напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Бакелитът беше шлагер...


... Бакелитът беше шлагер. Едва ли химикът Ваеkeland е подозирал, че, като смеси фенол с формалин, ще сътвори цяла епоха. Той бе дръзнал да стигне Твореца, другите го задминаха. Към тая смес всеки смело прибавяше, каквото му хрумне, кой дървесно брашно, кой текстилни отпадъци, кой азбест и по този начин започнаха да добиват първобитни пластмаси и, като хвалеха наляво и дясно добрите им механични, изолационни свойства, устойчивостта срещу вода, киселина и органични разтворители, започнаха да ги прилагат в бита на човечеството. Народът се дивеше на бакелита и купуваше всичко що е бакелитово, а по онова време то носеше цвета на борова кора, главно в тъмните є нюанси.

Всичко наоколо потъмня, изгуби се естественият знак на нещата, така става винаги, когато човечеството посегне към заместителите. Бакелит беше марка, бакелит беше качество, бакелит беше сигурност, а какво повече можеше да иска обикновеният гражданин в дните на Студената война. Дори беше създаден автомобил, направен от бакелит, и това стана в ГДР през 1958 година. Той беше наречен "Спътник", което на немски е "Трабант" и под това име този автомобил се затъркаля по света и това също беше част от световните шлагери.

Наша милост също притежаваше един от тези три милиона автомобили.

Не бива, наистина, не бива да се смята, че шлагерите могат да принадлежат само на тесен кръг, както посочихме по-горе, защото това е частен случай, единичен и в същото времe многообразен, но ще бъде проява на тесногръдие, ако приемем, че шлагерът не може да бъде интернационален. Пример за това е същият автомобил "Трабант", който се разпространяваше в известна част от Европа, no-точно отсам Желязната завеса, която така и не се разбра кой е дръпнал пред очите ни. Ако този пример ви се струва недостатъчен и неподходящ, аз ще поровя в битието ни и ще посоча други, примери поне дал господ.

Ако степенуваме нещата и тръгнем от национален шлагер, бихме могли да посочим песента "Калугер ми мига, мамо", която съм слушал да пеят в захлас и голобради гимназисти и отговорни хора, и жени, също отговорни, съм чувал да пеят, чувал, защото винаги съм излизал навън, по причина някаква, след което неизбежно съм слушал обяснения, от рода на: Е, какво толкова, нали сме и ние хора, душата не бива да се стяга прекалено. Това също е отпечатък на бакелитовата епоха, но както и да е...

Националните шлагери не изключват шлагери на интернационално равнище. Такъв шлагер на интернационално равнище беше песента "Търси гроба на Сулико", грузинска песен, любима песен на великия интернационалист Coco Джугашвили, известен повече като Йосиф Висарионович Сталин — Бащата на народите. Този шлагер се излъчваше по радиото, продаваше се на плочи, бакелитови, които се въртяха на 78 оборота по всички вечеринки, събрания с танци и прочие празненства. Тази песен влизаше в песнопойките, които хората с радост купуваха, само и само да могат да споделят с близкия си партиен секретар, че вече имат любимата песен на Другаря Сталин. Странно беше обаянието на този човек, той сам по себе си беше шлагер, най-големия шлагер на Бакелитовата епоха и най-странното е, че до вчера гледахме малките портретчета с униформата на Генералисимус и благата усмивка, също шлагер, накачени по всички шофьорски кабини. Може дори да се каже, че шлагерът на шофьорската кабина беше портретчето на Големия Човек и разопакованата мадама, изпълнила цветен плакат. Каква е съдбата на отминалите шлагери също е въпрос интересен за изследване, къде потънаха тия портретчета, щом днес виждаме само голите мацки по шофьорските кабини, това е въпрос, на който дай боже да не се налага да отговаряме пред някаква комисия.

Че аман вече!

Твърде внимателно и захласнато беше слушан шлагера "Търси гроба на Сулико" и за малко да бъде изпуснат друг един шлагер, пак от интернационален характер — "Не, за нищо не съжалявам" , изпят от френското Врабче. Навярно маршалът Де Гол, пардон президентът Де Гол, не беше чак толкова интернационалист, но все пак и на това сме благодарни. Шлагер стана и френският филм "Опасни муцуни", където Лино Вентура размазваше на поразия физиономиите на разни мъже от едно френско градче. Там нашата скромна публика можа да види за няколко секунди повече един нежно очертан бюст, цветно при това, съвсем по френските вкусове. Те навярно не съвпадаха с българските, защото споменатата картина беше посрещната със свиркане и неистов вой, на други филми бяхме свикнали ние и това не може се отрече. Радж Капур изстиска не малко сълзи от нежните дамски души, Жан Маре се подвизаваше там, особено в девичата възраст, но шлагерът беше онзи клетник с име на благородник. Жерар Филип, за него ми е думата, светъл мъж беше и по-късно почина от една болест, която го направи шлагер дори и сред най-заклетите мъжемразки, а всеки един от вас сигурно познава поне една такава.

Бог да го прости!

Имаше ги и тия неща, всеки си ги спомня, но истината беше тази, че става въпрос за обществените шлагери, над които звучеше остро от гърмящите радиоколони супершлагерът зa борбата, т. е., започна се от борбата и единството на противоположностите, но всяка от тези противоположности си знаеше своето, а двете общо си бяха плюли в устата и съвсем единодушно изключваха възможност за фазата, на която се осъществяваше някакво единство...

Какво още да добавим, освен, че нашият народ има поговорка: "Всяка жаба да си знае гьола!" С удивителна. После всички жаби скачат в гьола на победителя и от там тръгваха колоните на армията победителка, живи картини имаше, хартиени флагчета и абитуриентски ентусиазъм. Има-няма врагове за разгромяване, разгромителният отряд е на линия. Изобщо тоя шлагер за противника, дето ще го громим, е много популярен у нас, особено ако громиш, когато си на власт. Когато борбата носи неприятности, крамоли и затвор, малко народ се хваща на тая работа, но когато властта е вече наша, тогава куражлии бол, не можем да сварим да ги записваме в редиците, какви ти редици, то тълпа става, като пред магазина, когато пуснат нещо по-така... Всеки идва и се лепи на опашката и, ако не стигне за него, оглежда за друга опашка...

Е, опашки винаги има!

В правилните ъгли на Бакелитовия свят всичко се подреждаше според заслугите и тогава думичката "активен" беше дума шлагер. Беше шлагер да си "активен" независимо дали кооператор, теляк, чавдарче или нещо средно от населението. Измислена беше и думичката "активист", което направо си беше индулгенция...

Шлагер стана Павлик Морозов и Ст. Ц. Даскалов, шлагер бяха пилотките в казармата, само стар войник можеше да носи пилотка, а да си направиш снимка за любимата без пилотка, все едно да забравиш да туриш нашивките на ефрейтор. Ако се съберат всички снимки за любимите момичета ще се види, че по онова време в българската армия са служили само ефрейтори и те са носили само пилотки, това говорят фактите.

Бакелитеното време на борба изискваше командири след като има армия, шлагер беше да си командир и по дружини, отряди, бригади, лагери, класове, басейни, столове, квартали, дружества и въобще където имаше двама души заедно, се раздаваха пагони, въвеждаше се порядък, любима дума на ръководния кадър. Пак по това време беше утвърдено становището, каква дума само а!, че определението "кадърен" идва от съществителното "кадър"!

Така беше...

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух