напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Намигащата японка


Цялата тази история е свързана с експроприацията. Без сам да участвува в този революционен акт, дядо ми, който се имаше за велик демократ, като всеки нормален българин между впрочем, успя в един момент да усети прекрасните страни на това действие и сам, без да беше чел Маркса, стигна до концепцията за експроприация на експроприаторите, благодарение на което пък по-късно успя да стане близък познат на всички по-известни пияници в града.

И тъй, някъде към последните дни на декември 1947 година, моят дядо, който отдаде целия си живот на пощите, стоял в една от стаите на колетното отделение и се чудил откъде да я захване и как да я довърши, когато при него нахлува, това е точната дума, лично началникът на пощата, ниско човече, и му казва: стига си се дръгнал, където не те сърби, ами взимай Митака и бягайте в макаряната фабрика. Там намираш, значи, новия директор, даваш му тази бележка, взимате часовника и право в моя кабинет. Същият ден настъпила голяма галиматия в колетното дело, но резултатът си струвал и вие ще го оцените. Едно истинско бижу на швейцарското часовникарско изкуство било поставено на лавицата в опушения кабинет на началника на пощата. Представете си два Атланта с бронзови тела, достойни за ръката на Микеланджело, които крепят на могъщите си рамене синия порцеланов глобус на Земята, а под самото кълбо, между тях двамата, матово грее циферблат с позлатени стрелки и филигранно изписани римски цифри. Той беше донесен от Австрия, град Виена, като подарък за братята, собственици на макаряната фабрика.

Дето се казва, демократичните чувства, които изпълвали благородната дядова душа, кипнали. Такава хубост и то в кабинета на началника. Тук трябва да отбележим, че дядо ми, без дори да беше разлиствал трудовете на Ленин, считаше, че властта е безнравствена, но се изразяваше по-просто: Абе, серсеми...!

Но всяко нещо с времето си. Дядо отлично разбираше, че най-добрият ловец е този, който умее да чака. Търпението му беше възнаградено, макар че и тази история не мина без неговото побутване, но за това, когато му дойде времето да говорим истината, а днес да гледаме нещата такива, каквито ни се показват. В най-новата ни история местенето на началници от един сектор в друг вече беше поело инерция и тази радост не отмина и пощата. Дядо ми слухтял денонощно пред кабинета, да не би онзи да отмъкне със себе си и часовника, дори сърцето му щяло да се пръсне, като слушал как началникът пъшкал зад вратата, но не това е причината. Други грижи си имал човекът най-вероятно, доста пъшкане било, а дядо ми потривал ръце зад вратата, той си знае защо, и с облекчение изпратил началника чак до вратата, вече твърдо уверен, че онзи си тръгва без дори да помисли за часовника даже.

А ние само това и чакаме!

Но тук се явява Пъшо, тогавашният домакин на пощата, човек със съмнителен морал, както ще се уверите сами по-късно. Той от една страна твърдял, че часовникът, виж това е истина, не бил заведен никъде по книгите, но вярно е и другото, че може да се заведе, което пък направо изключва тази възможност моят дядо да стане фактически притежател на часовника. Дядо ми добродушно прегърнал въпросния Пъшо през кръста и го дръпнал настрани. Прегръщали се те близо седмица в Ловния дом и от тогава баба ми прокле тоя Пъшо, още повече, че дядо ми му брои на ръка 32 лева, пари от емисията през същата тази 1962 година. Толкова беше заплатата на един новопостъпил работник.

Такива работи.

Часовникът кацна на бюфета в Жълтата къща и цялото му величие и изящност изведнъж разкриха колко сиромашка беше нашата наредба. Баба ми ходеше като отровена, а дядо ми псуваше неизвестно кого, защото се оказа, че на всичко отгоре часовникът не работи. Дали грубите балкански страсти бяха повлияли на невидимия дух, покровител на часовниците или пък груби пръсти на неуки хора бяха въртели пружините, но това беше истина и то съкрушителна.

Скоро след това Пъшо беше наръган в корема на една сватба и след два дни умря в страшни мъки. Тази случка донякъде успокои тревожния дух на баба ми, защото още веднъж доказа фаталната сила на нейните клетви, а това беше важно за нея. Обстановката в Жълтата къща се разведри. Дядо просто един ден свали внимателно механизма на часовника, нагласи стрелките с една дялана клечка в отвора на дванадесет без десет и после изсипа всички чаркове в розова калъфка от възглавница. Той пренесе розовия пакет в малка приземна стаичка, която гордо наричаше "работилницата" и започна все по-често да се затваря там, за да се взира по цели часове в разни колелца, пружини, оси, връзки и счупени зъби. Ще речете, по-просто е да се занесе часовника на специалист... По това си личи, че не познавате дядо ми!

Изглежда има някакъв ген в мъжката кройка, който кара същите тези приятни, разумни мъже, мигом да оглупяват при вида на някаква машинария. Те са готови цял ден, без да гледат времето, без да сещат глад и жажда, оплескани до мишците в масло черно като катран, да човъркат механизъм някакъв, като взаимно спрягат глагола за правенето в бъдеще време. Тази болест прихвана и дядо ми, но тук нещата бяха по-сложни. Всички, дето разбираха от часовници в този градец бяха евреи, а дядо нещо не вярваше на това племе, макар че нищо лошо не бе видял, но хора всякакви... Градецът беше богат откъм всякакви майстори и затова дядо ми имаше прекрасната възможност да развие стратегията си на широка нога. За бойно поле беше избран Ловния дом, където вечер се отбиваха на аперитив по-изтъкнатите занаятчии, впрочем всички отдавна работници по фабрики и кооперации. По онова време все още добрите, сръчните работници се ценяха, бяха нещо като аристокрация и естествено си имаха за клуб Ловния дом. Дядо ми влизаше в заведението, кимаше достойно наляво и дясно, а сетне подчертано небрежно и съвсем, ама съвсем случайно, сядаше на масата на избрания обект. Като мяташе две-три намигвания наоколо, впрочем неадресирани към никого, той внезапно се навеждаше към човека и започваше живо да се интересува от здравето и близките му... Тогава градът беше малък и това не беше подозрително, дядо ми се смяташе за голям тактик, защото предварително проучваше табиетите на жертвата и сладко я омотаваше в мрежата на общото единомислие. Чудото се твореше пред очите му и доскоро унилият, притиснат от грижи човек надигаше рамене, погледът му ставаше остър и блестящ, а в гласа му се прокрадваха метални нотки. Дядо ми с грейнало лице продължаваше да сипва отрова. Кулминацията настъпваше, когато той, уж случайно, вадеше завитата във вестник джунджурийка, както нежно се изразяваше, а майсторът, приятно поласкан, я гледаше високомерно и мърмореше, абе, к`во толкова има в него... Капанът беше затворен, злокобните слова изречени, човекът осъден. Хората рядко внимават за думите си. В деня, когато в град Париж избухнала революцията, която щяла да промени света и да струва живота му, френският монарх записал в дневника си: "Нищо особено, дори не ходих на лов".

Колко материал беше потрошен, колко мастика изпита, колко тави дроб, полят с червено вино, изядени, как бяха пожелавани майките на разни шлици, зъбни колела, оси, пружини и други неща, чиито названия дори не мога да произнеса,.. Колко майстори си скубеха косите и колко ученици в завода ходеха дни наред с посинели уши. Дядо ми невъзмутимо сееше разруха в новото социалистическо стопанство, като безгрижен Амур той отправяше стрелите си без подбор на обектите, така случайно, носен от хрумванията си. Промкомбинатът не изпълни плана си, защото трима от най-добрите майстори внезапно и диво се бяха запили по причина на някакви шлици, в леярната на друга една фабрика седмици наред се говореше за някакво водещо зъбно колело и шупла, която се появявала не знам къде си, в дървообработващото предприятие пък се изпонаранили сума хора, защото и това беше минало през ума на дядо — да направи паралелен дървен механизъм...

Тъй като по отношение на истинските си намерения дядо ми говореше с недомлъвки и термини, които само той разбираше, из града плъзна слух, че се кани да построи градски часовник с кула. Когато този слух, дълго търкалян като грапаво камъче из хорските уста, за да се превърне в бисер, беше окончателно пуснат в употреба към три часа след обяд, а към пет настигна баба ми някъде около фурната, тя не издържа и като тайфун нахлу в работилницата на дядо. Този път той трябваше да чуе всичко онова, което баба мислеше за него, пълни и събрани, така да се каже, мисли богато гарнирани с вопли, отправени към Мария, Светата майка, която бе допуснала такова нещастие да се стовари върху главата на бедната женица... Кажи ми, майко Марио, с какво съгреших, дереше се баба ми и изпитателно блещеше очи към дядо, който навел глава, с израз на човек дълбоко съсредоточен в смисъла на думите, стоеше безмълвен, но всъщност съобразяваше наум дали Мустака обеща оста за стрелките за тази вечер или за утре. Накрая реши, че е за тази вечер, защото днес е вторник, а във вторник винаги има пресен дроб в Ловния дом и всички знаят, че Мустака е голям любител на пресния дроб и червеното вино. Решил сложната задача, дядо вдигна изпъкналите си очи към баба и отсече: Най-мразя да слушам женски глупости! Баба си пое въздух да стовари гръмотевиците на женския си гняв, но в този миг забеляза двете розови калъфки от възглавници, защото междувременно те бяха станали две, които тя смяташе за откраднати от съседи или цигани направо от простора. Краката є се подкосиха, дядо побърза да захлопне пътната врата и три месеца не си говориха.

Трябва да бъдем справедливи, колкото и трудно да ни се отдава това. Всъщност баба ми харесваше часовника, но като жена, вярна на опърничавия си нрав, не искаше да го признае. Бях дете и често я издебвах как унесено гледа циферблата или пръстите є проследяват тънките контури на континентите по кълбото върху раменете на двамата Атланти. Когато бършеше праха по бронзовите им тела, тя влагаше нежност, на която не бе способна дори към стоте саксии мушката, ако че ги местеше по три пъти на ден, за да бъдели добре със слънцето. Може би по този начин тя даряваше нежност, която иначе би є се сторила срамна за проявяване към това същество, мъжа й, което ту є доставяше женска радост, ту є задигаше калъфките от простора.

Различни плетки са хората, захванеш го от едно клъбце, ти единия шиш, жена ти другия, понякога трети и четвърти шишове се намесват, дори баби и учители, дано излезе някаква плетка, що годе да му мяза и изведнъж, хайде една друга плетка се запознае с твоята и от това почва да се съшива дреха... Едно плетено "на опъци", друго "шкембе плетка", трето "на лице" и цял живот семейството прилича на пуловер, едни харесват гърба, други на предницата се спират най-вече, и всички обикновено не харесват ръкавите — не били прикачени правилно, "реглан" да били по-добре щяло да стои...

Иди ги разбери...

Всъщност тази история, като всяка друга, се проточи повече от необходимото време и по тази причина се загуби водещата нишка. Дядо ми пак се отбиваше в Ловния дом, повечето по навик и най-вече заради аперитива. Беше напълнил и двете калъфки с части и чертежи, пък и много от оригиналите се изгубиха. Миряса най-подир народното стопанство, дядо ми вдигна ръце от него. Тоз час други се заеха да го съсипват и маса нещо постигнаха, да се чудиш и маеш откъде тази енергия, света шашнахме — те такова нещо не бяха виждали, такава стройна организация по бастисване на собствени територии...

Тури му пепел!

Слухът за градския часовник се загуби сред другите слухове, които заливаха града на талази, но в къщи, на бюфета, продължаваше да стои часовникът с двамата Атланти, които държаха на мощните си гърбове Земята, а позлатените стрелки сочеха дванадесет без десет. На баба ми той все пак послужи като ориентир във времето. Тя раздели живота и смъртта на всички с деня на купуването на часовника. Обикновено казваше: А-а, не! Тц, то беше преди дядо ти да купи часовника, или, тъй-тъй, бяхме взели вече часовника, помня, че тъй беше...

Блажени години.

После задуха вятър, който пръсна цялата ни провинциална перушина. По телевизията беше минал сериалът "На всеки километър" и се готвеха нови 13 серии, които снимаха главно по чужбина. Ловният дом го закриха и на негово място отвориха ресторант "Златното пиле". Това беше първата верига ресторанти в страната и въпрос на чест беше за всяко ръководство да открие такъв ресторант в града си. Ставаме европейци все пак! На всичкото отгоре ето, че снимачният екип на сериала "На всеки километър" беше избрал местностите около градчето, за да заснеме някой и друг епизод, защото стана очевидно, че не всичко може да се заснеме в чужбина, колкото и терсене да им стана на скриперките. По този начин един от реквизита попада в новия ресторант от веригата "Златното пиле" и там налита на една страхотна компания, която се черпила с мастика. Почерпили го те, а той им разказал новите серии и за онзи там злодей, Богдан Велински, и не знам още какво, но накрая станала приказка и за часовника. Той отворил ей такива очи, а дядо го помъкнал към къщи.

Бяха почнали да ми покарват мустаци по онова време и си позволявах да пуша с другите момчета в градинката, като с вълнение преглъщах, слушайки сладостния момичешки смях.

По тази причина се прибрах късно и когато наближих къщата, помислих, че някой е умрял. Писъци и клетви огласяха двора, от прозорците майка ми и баща ми тревожно надничаха към съседските дворове, а оттам, над керемидите ту се появяваха, ту изчезваха, мустакати лица и забрадки. Баща ми час по час разперваше ръце в ням жест.

Изкачих стълбите с разтреперани колене и веднага разбрах. На бюфета, на мястото на прекрасния старинен часовник, бижуто на швейцарската школа, се мъдреше снимката на симпатична, миловидна японка с кимоно и дървени куки в косите. Снимката беше цветна и някак особена, а когато мръднах малко настрани, с изумление видях как момичето ми намигна. Това беше върхът, такова нещо не беше се случвало в нашия град и аз замаян гледах малката японка, глух за плачовете на баба ми. Дядо седеше на стария диван и леко мърдаше главата си ту наляво, ту надясно. Изглеждаше доволен. Накрая стана, поизгледа ни всичките и пренебрежително подхвърли:

— Голяма работа, един от битълсите също си вземал японка.

Баба окончателно се сащиса. Тя си мислеше, че "Бийтълс" е прах за пране.

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух