напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Нощна стража


Мит е онази приказка за това, че който имал балдъза... и всеки знае какво се римуваше по-нататък и по какъв начин. Може и да има такива неща, всички сме хора, но за баджанака на дядо ми това не важеше, защото ако Господ наказва някого да се ожени, то увеличава мъките му като слага баба ми за негова балдъза. Все пак, както е казано: от баджанаците и мечките се плашат, та дядо ми и неговият баджанак твърдо си държаха на родата и не минаваха два-три дни да не се видят в Ловния дом, който по-късно стана ресторант от веригата "Златното пиле", а Баджанака беше изнамерил две карти, вероятно от някаква френска колода, на които бе изрисуван един наперен галски петел и по този начин картите служеха като пропуски за ресторанта, което, както ще да видим, имаше винаги значение за Баджанака. Чат-пат прескачаха у нас, но сядаха главно в приземната стаичка, която дядо ми използуваше за работилничка и по този начин придаваха на почерпката си делови характер. Ровеха из сандъчетата с разни железа, оглеждаха замислено на светлината някоя ръждясала скоба и често-често надигаха шишето, уж случайно, колкото така за адет. В тия моменти баба ми все си намираше работа наоколо и час по час подканваше дядо да сядат да вечерят.

И тя си имаше тактика...

Те идваха у нас рядко, обикновено след като сестрата на баба ми се връщаше от някакви бани, защото тя беше от този род на женското племе, дето все обикаля по някакви бани и можете винаги да ги разпознаете по гари и влакове. Обикновено мъкнат торби и сакове и имат вида на жена, която носи тайна, интимна и съкровена, но е готова срамежливо да я сподели тази тайна с всеки, който ще разбере сърцето й. Тези жени отрано заживяват пълния с условности живот на банските курортни градчета, където следобед между дремките и плетките се строяха кули от слухове и полуистини, раждаха се нови приумици на модата и се разбиваха сърца. Така беше, защото за тези двадесет дни хората изведнъж ставаха други, говореха в стихове, въздишаха и се възползуваха от другия пол по предназначението му и това не беше свят на реалните хора, а на други някакви...

Изглежда човечеството има нужда да ходи по такива места, Ротшилдови, например обикалят постоянно по Биариц или Лайфърд кей, срещат се с богатите гърци в Сент Мориц, стрелят лъвове в Африка със стоманени магнати и се отдават на разврат с млади, крехки кандидатки за слава и на всичкото отгоре го правят целогодишно, да се чудиш кога си печелят парите, мама му стара...

Все пак имаше един ден, в който Баджанака беше посрещан, нещо повече, беше специално канен в Жълтата къща. Това обикновено биваше в края на февруари и по правило, когато дядо се завръщаше от пазаря с чувал през рамката на колелото, както открай време в нашия град наричаха велосипеда. В чувала грухтяха и подскачаха две мънички прасенца, навярно въодушевени от това, че откриваха велосипеда. Откритията им стигаха само до велосипеда, но нима ние сме отишли по-напред, щом по този въпрос сме успели само да добавим, че велосипедът може и да се открадне.

Както и да е...

Баба беше взискателен човек и се стремеше да върши всичко по табиет, доколко това беше възможно в нашата страна. Така, според нейните разбирания, прасетата биваше да са захранени от човек ящен, за да вървят добре и да наддават. Такъв човек в нашия джинс безспорно беше Баджанака, още повече, че, когато става дума за ядене, защо да гостим чужди хора, нали така!? Да, този човек на име Кралю, но споменаван в Жълтата къща само като Баджанака, имаше завиден апетит за всички гастрономически и питейни благини. Среден на ръст и набит, той без затруднение би докарал сълзи на умиление сред взвод готвачи, омитайки, с помощта на няколко юнашки глътки вино, тава гювеч, докато разсеяно пощипва от тавата с баница парчетата, колкото големият турски джобен часовник, изложен във витрината на евреина Моше.

Това беше Баджанака.

Този жизнерадостен човек обичаше униформите!

Не я разбирах тази работа, не се връзваше нещо, но години по-късно, естествено баба ми пак, даде простия отговор на скритата картинка. Униформата, сине, рече с лек укор в гласа тя, най-много храни и най-редовно храни, да знаеш. Къде се чуло да има униформа и да няма специален порцион, я галоши извън наряда, я плат за дрехи през годината. На даскала могат и да не платят заплата, но на пъдаря не бива, че иначе кой? Я, ти ако беше изкарал пощенско школо или железничарско, сега и балтон дебел за зимата и обуща половинки и цели, и билети без пари... От всички възможни униформи в къщи не беше влизала само железничарска и баба беше си наумила аз да изпълня това призвание, но... това е друга опера, както е модерно да се казва сега.

Та Баджанака започнал като "байкалец", имаше такива войски, и от този период има запазени снимки, на които той е прегърнат заедно с други левенти момци, по потници, наперени и с руски пилотки на главите, а пред гърдите автомати "Шпагин" или "Судаев", не помня вече. Модерно беше тогава всичко руско да се люби, тачи и милее, пък и руските войници бяха излезли победители в последната война, а кому не е драго да се прави на победител...

Това не траяло дълго, защото този вид войски били разформировани и на Баджанака му предложили работа в органите на МВР. Той приел, разбира се, и упорито се захванал да изучава правилника на новата служба, чийто смисъл бил в следното: Да се разпознават и залавят враговете на народа. От една страна всичко било ясно — всеки, който носи черни очила, раница, пистолет и бомби на кръста, пита за пътя или се ориентира по карта, е враг и шпионин. Какво има да се маеш, залавяш го и толкоз. От друга страна възникват въпроси — ако в даден, конкретен случай, пред каквито винаги ни изправя животът, човекът има само черни очила и карта на България, той шпионин ли е или какво? Ей такива въпроси задавал Баджанака и инструкторите и други отговорни другари там се споглеждали и казвали: Ясно, ще трябва пак отново да обясняваме и слушайте, защото е за последен път. Значи, нашата работа е да обезвредяваме враговете по най-категоричен начин. Един пропуск, един жив, измъкнал се от народното правосъдие гад, означава провал, смърт на народната власт и така нататък. За това са необходими всички сили за обезвредяване. Може и да се сгреши, но е по-добре хиляда невинни в затвора, отколкото един виновен на свобода или нещо подобно... Значи в конкретния случай подхождаш винаги така: арестуваш и изясняваш после истината, нали разбрахте?! Разбрахме, кимнал Баджанака. Така кимал и когато им разглобявали и сглобявали пистолета марка "Тулски Токарьов", съкратено "ТТ", който, кой знае защо, по онова време наричаха "токер".

Времената бяха такива, ще кажете, истина е, ще се съглася и аз.

В тази школа Баджанака се научи да кара мотор с кош и по този начин, като се върна в нашия град, му беше зачислен един трофеен германски мотор, марка БМВ, машина във всички случаи отлична. Тези є качества се разкриха най-пълно наесен, когато пренасяхме от лозята гроздето, а от бахчите картофи, лук, зеле, а да не говорим за чувалите с тикви.

През останалото време Баджанака летеше по улиците на градеца, обикаляше по селата, спираше се пред кръчмите, надничаше вътре за хора въоръжени, с раници, тъмни очила и прочие, според описанието, а сетне продължаваше нататък. Е, когато пътя минаваше покрай минералните бани, взимаше жена си и тогава в коша до него се вееше тъмносинята є кърпа, на слънцето проблясваха нишките на изтъканите по нея два пауна. Може би не биваше да я води по тези места, там тя се срещна, макар и за кратко време с други жени, които също обичаха да ходят по бани, но това са неща от живота, а ние, също живи хора, не бива да корим другите, нищо че са ни близки роднини.

Всичко вървеше добре, но плановостта и тук предизвика неуредици, да се чудиш защо. Не, не защото е излишна, не бих си помислил за пазарни взаимоотношения в органите, а, според мен, защото и тук беше спазено златното национално правило: "Не прави нищо като хората!" Така беше, отново не се спазваше технологията и резултатите всички ги виждаме.

Значи в съседни околии ловяха на поразия бандити и вредители, дори в нашата околия някои от служителите се изхитряваха да ловят врагове, а само Баджанака не беше пипнал още жив шпионин. Лошо, лошо говореше всичко това за неговата революционна бдителност, за него самия, железния юмрук на пролетариата. Ей такива думи му изприказва околийският началник, горчиви думи, а сетне му обясни някои новости в живота, като например планирането. Планирането винаги дава резултати, говореше с вдигната ръка околийският началник, като поглеждаше в едно листче, винаги. Ти си планирай до края на тримесечието да хванеш един бандит, пък да видим дали няма да хванеш и да даде резултат това нещо. Аз съм си планирал да говоря с теб и вече го правя, да видим по-нататък как ще се развие методът, новият подход, тъй да се каже...

Баджанакът излезе целия потен.

На същия час той дотърча при дядо ми и двамата се за твориха в стаичката с шише мастика, като пътьом благодариха на бога, че баба ми беше на дарак. Тя в никакъв случай не би одобрила едно засядане на мастика още по обед.

Дори по-лошо...

Ти, Баджанак, рече дядо ми, след като отпи глътката на домакина и по този начин сложи началото на пиенето, много бъркаш, дето все фучиш с този мотор. Чакай, недей бърза, зная истината за мотора, зная каква работа вършим ние с него, даже понякога съм си мислел дали не можем и да орем с него, но ще приказваме пак. Моторът е нещо за работа, а не за ловене на бандити. Бандитът е деликатен човек, потаен и ти с тоя шум, дето го вдигаш от двеста километра, веднага го пропъждаш. Така че първата част на уйдурмата е да махнеш чукачката. Понятна?! Баджанакът кимна с главата назад, тъй като в момента беше захапал шишето.

В този ден, в тази приземна стаичка, беше сложено на началото на поредното нашенско планиране, което дядо благородно и искрено нарече "уйдурма" — турска дума, която ще рече "нагласено да бъде пригодно, стъкмено". По този почин работеше почти цялата страна, а, защо не си признаем с ръка на сърцето — цялата страна, това е истината.

Истината, какво е истината и какво цялата истина? Могат да се покажат неизвестни, премълчавани, преиначавани, доиначавани факти, но това ли е цялата истина, кой ще ни каже? Нали всеки факт е роден от друг факт, а той от своя страна има право да назове своя родител и така нататък. Бог само знае защо постъпваме тъй и какво ни кара иначе сериозни и милозливи хора да избухваме в смях, да хълцаме от смях, когато някой се подхлъзне и падне на деликатните си части. Ако разберем това, ще открием същността на човека, ще узнаем какво се крие зад тези няколко милиарда клетки, наречени със сборното име Стойчо, например. Така бихме могли да разберем и чувствата на хората и това защо дядо ми радостно потръпваше пред кабинета на началника на пощата, докато оня вътре пъшкаше на поразия.

И тъй Баджанака сне от въоръжение мотора и тръгна пеш, тих като сянка. Дядо беше му посочил едно местенце и Баджанакът кротко обикаляше, чакайки да кацне дивечът, като поглъщаше, така колкото да мине времето, бели питки и саламурено сирене.

И дивечът не закъсня...

Яви се доста изискано за един дивеч, в лека кола "Победа" се яви и се държеше особено за един шпионин, но кой ли може да каже как точно трябва да се държат шпионите. Нейсе, няма да му сеем на дъното ряпа. Баджанака беше се поотчаял вече, когато един ден чу бръмченето, а няколко минути по-късно видя масивния нос на "Победата" да се показва иззад зелените храсти и да спира току до изворчето с бистра водица. От колата слезе началникът на пощата и след него се измъкна една руса кокетка. Двамата нещо си говореха, пo-скоро онзи боботеше, а жената го обсипваше с фойерверки кристален смях като му казваше: Ама наистина ли, другарю (айде без имена!), колко интересно само. Така, както разказвате, мога да ви слушам с часове, тъй ми е приятно само.

Тук ми мирише на курваджилък, помисли си Баджанака и тегли една майна на дядо ми, който беше показал тая посока. В този миг му приседна, а и манерката беше празна. На всичкото отгоре ония двамата извадиха кошница с храна и разстлаха трапеза покрай изворчето, което още повече угнети нашия разузнавач. Началникът на пощата бойко режеше въздуха с ръце и обяснявате на русата закачлива кукла как самият той заглушава онази вражеска станция "Свободна Европа". Ама Вие лично ли заглушавате "Свободна Европа", питаше прехласнато момичето и гледаше предано и с възхищение ниския мъж, сега израснал в очите є голям като Атила. Е, да, мъчеше се да е скромен той, без това да му се отдава, имам апаратура, зачислена лично от правителството.

Вероятно, за да подчертае важността на тази информация, нейния вътрешен смисъл, началникът на пощата сложи ръка върху коляното на момичето, с една дума, виждаш нали, министрите ми имат доверие, имай ми и ти... Този път залъкът окончателно заседна в гърлото на Баджанака и изправен пред риска да се задуши, той избра бягството, но не позорно, а просто временно оттегляне. Сърцето му лудо биеше, залъкът причиняваше болка в гръкляна, беше се засинял, но ликуваше. Плановостта даде резултати и в ръцете му сега бяха двама заговорници. Една коварна шпионка използваше женските си прелести, за да изсмуква ценни сведения от отговорен другар, който междувпрочем се оказа също предател.

Беше устроена засада.

Десет души милиционери, водени лично от началника на околийското, устремно извиха ръцете и краката на шпионите, макар че те си бяха чисти прелюбодейци, според както го доказаха по-сетне същите десетина участници в акцията, които изцяло бяха наблюдавали неприличния акт. Голямото началство се нервира и нарече началника на пощата глупак и още нещо му каза, като не можеш да таковаш, няма да се захващаш, а на другарката беше казано да си затваря устата и никому нито думичка, защото, тя се сещала защо, нали?! Другарката кимна и изхвърча от стаята задавена в сълзи, а Баджанака отиде да сдава оръжието, понеже минаваше в разпореждане. След два дни всичко се оправи, свалиха началника на пощата, изпратиха го на строежа на новия язовир като ръководител и по тази причина беше неудобно някак си да накажат Баджанака, все пак човекът беше проявил бдителност.

Върнаха му "токера".

Да, този случай изигра значителна роля за по-нататъшната му съдба, да не говорим, че по този начин стана възможно и пристигането на часовника у нас, а по-късно и знаменитата снимка на намигащата японка. Така е в живота, често пъти незначителни на пръв поглед събития се оказват за нас с последици, които ще разберем след години.

Но да вървим напред...

Полека-лека шпионите се оттеглиха от страната ни, те просто разбраха, че няма смисъл, не бива да се хвърлят напразни усилия, ние всичко ще си разбием сами, сами ще си бастисаме страната, няма нужда от тръни в колелото на историята. Направиха завой в борбата, смениха посоката и започнаха да създават разни състави и упадъчни музики, просто ей-така, само и само да тровят и разлагат съзнанието на младежите. И ако искаме да сме справедливи, трябва да кажем, че постигаха резултати. По едно време като хукнаха тия девойки да носят къси поли и да им се виждат хубавите крака, а младежите носеха тесни панталони, за да им изпъкват мускулестите бедра. Така отровени и разложени, тези млади хора се мъкнеха по улиците и предизвикваха неодобрението на целия градец. Настръхнал и развълнуван, градецът вече се питаше високо по улицата: Какво става тука, бе? Къде е тази милиция, голи тръгнаха вече, ония работи им се виждат, а милицията спи... Както винаги става, гражданството беше се подвело само, милицията не спеше, тя се готвеше за акция и, когато беше готова, я проведе.

Най-напред захванаха с панталоните. Деряха ги като вражески знамена, а самите носители на знамената, знаменосците, отнасяха по някой ритник. После се заеха с косите и стрижеха до дъно, но младежта не разбираше от дума, нали си беше разложена вече, купуваше от някъде перуки и пак ходеше както си иска. Същото беше и с девойките, но там нещата придобиха по-деликатен характер, печати им се удряха на хубавите бедра, напоени с мастило, което трудно се измиваше, поне месец беше нужен да го измиеш...

Тука някъде, по тия истории Баджанака закъса. Какво се беше случило с човека никой не разбра. Дали вечните бани на жена му или тайната мисия на разузнаването беше засегнала тънката струна на душата му, но той така внезапно се свлече, че само по-късно, като си говореха за тия времена, някои негови колеги потвърдиха, че, истина, и той стрижел и късал панталони, но очевидно най му приличало печатите да слага.

Един ден в кабинета на началника на милицията влетя разярена другарка, активистка на кварталната, която мъкнеше за ръка разплакана ученичка. Другарката обърна ученичката с гръб към другаря началник, наведе я напред и вирна полата й. Пред очите на началника се бялнаха хубави, стройни момичешки крака, догоре нашарени с печати. Печати има и на други места, каза бясната другарка, като многозначително изгледа другаря началник. Той преглътна унило и рече: Седнете, моля ви се и разкажете всичко подред, защото нищо не разбирам.

Онова, което беше за разбиране, звучеше гope-долу така: Момичето, значи, си е на квартира тук в града, защото е ученичка в гимназията, последен клас и като квартирантка е много добра, съвестна, чиста девойка, която онзи ден си се разкарвала по двора с по-къса поличка, защото все пак си е у дома, въпреки че е на квартира, но по това време минава ваш човек и като я вижда, вика я при себе си да є направи бележка и след като є прави бележка, казва, че му няма печата, забележете, и я кани да є сложи печат, където трябва, друг е въпросът дали е имал това право, но той се възползува от неопитността на момичето, увлякъл го в игра и ето го резултата, да ви показвам ли още места?!

Стискал с две ръце главата си началникът на милицията, гледал неразбиращо момичето от последния клас на гимназията, което плачело и повтаряло: Аз въобще не исках да се оплача, но хазайката вика — не може то така, и сега какво ще стане... В същото време хазайката на момичето, онази активистка от кварталната, давала подробна характеристика на Баджанака и неговата жена, оная никаквица, която ако беше си стояла по къщата, а не да обикаля Сливенските бани и Вършец, сега това дете нямаше да бъде излъгано в нейната къща от нейния мъж... Момичето тутакси заяви, че не било излъгано, а напротив, тя го разбирала този мъж. Той бил добър човек и само малко са се пошегували заедно. И дори това не било неприятно, напротив, дори много по-приятно, отколкото, когато нейният мъж, хазаина, веднъж є бъркал в пазвата, когато тя, хазайката, била на зъболекар.

Това е.

Грозно беше и срамно такива факти да се изнасят на всеослушание, защото врагът само това чакаше, ето защо Баджанака тихомълком бе преместен на служба в пожарната, където изкара до пенсия. Активистката се разведе и заживя със зъболекаря, началникът го издигнаха след време, момичето си замина за село и повече не се чу, само сестрата на баба ми остана да предъвква тази история.

Когато обикаляше балканските курорти, тя, с трагичен израз разказваше тъжната история на своето разбито сърце. На третия ден от сватбата, представете си, той беше заловен с една ученичка, тук тя въздишаше и подпираше главата си с три пръста, което според нея изглеждаше едновременно елегантно и покъртително. После взе да разказва историята, но вече с учителка или активистка на кварталната, според случая, защото беше преценила, че намесването на ученички не говори в нейна полза.

Естествено беше баба ми също да подеме тези песнопения и тя често оплакваше участта на сестра си, горката, как є се падна такъв късмет. Като първа стъпка в започналата вражда тя престана да вика Баджанака за ритуала по захранване на прасетата. У нас идваше само сестра й, за да си поплачат двете заедно. Затваряха се в горните стаи и виеха като прахосмукачки, а съседките цъкаха с език, то бива, бива чистота, ама чак пък толкоз... Седем години продължи тази студена война и седем години ние не отгледахме прасе като хората. Кой не се опитва да ги захранва, какви ли не илачи им пробутваше докторът от ветеринарната лечебница и нищо не помагаше. Растяха си на кокал, накрая изгризва ха и дъските на кочината, но мръвка виждахме само по Коледа, за после нищо не оставаше.

Накрая баба ми кандиса и дядо с радост припна към Ловния дом, където се виждаха с Баджанака, за да му съобщи радостната новина, че на другия ден ще купува прасета. Той дойде както винаги униформен, със самочувствието на важен човек, а баба преглътна и като стисна устни тури на масата едно шише мастика.

Тъй де. Гладно не се стои!

Баджанака порови из шинела си и извади един голям лист, навит на руло. Обърна се към баба ми, която се въртеше около печката и я побутна с рулото по рамото. До като тя го развиваше и се пулеше в гланцираната му повърхност, той седна при дядо ми, удари един мигач и като се улови за чашката тържествено произнесе:

— "Нощна стража" от Рембранд. Картина. Подарък за балдъзата.

После се чукна със слисания ми дядо и лисна цяла чаша мастика в гърлото си.

"Ашколсун." — успя само да рече дядо ми.

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух