напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Унгарски танц номер пет


Става дума за брата на майка ми — вуйчо, който, като всички мъже на нашия род, умираше да брои несъществуващи пари. Беше някаква мания в тия хора да вадят картофи, да ги карат на пазаря, да вдигат цените и да ги свалят, преди дори да са изорали мястото наесен. И всичко това се вършеше сериозно, не така на чашка, когато всеки обича да си помечтае какво би направил напролет, ако сме живи и здрави... Подготвяха се планове, пощипваха се носове, замислено се дъвчеха моливи, що молив беше изяден, не ми се говори. Всички се мъчеха да бъдат дяволски хитри, но първенство държеше вуйчо ми, със страст се отдаваше той на тая работа и най-важното, че го правеше и в службата си, но тази страст беше продиктувана от друго едно нещо, от една любов, но нека разгледаме подред тази страшно романтична и поучителна история.

Като малък той с нищо не се отличавал от другите момчета. Когато един човек след време стане голям човек, тръгват приказки, че се е родил с риза, зъбки имал и прочие... Нищо такова за вуйчо ми — тичал той барабар с другите хлапета от махалата, прашката не излизала от ръката му и целият бил омазан с варена тиква. Баба ми имаше своя теория по въпроса за мъжките възможности, не признаваше никакъв Фройд тя, и беше твърдо уверена, че мъжете се засилват, като ядат всичко онова що никне направо от земята и лежи на земята. Като резултат на това, бахчата ни към Кайнарджа бе така оплетена от тиквени ластуни, че дори обичайните обирници, циганите, заобикаляха, докато в същото време едрите тиквени листа, сполучливо назовани от дядо ми "слонски уши", придаваха на мястото вид на бивак на зелени слонове-джуджета.

Изобщо тиквата беше основно ядене в дома ни. Всички мъже от джинса бяха минали през тази тиквена диета и не рядко се случваше случаен минувач, поздравил и забавил крачка за лаф-моабет, да види някой от тези мъже жълт-зелен да притичва през двора без дори да кимне в отговор, забързан — ясно накъде, по причини — ясно какви. Все пак мъжете са си мъже, идваше спасителната казарма и това беше периодът, в който те преодоляваха тиквената орбита и откриваха, че на света има и други благости и отрови. Пак по това време се пръкваше някое друго малко мъжленце и баба ми, с вродената си страст да направлява мъжете в нашия род, умилена от щастие го захранваше с варена тиква.

Минали работи, махнете с ръка!

Всички в нашия род страдаме неизлечимо от любов към изкуството. Тя, тая болест, май е заразила целия град и по това ще се познават в бъдеще жителите на градеца — ако играе в театрото или свири в ансамбъла, да не говорим пък ако държи соло в камерния оркестър, значи е кореняк. При нас, като в типично благородно дворянско семейство, интересите обхващаха по-широка гама. Дядо ми, вече съм ви говорил, беше на ти с красивите часовници и миниатюрните японки, а фантазията на баба ми, що се отнасяше до сюжети, композиции, изграждане на характери на съседи, роднини и други по-известни личности в градеца, би могла да се сравни с най-добрите образци на световната литература. Майка ми цял живот броеше кръстчетата по кремавата панама и редовен подарък от баща ми беше комплект напръстници и "етаминени" игли за шиене. Той самият беше влюбен в древните цивилизации и постоянно правеше някакви разкопки по могилите, на които нашият край е тъй богат.

Вуйчо ми го удари в музиката.

Една късна есенна вечер го донесоха от гарата. Беше облечен с онзи пуловер, дето замина с него, и носеше същата бяла торба, която баба беше шила преди три години. Докара го един комшия, железничар, тогава хората бяха по-други, помагаха си, влизаха в положение, тъй да се каже...

Както и да е.

Вуйчо спа три дни докато дойде на себе си от изпитата мастика по повод уволнението и на четвъртия ден, по обед, седна на масата. Дядо ми, който винаги и във всичко виждаше повод да се удари по едно, веднага му наля ракийка и вуйчо ми пи, но от гърба му тръгна тръпка, която нагърчи остриганата му глава. Дядо ми въздъхна, разбрал, че синът му никога няма да успее да му прави компания. Все пак наивни са бащите, те не разбират, че синовете им са друго поколение и са призвани за други дела, по-висши... Баба дискретно побутна чинийката с варена тиква. Тогава вуйчо направи втората си крачка към свободата. Той с решителен жест отмести тиквата, този жест по-късно щеше да го характеризира като волеви ръководител, и заяви, че не иска тиква, а иска акордеон.

Не ви се вярва, но така беше, аз ли не го зная.

Докато другите мълчаха озадачени, макар тази дума да не е най-точната характеристика на това мълчание, вуйчо се впусна в трескав монолог, от който стана видно, че в славните дни на войниклъка него го впечатлил един момък от Пещерско някъде, който така свирел на акордеон и на всичкото отгоре бил така едър, че акордеонът му стоял като значка.

Тук фантазията на дядо ми намери опорна точка и човекът мигом видя жива картина — той и цяла компания лежат под сенките на енинските ливади, бодат мръвки с бонелите, пият там каквото пият, а вуйчо ми свири ли свири. Майка ми веднага заяви, че много хубаво било, даже разкошно, защото, който можел да свири, винаги бил душата на компанията... Като чу компания, баба, която се колебаеше, настръхна. Пред очите и се заредиха най-отвратителни картини на човешко падение, интересни навярно, защото тя забрави да посоли пилешката супа и ядеше така, втренчена в средата на масата. Дядо намигна на вуйчо и използува случая да си налее още едно. Баба дойде на себе си от звъна на стъклото и решително отсече. Не. Вуйчо скочи, напсува по аскерски и хукна вън, но баба го догони и му извъртя такъв юнашки шамар, на него, трудовака, строителя на Димитровград. Такива бяха нравите. Ако ще и на Еверест да си ходил, пак майка ти пере изцапаните гащи.

Какви години!

Английски знаеха само двама-трима бивши фабриканти, руският се учеше главно от екрана на старото кино и акордеона беше млад. Нямаше още Клуб на дейците на културата, където мъдро и вещо да стоят пенсионирани военни и бивши офицери от милицията. Читалището беше и си оставаше единственият институт, развъждащ култура по нашия град. Култура и то каква! Точно тогава започна да се формира и Работническата оперета, защото беше в стила на времето да има разни работнически работи. Такова беше новото съдържание на читалищната дейност, изживяло беше то вече своя преходен период. Вуйчо се записа и, разбира се, го скъсаха на приемния изпит. Все пак дори и работническа, оперетата изискваше гласови данни, а вуйчо...

Но той беше попаднал във властната магия на сцената.

Затова се пазари да носи декорите, а по онова време тия неща се оценяха по достойнство. Всъщност, работата не беше кой знае каква, защото читалището разполагаше с една горичка, два дивана, три стола и маса, нарисуван на голямо платно парк и още едно голямо платно със зимна картина. Това беше всичко и то вършеше работа на режисьори и публика, защото нашите хора винаги са се отличавали с въображение, ако не с друго. Като се наредеше интериор на дом, в който се развиваше действието, по време на антракта само махаха масата и столовете, пускаха дъното с парка и всички се пренасяха в екстериора на градината.

Какво има толкова да си сценичен работник?!

По време на репетициите, вуйчо стоеше на столче зад първия джоб на сцената и мърдаше беззвучно устни в унисон с репликите и песните на артистите. Много години по-късно, вече в Института, вуйчо разбра, че операта е място, където, ако убият някой, той първо изпява една ария и после умира. Това им го четоха на лекции. Сега той приемаше така направо всичко, че на моменти минаваше едни гърди пред Тинка, касиерката, която почваше да рони сълзи едва на втората репетиция на сцена, на премиерата хлипаше силно още с появяването на диригента, а, малко преди да свалят спектакъла от сцена, трябваше да я заключват в касата, защото първо най-близките се обръщаха към последния ред да видят какво става, после поглеждаха напред, а от предните редове всички бяха се обърнали вече назад и... Тинка минаваше за жена емоционална, а по това време и тия неща се посрещаха с разбиране.

Ако емоционалните сривове на Тинка все пак бяха хаотични и неадресирани, то вълненията на вуйчо ми бяха от съвсем друго естество.

Той беше влюбен.

В гърдите му клокочеше вулкан от чувства, които той, поради своята младост, трудно идентифицираше. Но това беше любов, позволете да познаваме нещата по-отблизо. Той обичаше страшно, отчаяно, жестоко, безнадеждно и, уви!, безответно Силва, Царицата на чардаша. Тя всъщност беше Мими, едно младо, красиво, ангелски красиво създание, каквито между впрочем нашият градец произвежда масово. Освен това тя притежаваше дарбата да подскача и в същото време да пее така вярно, че нямаше да мине и десетилетие, когато щеше да изцежда с кофи завист от дебелите матрони по софийските сцени.

Е, да, ще кажете, на тия години... хм, и при тия тикви!

С това може да се обясни всичко, само, че то не върши работа. Защото вуйчо ми беше влюбен не в Мими, а в Силва. Тази страст го преобрази. Той остави компаниите от младежи на неговата възраст яростно да люпят семки, почекнати като павиани по оградата на читалището и тихо се промъкваше към сцената, понесъл разклатения стол в ръка.

Баба първа откри, че става нещо нередно, но дори не заподозря какво. Всички панталони на вуйчо ми бяха прокъсани на седалището и от това є призля. Трябваше да кърпи два панталона, а най-вероятно този на задника на сина є да беше подреден по същия начин. Баба, разбира се, обяви за място на престъплението оградата на читалището. Каква шега, само малко по-навътре се криеше истината, но това сме ние хората, трудно виждаме зад нещата.

Вуйчо, естествено отрече.

На следващата вечер той отново мъкнеше разклатения стол към първата кулиса и, когато безшумно приседна, усети леко запъване на панталона. Веднага блесна искра въз влюбения му мозък и той с големи, решителни крачки отиде за чука. Клекна до стола, огледа тук-там и по кралимарковски замахна...

Диригентът, един учител по музика, встрастен пияч на мастика, помисли, че сърцето му се пръсна. Винаги така си беше и представял смъртта, красиво, по време на концерт, макар че в случая беше репетиция. Четири силни удара изгърмяха на сцената, той отпусна ръце и потъна в оркестралната, а оттам, като многобройни глави на чудовището Лох Неси, започнаха да надничат музикантите. Граф Бони Канчиано се смути силно, Фери Бачи се подръгна по едно деликатно място, режисьорът се събуди, а първа Силва видя вуйчо ми да ремонтира стола и избухна в смях. Тя се смееше така, както се смеят само младите безгрижни момичета, със сладостен, прималяващ на мъжкото сърце смях, сякаш бисери се сипеха от ягодовите устни и се пръскаха по пода, сред облещените очи на оркестрантите.

Господи, сега разбирам вуйчо си, дано никога не ме отмине такава чаша!

Не така мислеха мъжете обаче. Всеки усетил по своему отровното жило на ревността, те вкупом се нахвърлиха върху вуйчо ми, като се надпреварваха да го квалифицират като... е нека да не бъдем чак до там изчерпателни в разказа си. Все пак сме близки хора. За негова чест ще съобщя, че това не му направи никакво впечатление, защото той започна да им обяснява, че просто си е поправил стола, защото има извадени пирони, а той не може по четири часа да седи на извадени пирони, да не би да е йога, айде де...

Диригентът час по час пиеше вода от една стъклена чаша и зъбите му така тракаха, че докарваха до ужас нежната душа на режисьора, който скубеше нервно косми от носа си в един тъмен ъгъл на сцената, решен да мълчи докрай, гордо и неуязвимо. Докато Фери Бачи успокояваше ревналата на висок глас Тинка, граф Б. К. се въртеше като петел около вуйчо ми и повтаряше драматично, като стрелкаше Мими с очи: Питам се аз, какво моля ви се, собствено прави този тук идиот?! Накрая дойде секретарят на читалището и обясни, че този тук идиот стои и се грижи за декорите, мести ги, пуска завесата, бие звънците, гаси осветлението и наистина е идиот, защото прави всичко това без пари, а тая оперета и без това вече е погълнала парите за ремонта на читалището, а не са стигнали до никъде. Пари ще има, не удържа да не се намеси режисьорът, като обърна към всички зачервените си очи. Откъде, контрира го секретарят. Разговарял съм с Комитета, парира онзи, но всичко това е друга история и ние не желаем да навлизаме в нея, друга тема е това... Доволно е да обобщим нещата така: възникна спор за изкуството, който приключи на разсъмване в едно от сепаретата на Ловния дом или Златното пиле, вече не помня дали го бяха прекръстили по онова време...

Тази случка не беше маловажна, не случайно я разказваме ние тук, защото тогава именно вуйчо ми забеляза и другите актьори и това доведе до особено изостряне на чувствата. Така става винаги, когато забележим, че и други хора се навъртат около нашата любов. Тогава ние заобичваме още повече, нещо като свръхлюбов се появява. Облени от студена пот не спираме да се питаме: какво става тука, какви са тия хора наоколо, каква е тази навалица, нали само ние обичаме страшно, съдбовно и необратимо или какво сега? С ревност е белязана всяка любов, ревност е сърцевината на свръхлюбовта. Така е, и на вуйчо ми никак не му харесваше младия граф, да не говорим за другите, дето все гледаха да се отъркат в Силва, и от ден на ден в главата му се оформяше едно презрително название към всеки един — виж го ти, йогата му с йога...

Вторият сигнал за наближаващото крушение баба ми усети един пролетен следобед, когато тя, седнала в приземния стаж, наплиташе дядовите чорапи. През отворения прозорец полъхваше на затоплена земя и млада коприва. Ръцете на баба ми сладостно отмаляха и главата и понечи да клюмне, но едно ръмжене я позадържа. Баба открехна единия си клепач, но в стаята нямаше нищо, тя го затвори и продължи с клюмането на главата, уверена, че нещо и се е счуло, когато неистов вой разцепи и срина тихата къща сред великолепието на ароматния следобед.

Баба ми скочи, клекна далеч от печката и покри главата си с ръце в очакване на чуе взривовете от бомби и потъна в объркани молитви да не се срути Жълтата къща. Тоя тренинг тя имаше от времето на Втората световна война (1939 — 1945), когато ние в продължение на четири години успяхме да обявим война на: СССР, Обединеното кралство, САЩ, Австралия, Белоруска ССР, Чехословакия, Гърция, Индия, Нова Зеландия, Украинска ССР, Южноафриканския съюз, Югославия и накрая на Германия. По тази причина съюзническите самолети с трясък прелитаха над малкия ни градец, без да ги е еня за противовъздушните батареи, които пълнеха въздуха около тях с малки невротизирани пуделчета, както изглеждаха тогава шрапнелите.

Сега беше времето на Студената война.

След няколко минути, окопитила се вече, баба ми се надигна и тръгна към печката, за да вземе ръжена, когато нов грохот се изсипа над главата и. Но тя вече беше се досетила, че синът є е горе в стаята си и смело рипна с ръжена. Картината, която завари, беше и галантна и варварска, в едно неповторимо съчетание. Паднал на колене, нейният първороден син бе скръстил длани на сърцето си и извил облещени очи към тавана, ревеше като носорог: Сиииилвааа. Сиииилвааааа, и така нататък, нещо неразбираемо. Баба ми се замисли. Истина е, че тя нищо не разбираше, ама и нещо познато имаше тук, въртеше и се една Силва в главата, май в читалището беше гледала някога и ето че се нареди цялата картинка.

Ами да, несъмнено тоя тука репетираше.

Само от тия луди няма у нас, промърмори баба ми и се приближи до ревящия носорог. Като го ръгна в корема с ръжена тя викна в опулените му очи: Стига си ревал, ами иди пусни вадата в бахчите и виж баща ти на връщане, че му опустял и часовникът и Ловния дом.

Когато засраменият ми вуйчо излезе, мърморейки под нос: Стига, ма, където си искам там ще ходя, и се запъти към бахчите, баба подгъна крак на малкото столче пред вратата и потъна в мисли. Така седя близо час, а сетне решително скочи и хукна към читалището. Още щом зърна Мимето в облак от обожатели, цялата кондика и стана ясна.

Трябва да признаем на тази благородна старица, че тя беше реалистка по душа и твърде добре познаваше стоката си. Хубавица беше Мимето, а който се е хванал с жена хубавица, не е прокопсал. Чуждите очи все в хубавата жена, тя, жената , като има очи да я палят, бързо пламва, а в моя тиквеник какво има, едни големи уши само, мърмореше под нос баба ми, докато краката и сами я доведоха до налбантницата, където тя се повъртя, пък взе една стара подкова и с въздишка се запъти към къщи.

Тя истински вярваше в силата си, особено след като умря оня Пъшо, дето излъга дядо ми с часовника. Има си хас! Баба изми подковата и на мястото на всеки гвоздей прикачи синьо манисто, като сложи средното по-голямо от другите. Урочасан е, мислеше си баба, докато седем пъти повтаряше името на вуйчо ми: Боню, Боню, Боню, Боню, Боню, Боню, Боню, после духна върху подковата и четиридесет пъти каза "Пази Боже от уроки", като си пипаше пръстите да брои. Сетне се обърна по четирите посоки на света, рече "пу-пу" и пак три пъти духна. След това почна да нарича: "Господ да пази от уроки, от зли и кривогледи очи", всичко туй четири десет и един пъти, а после пак, Пази Боже, да пази Бог, ху-ху-ху-ху-ху-ху-ху. Тук баба ми се сети, че трябва да завърти подковата седем пъти над главата на вуйчо ми, а него го нямаше, пък и да беше тук едва ли щеше да се съгласи. Тя помисли, помисли, пък си каза, че и без това магията и е силна, стига само да закачи подковата над леглото му откъм главата. Което и стори, а сетне, доволна от себе си, мръдна по махалата.

Да, технологиите трябва да се изпълняват до края. Те за това са създадени. Например в цивилизованите страни създават табло за електричеството, като там навиват различни предпазители, бушони, както ги знаем ние, а тук бушоните се отвиват, защото кой ще си играе да ти сменя бушони и се слага една отвертка за проводник и...

Така е — у нас правилата не се радват на популярност и резултатите не закъсняват.

В деня на премиерата вуйчо ми беше определил всички като йоги. Изобщо, според него беше се получил един театър на йогите или оперета на йогите, ако държим да бъдем максимално близки до истината. Все пак всичко вървеше добре, букетите с цветя бяха готови да полетят към изпълнителите, дори секретарят на читалището забрави за ремонта, когато се случи нещастието. Още от самото начало на премиерния спектакъл вуйчо ми гледаше на младия граф с очите на тигър, дебнещ сърната. Графът се въртеше фукливо с красиви те си дрехи и преливаше от самочувствие по коридорите и на сцената.

Истина е, че вуйчо ми вече окончателно беше го определил като йога над йогите. И точно в мига, когато графът лееше трели, сам и отчаян, на сцената излезе вуйчо ми и, като го улови за фрака, с люти псувни го изпрати при оркестъра. Да спрем до тук, нека не описваме какво се случи нея вечер, когато великото и смешното бяха си разменили костюмите...

Като истински благородник, моят вуйчо беше заточен на село с изричното нареждане на баба ми да не се връща преди гроздобер. Настани се при престарелите є родители. Първите дни прекара в съзерцание и съсредоточено чоплеше носа си пред кокошарника. Седнал на столче, той гледаше с невиждащи очи и, мисля си, откриваше себе си. Всеки от нас има такива дни, те го насочват окончателно по пътя, предначертан от съдбата, и нищо не можеш да сториш, трябва просто да сe премисли досегашния път. Тук, пред няколко мършави кокошки и един проскубан петел, вуйчо ми откри, че неговата съдба е театъра, културата въобще, защото какво наистина може да прави такава горда душа като него при тия пършиви кокошки, айде де.

Разковничето беше намерено, но както се случва често в живота, не беше същото цвете, не беше...

Той наистина бе роден за театъра, но само заради това, че всичко там е роля и то роля, която той беше написал, поставил, режисирал, изиграл сам и обрал овациите. Другото си е миманс, технически персонал, декори, касиерки, чистачки, пожарникари и всичко онова, което може да се намери в един театър.

Нищо. Хората са такива.

Един ден старата баба го прати за хляб и той видя срещу фурната една двуетажна сграда, на която пишеше "Читалище Пробуда". А вие знаете — вуйчо и читалище... До вечерта той написа първата си роля и на другия ден стъпи на широката сцена на живота. Беше ролята на млад, талантлив актьор, напуснал сцената поради творчески несъгласия с художествената линия на театъра. В общи линии нещо такова успя да обясни младата библиотекарка, на другите селски моми и, тъй като в селото вече идваше кинематограф, то вуйчо ми придоби загадъчния ореол на кинозвезда. Кой знае защо, тъй като за кино изобщо не беше ставало дума.

Вуйчо играеше вдъхновено, с блясък и опиянение, също както пее славеят пред своята женска, без да забелязва черната точка високо горе в небето. Младата библиотекарка бе и комсомолка, и ръководителка на комсомолците от селото, и затова помоли другаря актьор, ако може нещо да помогне на това сбутано село, така се изрази момчето, да влезе лъч на светлина и доброта, довърши думите є той и веднага кандиса, без да чака да го молят още. Два-три дена рови из рафтовете, чете, пъшка и накрая се спря на едно синьо книжле от издателството на д-р Ж. Маринов. В онези времена живееха благородни хора, които имаха чудни идеи и такава беше поредицата "Юношеска библиотека" — Златни страници. В тези спретнати книжки увлекателно се преразказваха златните страници, излезли изпод перото на човешкия гений. Та на вуйчо му попадна белетристичен разказ на драмата Отело, с четири картинки в 22 страници. Какво по-добро за вуйчо ми от Шекспир като начало. Този сблъсък от страсти успя да запали въображението му и той се зае да драматизира текста. Според него от това щеше да излезе прекрасна пиеса.

В същото време черната точка в небето наедряваше. Увлечен да разказва творческите си планове, той постоянно мъкнеше младата секретарка на комсомола в смесения магазин на селото, където, освен че на един кантар мереха сирене и пирони, имаше и две маси, на които можеше да се пие боза и да се ядат вафли. Все пак той беше интелектуалец и не вървеше да се вре по кръчмите, които тогава наричаха "Хоремаг". Секретарката пък от своя страна мъкнеше още три приятелки, които, да бъдем справедливи, предпочитаха вечерно време тъмния двор на църквата, където селските юнаци мачкаха до полуда коравите им гърди, но ако има нещо, което да отклони жената от тези радости, то е само възможността да участвува в интригата, защото тази е по-силната струна на душата й. От своя страна юнаците останаха без предмети за мачкане и по този начин облакът от въздишки, в който се къпеше нашия човек, беше плътно заобиколен от друг облак, от най-люти закани и псувни. Вече явно се различаваха очертанията на орела, падащ като камък, чуваше се свистенето във въздуха на живата топка, но вуйчо ми беше глух за света.

Всичко свърши по съвсем неочакван начин. Една нощ, разтърсван от противоречията на една сложна творческа дилема, кого от двата образа, Касио или Родриго, да съкрати в пиесата, която пишеше, вуйчо обикаляше двора като въртоглав. Той ту се привеждаше, ту се изправяше, а кръглата луна беше омагьосала всички. Старците на баба ми, които неспокойната луна също беше разбудила, стояха на прозореца и се взираха в тази странна сянка и накрая прабаба ми всъщност изказа подозрението, че това е охтичавото на Митрини и сигурно са го пратили да плюе в магданоза, щото те и тяхната проклетия край нямат.

Тъкмо вуйчо беше решил да отстрани от пиесата младия самолюбец Родриго, тъй като него, в края на краищата и без това го убиват, когато от прозореца на прихлупената къща към него бликна огнено кълбо. Оглушен от гърма, творецът дори не чу съсъка на снопа сачми, които за щастие минаха покрай него. В един миг той, който беше на древния остров Кипър и слушаше ромоленето на нежните Дездемонини слова, примесени с плясъка от вълните на несравнимото с нищо море, се отзова в едно диво село, настръхнало и лаещо. Вуйчо ми свирепо изрева: йоги, прескочи стобора и овреме, защото от прозореца бликна ново огнено кълбо и керемидите станаха на сол. Сподирен от две-три бездомни кучета, вуйчо пробяга на един дъх разстоянието от 12 километра, което делеше селото от прага на Жълтата къща.

Заточението беше завършило с бягство.

На другия ден вуйчо ми се записа в Комсомола и по този начин окончателно пое пътя си. Като идеологическа организация, този младежки съюз бързо усвои освен името, то и всички театрални похвати от съветския си събрат, а когато става дума за театър плюс музика и декори, знамена и трибуни, знаете, че вуйчо ми е в стихията си. После той подхвърляше, тук и там, за някакво преследване, на което е бил подложен в близките села и, когато го извикаха на по-сериозен разговор, той, с присъщото си вдъхновение разказа как кулаците му устроили засада на село, защото се канел да драматизира "Павел Корчагин". Така той стана домакин на младежката организация в града.

Беше славното време на всеобщо ограмотяване. Всички кадри, на всички нива, с изключение най-висшите, трябва да минат през някаква подготовка, през школа или институт, където ясно и категорично да изучат основите на новото общество, което народът щеше да гради. По този начин те се явяваха като един вид строителни техници, те щяха да опъват канапите, да мерят и казват какво по-нататък трябва да се прави.

Така и стана по-късно.

По това, именно време пристигна циркуляр от най-високо ниво, в който се казваше, че, така и така, трябва да определите едно лице, не семейно, за културен институт в СССР. Мрачна тишина легна в сградата на Комсомола, не смееха секретарите да се погледнат в очите, в земята потъна веселата глъч и слана попари ентусиазма. Всички бяха челичени момчета, влечеше ги повече техниката, земята, а не някаква си там култура... Въобще, мнението, че в културата може да работи всеки, щото к'во има да и се разбира на тая култура, още не беше се разпространило. На културата, на интелигентите се гледаше подозрително, защото интелигенцията още не беше се нарекла "народна", а, което не е народно, беше подозрително и само този факт е достатъчен да обясни защо Градският комитет на Комсомола изглеждаше като Ватерлоо след битка та, а всеки един кабинет приличаше на остров Света Елена. Изведнъж, както става в най-добрите произведения на соцреализма*, от тавана се дочу потракване на зарчета, изтрещяха като пистолетни изстрели два пула и отново изтракаха зарчета, придружени от възглас: "Дюшеш".

Лицето на Първия светна. Боню, бе, ревна той, Боню, скоро да го свалите тука! Да, бе, удариха се другите по главите... Когато, нищо не разбираш, моят вуйчо беше въведен в кабинета на Първия секретар, там хвърчаха шапки и папки, а здрави, яки мъже се прегръщаха и целуваха, картина, която телевизията, години по-късно, въртеше до припадък по време на информационните емисии и с това се изчерпваше цялата еротика, но тук думата е за друго. Така да се каже за няколко дни моят вуйчо се превърна в спасител и като такъв беше посрещан най-радушно навсякъде. Отчислиха го за нула време, здаде имущество без проверка, характеристиките бяха написани на един дъх, какво още.

Беше изпратен радушно!

Картоненият куфар, сак с варени пилета и яйца, две парчета суджук и хляб, плик с документи и секретар на Комсомола, това придружаваше вуйчо ми в този ден. На гарата да се сбогуват бяха най-близките: дядо ми, нетърпеливо поглеждащ гаровия часовник, има си хас!, от часовника мисълта му скачаше на Ловния дом, майка ми, която искрено се радваше, че нейният батко отива в далечна Москва, където можеше да срещне дори самия... тук тя малко се обърка, защото вече не беше много ясно дали е добре да срещнеш... абе изобщо някаква бъркотия беше настъпила по това време, да се чуди човек, кого да среща и кого да подминава. Баба ми ревеше, обзета от лоши предчувствия, и с право, както ще видим по-на татък. Така беше изпратен вуйчо ми — с нетърпение, с радост и рев и горе-долу със същите чувства беше посрещнат, защото се връщаше с рускиня, но това е друга история...

Това бяха младите години на един човек, който после стана епоха в културното развитие на нашия градец. И то каква епоха! Пращящ от енергия и знания, той запретна ръкави да изчисти "авгиевите обори на културата", негов израз с правилното ударение на първото "а", и резултат имаше.

Блеснаха оборите, чистотата стана мерило за култура, не плюеха вече хората по пода на краварника, канализация беше построена, да отвежда случайните и мръсните води където трябва, изкуствена светлина се докара, да не бъде тъмно на добичетата, да не захласнат в черногледство, така да се каже, затворено беше отвсякъде добре, за да не духат разни ветрове и по този начин и вируси да докарват. Създаде се и специално отделение, където можеше да се употребяват всякакви благинки и отрови, така, като си човек на оборите, да си пиеш само с хора от УБО-рите, такива работи натвори вуйчо ми. Човекът беше се учил добре в чужбината, зная тези неща, защото съм виждал дипломата му с печат голям като турски часовник. В самите обори започна да се живее по-добре, по-весело, "лучше, веселее", както обичаше да напомня за руското си образование вуйчо ми. Отдели се там местенце за писателите, друго за музикантите, трето за артистите, четвърто и пето за художниците и фотографите, изобщо намери се кюшенце за всички и всеки си отиде на мястото.

Така вече по-лесно се управлява, пък дори и културата да е!

Минаха години, вуйчо ми се промени и носеше вече сиви костюми и дискретни вратовръзки. На ръката си имаше масивен пръстен от злато, а косите му станаха някак достойни и меки. Такъв се получи и говорът му — благ и убедителен, независимо дали назначаваше за жури на литературен конкурс агрономка и музикант или молеше някой художник да вникне в музиката, защото според теорията на някой си техен професор в Москва, бъдещето е на симбиозата на изкуствата.

Пък кой знае?!

Обичаше да дава мнение и го правеше с лекота и изящество, които впечатляваха хората и никой не се замисляше дали това, което казва е точно така. Разбира се, че е точно така, мислеха си хората, кой друг ще знае, ако не той, нали постоянно виси в президиумите до най-известни хора на културата, нали, като пристигаха в града, първи той ги срещаше и той ги водеше напред и назад.

Така беше.

Бях в последните години на университета, когато той ме срещна на улицата и ме покани да обядваме заедно. Не можах да откажа, още повече, че ставаше дума за компания от интелигентни хора, негови колеги от управлението на културата. Повече мълчах и слушах, та белким бедната ми главица попие малко ум и разум. То, освен тракането на вилиците и дългия, уморителен разказ на вуйчо ми за това какви лакомства си купували в Москва след получаването на стипендията, две — три учтиви разсмивания от страна на подчинените му, нямаше какво много да се чуе. Още повече, че вуйчо беше забранил оркестрантите да свирят по обяд, защото нормалните хора не можели да слушат новините. Те и новините бяха свършили и от радиоточката се лееше концерт "Унгарска музика". Вуйчо ми, който вече беше млъкнал, зает упорито с огризването на пилешко крилце, неочаквано вдигна глава като гонче, заслушано по вятъра. От уважение вилиците престанаха да тракат. Беше арията на Силва.

— Ех, обичам музиката аз! — пошава с пръсти вуйчо ми — И я разбирам! Тънко изкуство е то, тънко... не е за всеки...

Всички почтително помахаха с клепачи, а вуйчо кимна с крилцето към радиоточката и натърти:

— Унгарски танц номер пет. Франц Лехар. Ъхъ!

Само Бог може да разбира добре хората, нали той ги е правил първо от кал и после от ребра.

 


* соцреализъм — нов висш етап в развитието на реализма, основан на утвърждаването на социалистическия обществен строй, който изисква правдиво, исторически конкретно изобразяване на действителността в нейното революционно развитие и цели да възпита в духа на социализма.

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух