напред назад Обратно към: [Белези от българин][Антон Баев][СЛОВОТО]



31. Българската чаша


Така завърши и шестото, преминало в сънища и бълнуване, денонощие (съзерцателната фаза) от живота на Спас Господов, а в седмото Спас Господов го удари на почивка и сублимация. Това бе и последното денонощие на Спас Господов и то беше, можем да кажем сега, ироничната фаза от неговото разнообразно и пълно с превратности и превъплъщения българско битие.

 

Както лежеше гол на масата за хранене с еректирал при задушаването морав член (защото нямаше съмнение, че Спас Господов бе зверски удушен, а може би и насилен преди това от самата си неестествена смърт, нещо, което щеше да покаже последвалата аутопсия), Спас Господов изведнъж кихна, да, кихна, тъй кихна, че си помислих да не би да настива. Дръпнах падналата на пода покривка и я разстлах над трупа му.

 

Покритият Спас Господов приличаше на индианско иглу, опънато за някакъв вуду ритуал. Запалих кандилото на стената и когато се обърнах, видях иглуто да се спихва, а костите на Спас Господов изпукаха като на пробуждащ се след дълга кома жив труп, решил на отиде на фитнес. Отместих покривката за ядене от лицето му и поднесох чаша топла вода до посинелите устни. Спас Господов отпи и се задави.

 

Спас Господов кашля дълго, до зачервяване, сякаш избягалата му нейде душа отново се връщаше във восъчното тяло.

 

„Ама ти какво правиш?“ — попита ме Спас Господов изпод покривката.

„Съживявам те — отвърнах. — Беше умрял.“ (Оттук моето, досега откъслечно и ненатрапчиво, появяване в сюжета придобиваше функция на втори главен герой.)

„Тъй ли?“ — учуди се Спас Господов, сякаш никога не му се бе случвало да умира.

„Ами да, не знаеше ли?“

„Човек никога не знае жив ли е или мъртъв — рече в свойствения си афористичен стил Спас Господов. — Обърни се!“

 

И Спас Господов се изправи в цял ръст, а аз застанах с лице към стената, на която още гореше кандилото, за да не гледам срамотиите му. „Готово!“ — каза след малко моят Magister Ludi и когато отново го погледнах, видях го в дънки, моряшка фланелка и с Nike маратонки, 43-и номер. От изумление изтървах чашата с вода, която още стисках в ръка.

 

Спас Господов се засмя гръмогласно и рече: „Нали знаеш приказката за оптимиста и песимиста. Оптимистът казва: чашата е наполовина пълна. Песимистът отвръща: чашата е наполовина празна. А реалистът заключава: тази чаша е счупена!“

 

Спас Господов бе възкръснал като счупена чаша пред очите ми и сега изпълваше със съдържание празния си допреди обем. А чашата, с която влях излетелия му дух обратно в мъртвото тяло, се бе пръснала на пода. Спас Господов събра парчетата и ги хвърли в кофата за боклук.

 

„Пито-платено! — рече Спас Господов. — Българската чаша е като кофичките в MacDonald's: за еднократна употреба.“

„Но хан Крум е ползвал черепа на император Никифор за чаша!“ — подхвърлих, засегнат от саркастичния нихилизъм на възкръсналия Magister Ludi.

„И къде е тоя череп сега? Да не би да е при Божидар Димитров?“ — изхили се Спас Господов.

„Но, Magister, нали трябва да сме горди с миналото си!“ — опитах се да възразя.

„М-м-м, мирише ми на М-М-М, Марко, Марко Семов!“ — запуши нос Спас Господов.

 

„Но ти ни учеше, че чувството за разпад предшества самия разпад. Защо сам ни внушаваш това чувство?“

 

„Защото българинът никога не е готов да види собствения си разпад! Колкото повече се разпада българинът, толкова повече дуе патриотарски мишци, помпа анаболни мускули, трупа стероидна маса. Българинът е като плондер с националистически вентил в задника. Всеки миг ще се пръсне, но не вади винтила. Щото, ако го извади, ще се спихне! Това е драмата на българина. Българската чаша нито е наполовина пълна, нито е наполовина празна. Българската чаша непрекъснато се изплъзва от ръцете на българина! Българинът пули очи и се заканва на другите, сякаш не той я е изпуснал за пореден път.“

 

„Искаш да кажеш, доколкото схващам, моля те, поправи ме, ако греша, Magister, че българската чаша е все счупена?“

„По-лошо — рече победоносно възкръсналият Спас Господов, — тя е в състояние на неконтролируем летеж! Българската чаша се е изплъзнала от подноса, плиска вино и кръв наляво и надясно, но неудържимо се е устремила към пода, където я чака поредното пръсване!“

„Но тогава какъв е смисълът да се опитваме да балансираме летежа й?“

„Voila! Абсолютно никакъв.“

 

„Но аз те спасих, Magister, с тази чаша, която преди малко изхвърли на боклука!“ — настоях, въпреки че бях наясно, нямам никакъв шанс срещу убийствения му сарказъм.

„Trepasse? А откъде си сигурен, че всичко не е било предварително нагласено? Имаш ли свидетели на моята смърт?“ — попита Спас Господов ехидно.

 

„Но аз свидетелствам, че беше мъртъв! — рекох, изумен от наглостта му на завърнал се от мъртвите. — Свидетелствам за постморталната ти ерекция, за белезите от душене по шията. Дори езикът ти беше прехапан! Trepasse, разбираш ли, три пъти trepasse!“

„Един свидетел не е никакъв свидетел! — отвърна невъзмутим Спас Господов. — Най-много да си свидетел на поредния български коитус. Българите се съешават така, сякаш умират. Trepas? Non! Нищо не си разбрал, защото си девствен!“

 

„Ти, ти, ти! — рекох, без да знам как да изразя възмущението си, от което бях пламнал целият. — Съжалявам, че те съживих! Трижди съжалявам. Проклет да си!“

„Bien! — плесна с ръце превъплътеният във франкофон Спас Господов. — La plage!“

 


напред горе назад Обратно към: [Белези от българин][Антон Баев][СЛОВОТО]

 

© Антон Баев. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух