напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Конските опашки бяха шлагери...


... Конските опашки бяха шлагери, но не тези от полетата около реката Енисей, а тези, дето потомките на Рада Госпожина с безжалостни сърца тръскаха по улиците, които очертаваха "стъргалото". Тези смели движения караха юнаците-момчета да се чувствуват още по-юнаци-мъже и нещо сладостно да сгъстява кръвта им. От своя страна те обуваха панталони така плътно прилепнали по краката им, че стана шлагер сред милиционерите и доброволните отрядници да ги дерат на парцали насред града, до чешмата. И момите дигаха два пръста над коляното, за да показват каквото имат за показване, а някои и по-нагоре вдигаха, но, както казваше един мой приятел, полата no-къса от коланчето не може да стане... И не е причината в липсата на платове или други подобни липси, а напротив, много беше дошла, прекалено тежка беше станала закопчаната до горе "сталинка". Побеляла и измършавяла плътта искаше да се покаже малко навън, малко слънце да види, да вдиша малко чист въздух, защото животът трябва да се запазва, въпреки всичките му форми.

Така се получаваше на практика. А в същото това време бяхме свидетели как не всеки шлагер на дадена група се възприемаше с възторг, айде за възторг да не говорим, защото това са големи думи, ама поне с търпение и разбиране от друга група.

Ами, нищо подобно, елате да видите!

Сума шлагерни недоразумения се натрупаха по отношение на поли, коси и панталони. Доста сблъсъци се получиха и резултатите им днес можем да прочетем по кожата на човечеството, ако то приеме да се съблече изведнъж. Ще се открие Книгата на белезите и татуировките, а това е най-важното четиво за всеки, който иска да изучава "Теорията на шлагерите". Изобщо народът се държи доста странно, когато наблюдава своето тяло или тялото на ближния си и никак не приема то да си остане така гладко и красиво, създадено по Божията воля, а мигом се хвърля да го рисува с игла или тояга, каквато има там под ръка. Стигат се такива резултати, от които на чехкини и военни хирурзи им секва дъхът.

Такива бяха резултатите от тези междуособици.

Ж. П. Сартр и А. Камю се спотайваха още зад Желязната завеса и народът тук въобще не разбра, че става дума за проява на "екзистенциализъм", това ирационално течение на съвременната буржоазна философия. В своята етико-философска система екзистенциализмът поддържаше, че съществуването предхожда същността на нещата или подобни там работи, като се стремеше да представи за общочовешки и да издигне до степен на обективни категории чувства на страх от смъртта и отчаяние. Само че тези чувства можеха да плашат само изправената пред неминуема гибел буржоазия, а ние, като не знаехме пред какво сме изправени, как да се плашим, кажете ми?! Така екзистенциализмът не можа да стане шлагер, прескочихме го или го заобиколихме, не знам, но все ми е на ума, че не сме го избегнали, макар да полагахме усилия.

След критиката на екзистенциализма е време да се върнем към нашата материя.

Ставаше дума за шлагерите.

По онова време все повече се налагаше теорията, че това, което е шлагер за всички, е най-добрият шлагер за личността и едва обявена теорията започна да се доказва. Де що имаше ансамбъл започна да построява девойките и момците като две армии на бойното поле, ту в карета, ту в редици, ту в две дъги, една срещу друга. Вярно, че беше no-стройно, по-пригледно, ама само дето нямаха балалайки и не пееха частушки, но и това щеше да стане, добре, че в Москва проявиха здрав разум и не ни включиха в състава на съюзните републики, защото трябваше да сме в една държава с румънците, как иначе си представяте на практика такова нещо.

Какви времена?!

Все още имаше панаири, на които се пееха български песни и под чергилата се пиеше вино и ракия. Днес шлагерите са сръбски, а пиенето е немско или чешко, защото не с много ясно кой повече обича бирата. В тая шарения имаше за всекиго по нещо и освен сербезлък, бабаитлък, курназлък можеше да видиш как се шарят черно-бели снимки, супершлагерът на онези години. С тънко моливче и червено някакво багрило се рисуваха устни, зачервяваха се бузи или бели копчета, със зеленото багрило се оправяше войнишката куртка и жълто за нашивката, разбира се, говорехме веднъж за тия неща...

Кой знае това дали пък не е проява на екзистенциализма, кой знае?...

Капитан Леши беше шлагер в ония години, шмайзерът в ръцете му правеше чудеса, също като Джулиано Джема, с нищо несравним в "Един пробит долар", където, кой знае защо играеше под артистичния псевдоним Монтгомъри Ууд?! Шлагер беше и Недялко Йорданов. Шлагер бяха "Щурците" и Стефан Воронов, който си отиде от този свят, обичан от всички. Шлагер бяха найлоновите торбички, както въобще найлонът, който се превърна в суперопаковка, а да не говорим за супермаркетите, магазини-чудо, в които сам пипаш стоката, това нещо го нямаше някога и поколенията трябва да го знаят. Шлагер беше и да си угасиш цигарата в дланта и това го правеха тези, дето току що бяха пропушили, сдържайки геройски сълзите на болка в очите си.

Така е, шлагерите имат необяснима логика и ако високо подстриганият врат на младежите беше шлагер, който училището прие за приличен, то дългите коси бяха страхотно предизвикателство и най-интересното е, че шлагерът — компромис, т. е. подстригването на черта пак не удовлетворяваше никоя от страните.

Добре, че идваше спасителното лято и момъците се яхваха на шлагера наричан нежно "балканче", грабваха транзистора и тръгваха да обикалят оградите на бригадирските лагери, където студентки от София, красиви като Невена Коканова, се миеха на чешмата в двора. Вечер тъмнината се огласяше от китара и шлагерът "Как да откажа цигарите?!" Ревяха разярени балканчета около тези огради, но такива бяха времената, между хората имаше огради, за да не съгрешат. И сигурно са били прави тия дето слагаха оградите, защото каква ти любов между софиянка и нашенче, каква перспектива има, питам... за каква любов ми говорите?!

Ами за такава, викаха момчетата и правеха онзи знак с двете ръце, ами за такава, пригласяха софиянките и съвсем безсрамно повтаряха жеста, само че не аз бях сложил оградата и защо изобщо ми трябваше да се захващам с тази история. Ти, любезни читателю, ще затвориш книжката и ще я потурчиш някъде, а аз вече никога няма да се отърва от тия момичета и момчета, които стоят от двете стражи на оградата и ме питат за неща, дето аз не знам как да отговоря.

А тия, които слагаха оградите, създаваха символите и ритуалите, определяха вечерните часове и правеха вечерните проверки!?

Сега излиза, че те са пазели хората от онова, което те са желали, от мераците им са ги пазили. Когато един човек го вардиш от мераците му, той не се развива нормално, имате един уплашен човек, защото му се внушава, че желанието е престъпление, грях и човекът полека-лека става блед, очите му започват да горят с особен пламък, тресе го човекът, потта му мирише на дъхави треви и горски ягоди, а оттам колко му е да тръгнеш на Кръстоносен поход, защото несигурните хора се чувствуват добре само, когато са тълпа и ние много разчитахме на масовост.

Това беше ключовата дума, тя успокояваше и ръководители и ръководени, че сме много, че масово се радваме, а на човек му се отпуска душата като види толкова радостни хора на едно място. Масовост имаше при въстанието на Ивайло, масовост имаше и при отпора на турските завоеватели, затова турците не стигнаха Париж, както правилно написа един поет, пак поради тази масовост пък екзистенциализмът не стигна до нашия градец и това е цялата истина, зная го, повярвайте ми...

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух