриволността на юношеската ми фантазия.

 

“По-късно обаче — продължи урока си той, — някъде през ХIХ век (това бе един от любимите векове на Спас Господов) културата издига себе си в култ. Формулата е изкуство заради самото изкуство. Художникът е Бог, Логос, Демиург. Финалът на Флобер, Джойс, Томас Ман е самият Рихард Вагнер, любимият композитор на Хитлер.“

 

Слушахме нашият Magister Ludi (защото в безкрайните си съновидения Спас Господов се бе превърнал неусетно в Magister Ludi на поколението от края на Студената война) без да разбираме нито понятията, които използваше, нито писателите, за които говореше. Нашето неразбиране ни караше сляпо да се влюбим в думите му, в идеите му, в писателите му. Много по-късно си дадох сметка, че българинът обича онова, което не разбира, и ругае близкото, понятното, своето.

 

Ние обичахме Спас Господов, защото Спас Господов беше всичко онова, което самите ние не бяхме и не можехме да бъдем.

 

Беше ли проникнат от шаманство нашият Magister Ludi? Не бе нужно да ходим в Байройт, за да се уверим в това. Понякога — в протичащите в безкрайното никъде негови часове — сред купищата думи и заклинания, сред жестовете и откъслечните записки, ни се струваше, че Пръстенът на Нибелунгите е камерна, плаха творба пред хаотичната балканска оратория.

 

Спас Господов бе нашият Бог, Логос, Демиург, шаман на Висшия разум, жрец на Вярата, пред чийто олтар и най-пищното жертвоприношение на северните раси е недостатъчно. Колкото повече не разбирахме посланията му, толкова повече той ни се струваше богоизбран.

 

Ние самопревръщахме Спас Господов в топос, в пъп на света, ритуализирахме собственото му съществуване до висш неразбираем, кодиран смисъл. В часовете му и по-късно — в общенията по време на нескончаемия му балкански сън — изпадахме в екстаз, в екстатичен комплекс подобен на спасгосподовото отшелничество или неговото самопреследване. Постепенно свикнахме да чуваме себе си, да виждаме себе си, да пипаме сами себе си.

 

Ако съзирахме някой друг в обсега на нашия безумен богоотдаден танц, несъмнено го обявявахме за враг, провокатор, лъжебог. Стрелите на гнева ни го пронизваха, светкавиците на заклинанията ни го изгаряха.

 

Само българи танцуват на кладата боси.

 

Постепенно, вместо дълги разговори, получавахме кратки заповеди от Спас Господов, посланията му се смениха със заклинания, а така желаните от нас дискусии станаха голо ръкопляскане, заглушаващо всичко наоколо. Самообожествяващият се ритуал на балканската мистика не търпи нови герои, други идеи, по-големи от себе си.

 

Дори някой някъде да искаше да проговори на разбираем език, Спас Господов така надуваше Вагнер, че Пръстенът на Нибелунгите ни задушаваше в мъртвата си хватка, не пропускаше нищо да мине през нея. И единственото, което ни оставаше, бе да запушим уши, докато чудовищната оратория, приключи.

 

И сега, когато най-сетне влязох в тресящата се от Вагнер къща на Спас Господов, го съзрях, проснат гол, върху масата за хранене. Беше скръстил ръце на гърдите си, изпружил крака и затворил очи и уста.

 

“Мъртъв — рекох си. — Нашият Magister Ludi е мъртъв!“

 


напред горе назад Обратно към: [Белези от българин][Антон Баев][СЛОВОТО]

 

© Антон Баев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух