напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Братовчедката Б.


Има щастливи семейства.Те си живеят с невъзмутимата философия на буболечките под слънцето. Мъкнат сламки или нещо там, каквото им е определил господ и никой не ги чува, не ги вижда. Кога си копаят дупките, кога се събират, кога се излюпват и кога порастват малките, учат ли се не се ли учат и дали пие бащата, захабено ли е прането на майката, по колко мляко купуват и какъв хляб хвърлят на кокошките, никой ама никой не разбира.

При нас всичко, дори и дребната житейска стъпка, беше белязано с фойерверки от одумвания все едно бяхме група вражески разузнавачи в ничия територия. А някой мръднеше и цял букет от светлинни ракети късаше мрака, за да се види и стане още по-ясно какво правят ония там... т.е. ние.

Тъй...

Баща ми често мърмореше по тоя повод, че това си е съвсем закономерно явление, защото баба ни, подчертаваше той, така щедро раздава оценки за всичко и всеки наоколо, че тази неизчерпаема енергия, умножена по десетки пъти, се стоварва обратно върху нас. Дядо ми слушаше зяпнал, а после навеждаше глава и потвърждаваше смирено: Вярно, връщат си хората, и има за какво!

Все пак баба ми имаше набито око за хората и подушваше скандалите години напред и вярна на нрава си да урежда хорските неща, започваше обходни маневри и разузнаване с бой. За разлика от българския народ, който, както казват историците, спечелил всички битки и изгубил всички войни, тя не познаваше поражението, защото беше открила проста формула — не се признавай за победен.

Да ви призная, вършеше и работа...

Не зная дали сте обърнали внимание, но вуйчо ми Боню беше посрещнат с рев на гарата и една от причините беше, че се връща с рускиня. Трудни бяха за обяснение чувствата на баба ми, но днес, когато родната историческа наука повдигна тъмното покривало от някои исторически личности, аз вече спокойно бих могъл да потърся аналози и да ги открия.

Подобно на Стефан Стамболов, баба ми уважаваше Русия, но не смяташе, че мъжете ни трябва да се женят за рускини, още повече нейният хубостник... Тя първа в нашия град осъди събитията в братска Унгария от 1956 година, като каза, че в Унгария революцията я защитавали танкове, а тук я пазели рускини. Също спомена и за Чехословакия през 1968-ма.

Не зная дали имаше право, съдете вие, но първите залпове от една битка бяха дадени и се почна.

В първите дни рускинята наистина се държеше като колонизатор и местеше всичко, което и попадне, и през цялото време настояваше да пием чай. Дори беше на път да съсипе дядо ми, който, както всеки нормален българин пиеше чай само в неделя, на закуска. Изглеждаше някак по-изискано. После тя се опита да ни отрови с някаква зеленчукова бърканица и след това ние окончателно престанахме да я пущаме до кухнята. Баба просто заключваше и излизаше с ключа в джоба.

Рускинята очевидно не се и готвеше да ни шашва в кухнята, защото бързо и мина, свикна на нашите гозби, а сетне, когато получиха самостоятелно жилище с вуйчо ми, продължаваше с удоволствие да взема готови храни от стола на съвета.

Нейната стихия, както можеше да се очаква, беше изкуството и тук тя изигра най-верния си ход. Тя просто заложи на това, че вуйчо беше градският началник на културата и се зае с обществена дейност. Участваше в разни комитети, комисии, женски дружества, създаде фолклорен кръжок, в който изучаваха руски пляски, свиреше се до припадък на балалайки и левенти момци, в атлазени гащи, умопомрачително летяха из въздуха. Името й, особено фамилията, бяха на почит в нашия град.

Да, този ход беше сполучлив.

Все пак, няколко години по-късно, тиквената закваска на вуйчо ми си каза думата и рускинята се сдоби с детенце от женски пол. Тук нещата станаха по-сложни, защото се стигна до пряк сблъсък на войските. Просто баба веднага реши да го наречем Божура и дума не даваше да се издума за разните там Люсита, Татяни и Лариси. Да-а, беше сложно, стигна се до обтягане на международните отношения и то между кого? Между две държави от Варшавския договор в условията на постоянно оплетена международна обстановка.

Баба опита маньовър, който беше класически по своята простота — цяла неделя обикаля с томчетата на Елин Пелин и Йовков и се позоваваше на българската класика. От втория етаж на новата болница рускинята не успя да оцени правилно хода и противопостави Пушкин, само че дядо ми се развика, какъв Пушкин бе, какъв Пушкин, кой го е чувал този Пушкин и какво иска този човек от нас? Баба, усетила, че моментът вече е готов за удара, поднесе двете томчета с думите: Ако ти си началник на културата в тоя град, не си ли ти човекът, който трябва да уважи най-добрите примери за висока нравствена красота. Беше прочела тия думи в предговора към книжките и ги каза без запъваме. Вуйчо ми, завалията, съвсем се сащиса и близо година викаше на бебето ту Божура, ту Боряна.

Рускинята я наричаше Юра.

Много малко хора подозират, че всичко онова, което се случва в нашия живот, става единствено заради причината всичко да си дойде на мястото. Така се получи и сега. Божура, Боряна или Юра, т. е. братовчедката Б. растеше у нас, под зорките очи на баба ми, като доказателство за нейната победа. Това пък радваше нейните обществено ангажирани родители, защото нямаше да тичат вечер по градини и сутрин след каруците с млякото, което тогава раздаваха от големи алуминиеви легени направо на улицата. Омазана с тиква, братовчедката Б. тичаше след мъжкото ято от млади орлета, чупеше с прашка прозорците на виновни учители и с такава лекота скачаше обезглавения кон в училищния физкултурен салон, че момчетата завистливо се секнеха с един пръст и после дълго бършеха пръстите си в черните шорти, а по тях оставаха следи от охлюви.

Тя вече стърчеше с една глава над всички свои връстници и упорито отказваше да се занимава със солфеж и френски, когато баба започна да се вглежда с тревога във вечно обелените є колене, сините лакти и мръсната шия. В стремежа си да се противопостави на рускинята и нейния блян за дете-кукла, баба бе пропуснала най-важното — братовчедката Б. беше момиче. Изгубеното трябваше да се навакса и по този повод баба потърси подкрепление. То се появи под формата на една циганка, за чиито живописно облекло и цветист език да опиша не би ми стигнала една издателска кола, а вече знаете, че хартията е кът. Подкреплението кандиса на пет кила картофи, две шишета бял боб от мъглижкия и се настани за една неделя в Жълтата къща. Бяхме предупредени строго да не шаваме много-много и да не се блещим като идиоти на мърморенето, каденето, тропота, прехвърлянето на мъниста и задушливите газове, прозяването, провикването, изобщо на всички ония неща, които обикновено съпровождат магията. Ние всички ходехме из къщи като през поле осеяно с пехотни мини, като дори избягвахме да се гледаме в очите. Всички тия неща изглежда повлияха на момичешката фантазия, защото неясното винаги влияе на женския ум, и братовчедката Б., макар и леко уплашена, проявяваше любопитство към тайнствените ритуали, които се извършваха с нея.

Това беше най-голямата магия на баба ми.

От безполовия сополив скакалец тя извая принцеса-хлапачка — красива, дива и жестока, своенравна, опърничава, но красива, дяволски красива. С високо чело, дълги кестеняви коси, които се спускаха на вълни около матовата кожа на лицето є, под която синкави венички изящно се преплитаха около слепоочието, с пъстрите очи и малкия прав нос, с предизвикателните, винаги отворени влажни устни и нежно очертания профил на гордата брадичка, тя караше местните фотолюбители да щуреят и да сънуват цветните корици на "Лайф". А стройната є фигура с гъвкав кръст, високи гърди, тънки пръсти и изящни глезени можеше да накара пенсионерският клуб да се превърне в миг на отряд от млади самбисти, готови да покрият норматива на многобоя "Родина".

Така стана тогава.

Вече бях споменал някъде, че нашият градец произвежда хубавици в индустриални количества, но братовчедката Б. влизаше в най-добрите класации и държеше преднина поне с два пункта. Този път баба ми надмина себе си, защото такова нещо у нас не бе се случвало, и водена от вродения си усет за драматургия, тя си мислеше, че толкова хубаво, не е за хубаво...

А братовчедката Б. от ден на ден цъфтеше.

Това бе времето на китарите, италианските песни, на филтровите цигари "Ком" и пионерите-милиционерчета по кръстовищата. Учениците носеха фуражки с начупени козирки, а ученичките ония черни престилчици, сладостно възпети в една популярна песен пак от онова време.

На мода беше волейболът, колективна игра, подходяща за това време, и хората на тълпи се отправяха към стадиона, където от балкона на новата зала можеха да гледат как нашият девически отбор громеше противниците си от цялата страна. Всички те бяха красиви, гъвкави, стройни и дългобедрести момичета, които с лекота поемаха и забиваха неспасяеми топки, а под влажните им памучни фланелки подскачаха, да ме прощавате, още по две топки и... пушачите излизаха навън разстроени, бързо и злобно преполовяваха цигарите и отново се връщаха, за да се катерят по гърбовете на последните, дето бяха станали първи.

Излишно е да ви разправям, че братовчедката Б. беше капитан на отбора. Как и завиждаха тогава.

По онова време униформите бяха белег на социално положение. Най-отговорните другари ходеха с костюми и каскети, средно отговорните мъкнеха чанти с ципове, учителите си купуваха шлифери в отровни цветове, а поповете стискаха здраво чадъри, докато счетоводителите считаха за връх на елегантността бяла риза с извадена над сакото яка.

Спортистите ходеха с анцузи.

Да разказвам ли как нехайно и красиво се движеше братовчедката Б., а завист на талази се оцеждаше по лъскавия черен анцунг и белите китайски кецове с дълги връзки. Младежите се спираха на групи да гледат кантовете и да четат надписа на гърба є, а страшилището на града, контрольорът на старото кино, бай Марин, почтително лъскаше два реда тенекиени зъби и кимаше: Браво, мойто момиче, само така!

Какви години само бяха.

Ние се борехме постоянно, без миг на отдих, борехме се с всеки и с всичко, което докопахме. Водехме сражения за чистотата на улиците и дворовете, даже раздавахме нещо като медали и отличия — "Образцов и хигиеничен дом". Влизахме в кървава схватки за високи добиви и ограмотяване, удържахме страхотни победи над старото мислене и новите семкаджии, а когато нямаше кого да надвиваме се залавяхме със себе си. Добре, че беше спортът, та на стадионите като през огромна фуния се изливаше маса енергия и това е научно доказано, защото вино от лозя край стадион става винаги по-силно от другото, но за това ще говорим на подходящо място, не тука...

Като при всяка огромна баталия и тук не се обръщаше внимание на състава на частите, които се млатеха в битката, важно беше да има повече народ, да става калабалък, да се трошат кости и да се изтръгват победи, пък майната му на другото, много важно, айде де... Ето, тук някъде бяхме се разсеяли, не бяхме съсредоточени достатъчно и затова не разчетохме световната мъдрост до края, а резултатът го доказва.

Никъде по света не използваха жените за войници. За жените се водеха битки, дуели, убийства са ставали, война даже има една водена заради жена, но самите жени никога не са участвували във войните, освен в онази, дето я водят цял живот с мъжката половина на човечеството, но туй е друго. Жената е нещо деликатно, седи си то в къщи, върши си женската работа, създава интриги и поводи за войни, но винаги е на лице, когато трябва да утешава, превързва рани и оплаква. Връща се войникът, ранен, я без крак, я без ръка, а жената веднага вади приготвен от по-рано балсам и започва да налага раненото място и да върши други магии, за да провери дали всички способности на ранения юнак са се загубили.

Ако има някои загубени способности, отпишете го тоя юнак, на друг свят е жител вече той...

Такава беше световната мъдрост, но ние не я разбрахме по причина на разсеяност и вкарахме нашите жени във всички възможни битки и те, завалийките, махаха, кютаха, блъскаха, инат жени излязоха, но всичко до време. Неразположения полазиха тези бойни части и това не е всичко, те почнаха да забременяват, но как става това и кой е виновен.

Ето още един вечен въпрос!

Тази радост не отмина и нашия девически волейболен отбор. Три от нашите великолепни волейболистки, основното ядро на отбора, надеждите на градското ръководство, забременяха. И трите от онзи черния, къдрав и с тънки коцкарски мустачки, треньор.

Беше амбициозен човек, умееше да говори и да изтъква предимствата на съветската школа и с това обираше точките по разни околийски и окръжни конференции. А и отборът вървеше много добре и големите спортни началници винаги го включваха в деловия президиум. Каква по-голяма радост и признание в ония години. След като издействува монтирането на сауна, той вече се доверяваше само на себе си и започна лично да извършва всички процедури по възстановяването на състезателките.

Нямаше го още по онова време допингът, за който години по-късно щеше да ни се смее целият свят, имаше индивидуална работа и този човек я приложи на практика, но вижте какво стана...

Смя се не светът, градецът се смя, а него колко му трябва за такава веселба.

Както и да е!

Няма да ви споменавам имената на момичетата, това е минала работа и всичко е забравено, а може и да не се е случвало въобще, ако питате някои от участниците, всеки е свободен да приема нещата както си иска. Важното е да се знае, че братовчедката Б. не беше сред озлочестените девойки и все пак, вярна на родовата кръв, успя да се забърка и в тази каша. Онова диване, треньорът, разбира се, оставяше на индивидуална работа и братовчедката, но тъй като на "неволните" му докосвания, подхващания и прочие номера, тя отвръщаше с мълчаливо, но решително отблъскване на ръцете, той не смееше да атакува. Освен това тя винаги отказваше масажите, под предлог, че се чувствува в прекрасна форма, а това, заедно с факта, че беше щерка на голям началник в културата, облекчаваше донякъде обляното в кръв сърце на любовника — треньор.

Братовчедката Б. първа в града научи за физиологичните промени в отбора, дори нещо повече, тя първа обхвана масовия размер на явлението. Всяко от момичетата и се оплака и ако след първото тя беше шокирана, то след третото беше вече бясна, ако се сещате какво означава това сред жените от нашия джинс. Коварство, много коварство се крие в девичето сърце и онзи льохман, треньорът, би трябвало да го знае, като уж познава женските сърца, но други части е познавал повече и това му изяде главата.

В тези дни той бе на върха на славата си — отборът беше победил във всички зонални и регионални турнири и оставаше републиканското (интересно дали ако все още бяхме монархия тия състезания щяха да се наричат На Негово Величество Шампионатът по волейбол?), а то водеше към пътя за Столицата, там беше Федерацията и международните връзки. Така е. Тъкмо по това време народецът започна да отбира, че прекрасно е да си един от народа, но дваж по-прекрасно е да излезеш от този народ и ако има чалъм, въобще да не се връщаш там.

Нейсе...

От седмица време братовчедката Б. вече не отблъскваше ръката на треньора, дори напротив, уж неволно се търкаше в него, от което припламваха искри и се чуваше далечен тътен. Като всеки мъж, той заряза всичко друго и се посвети на новата задача с дух и предприемчивост, които в неговото съзнание бяха неотразими. Една вечер младата девойка кандиса и на малък масаж и той заслепен от силата на звездата си реши да приложи най-изпипаната си тактика: сауна, душ и масаж.

Без сам да подозира, че работи по метода на великия Станиславски, треньорът разделяше плана си на три части, като условно именуваше всяка и си поставяше актьорска задача. Първата част той нарече: "Аз съм студен, безразличен и тъжен". Братовчедката Б. влезе в сауната с фланелка и гащета, а той се настани на съседната пейка, облечен в анцунг с догоре закопчан цип. Мълчеше в поза на Мислителя, вперил поглед на отровен в нажежените въглени. Братовчедката Б. весело чуруликаше, а мократа и фланелка все по-плътно и плътно залепваше по тялото. Сякаш бавно изваждан от мрачните дълбини на огромна мъка, треньорът вдигаше полека глава, едва-едва се усмихваше, като човек видял и препатил всичко на този свят — ясен ви е този номер, за няколко хилядолетия мъжете не са измислили нищо по-оригинално, но и това върви, щом жените го приемат и играят тази стара игра с не по-малко увлечение. Онзи лопатар вече беше подгизнал, когато братовчедката Б. се изправи и леко залитна, колкото да се отпусне за няколко мига в ръцете му, от топлината е, обясни му тя с устни почти допрени до неговите устни и леко се изниза през вратата. Отивам под душа, пак изчурулика тя, а той се приготви за втората сцена наречена: "Омайвам я с тялото си." Останал само по гащета, разпален като въглен, той открехна леко желязната врата на банята и навлезе смело в мъглата по посока на плющящия душ, където щеше да обхване в сластна прегръдка младата кошута.

В този миг върху него се изсипа злият кикот на четири момичета и ледено студени струи го блъснаха от всички страни, сякаш бяха пръстите на вещица-виелица от руски анимационен филм. Не се наемам да описвам как той се мяташе от ъгъл в ъгъл, как струите го блъскаха и караха да се смее неистово, да плаче и проклина, да реве като магаре и пищи като сова. Накрая лопатарят клекна, гол и жалък в единия ъгъл, покрил главата си с ръце и в някакъв несвързан транс заизвива трелите на "Гюл ли си, трендафил ли си..."

"Sic transit gloria mundi!" — Така преминава световната слава.

Всичко това се разчу по-сетне. Сутринта го намериха, онзи льохман, прихнал да човърка ноктите на краката си, донесоха му дрехи и след няколко часа го уволниха. Повече не видях братовчедката Б. да облече анцунг и да обуе кецовете с белите връзки. И стана по-добре, защото дрехите, които Бог е отредил на жената, сякаш бяха създадени за нея.

Като всяко чудо, което се случва в нашия град, и това трая три дни. И дума не може се отвори за продължаване на тази спортна традиция, да не говорим, че всички треньори и спортисти се изпокриха за известно време, а на ръководството на дружеството бе направено последно предупреждение и то веднага взе рязък завой в спортната политика, обърна се внимание главно на борбата, колоезденето и футбола, които както знаем са мъжки спортове и по този начин всичко си дойде на мястото. Скоро след това се запали магазин в безистена и по този повод пристигнаха следователи чак от столицата, защото имаше нещо много подозрително, но не помня вече какво. Тези, дето обикаляха покрай стадиона, се преместиха в центъра, все пак друго си е, не биеш толкова път за една клюка.

Де да беше така и в Жълтата къща. Рускинята пушеше цигара след цигара и ревеше гороломно, подобно на генерал Столетов пред младите опълченци. Усетила сила, тя помиташе всичко по пътя си, като говореше, че никак, ама никак не се учудвала от случка, защото в такава лудница живели всички и дете и то. Тя как харесвала деца, учат са на изкуство, скажем балет или музика, а тук всички решили скачат как сумашедшии. Дикий дом, ето правда! Например, вземем да речем, мой свекров (така тя наричаше дядо ми), строил часовникова кула и до днес нищо не построил, а вот, у нас, в Расия, все часовници стоят на кула у Кремле. А свекърва, все време занимается с, как ето називается, магия. Проста да падладейш... У нас, только цигани с ети дела занимават... и прочие неща по адрес на баба ми и дядо ми, а тяхната армия се свиваше, нещо повече, тяхната армия направо я нямаше на бойното поле, защото те, милите, бяха на курорт във Вършец, чичо ми беше издействал тази карта.

Върнаха се след седмица. Още от гарата баба ми усети, че нещо ново има във въздуха на градеца, а после видя треньорът на внучката си да се качва във влака, помъкнал четири куфара, а след него, черна като облак, се мъкнеше невястата му, прегърнала две дечица. Баба се запря да пие вода, основателен повод, да изгледа действието докрай и хитростта и беше възнаградена — миг преди влакът да потегли, онзи, черният льохман, се показа през прозореца и изрева колкото сила беше останала в нещастните му бели дробове: Маймуниииииииии! Тоз час една женска ръка го улови за косите и прозорецът на влака се затвори с трясък. Дядо ми бръкна в малкия си джоб, извади часовника, взря се в циферблата и, като учудено изпрати с поглед червените светлини на последния вагон, промърмори с възхищение: Кога свари тоя човек, бе, два часа няма още?! Бре?!!

Вършец е старо българско селище, за него има данни от 1607 година, а изворите му са с температура от 20-38.3 градуса С. Народен балнеоложки и климатичен курорт. Вили, балнеосанаториуми, лечебница... баба не спираше да разказва наученото наизуст, а ние вяло въртяхме из ръцете си къщичките от дърво, с покриви от борови шишарки. Във всяка от тях имаше миниатюрна крушка и те служеха за нощни лампи. Подаръци.

Баба накрая замлъкна, изгледа ни подозрително и рече: Къде е Божура?

И тръгна тя една...

Две недели ме няма и всичко ще оплескате, заключи баба след като изслуша всичко, а после дълбоко се замисли. Мен ме изстреляха да извикам братовчедката Б. Когато тя пристигна, баба ми вече беше грабнала тенджерите и се въртеше около печката. Като видя братовчедката Б., дръпна я и се затвориха в стаята на втория етаж. Излязоха чак когато цялата махала се умириса на загоряла манджа, но и двете спокойни и с достойнство. Помня, че нея вечер ядохме пържени яйца, а накрая баба, следвайки някаква своя мисъл, решително заяви, че момичето е постъпило правилно, айде де, да не е да му сваля шапка на тоя курварин, майната му. Диагнозата беше поставена, баба измисли и лечението — един месец няма да се показваш никъде, рече тя на братовчедката Б. Все нещо ще стане и тая работа ще се забрави, помни ми думата.

Така и стана.

Но проблемът беше на дневен ред.

Тази хубост искаше мъжка грижа.

Видимо укрепнала от курорта, баба се зае със задачата. През нейното сито за кратко време минаха всички неженени доктори, но като научи, че се предвижда забрана на частната практика, тя решително отхвърли това съсловие. Офицерите много хойкаха, зъботехниците до един бяха женени, същото беше и с часовникарите и златарите, а инженерите за нея бяха нещо непознато и непонятно, бог да ги пази.

Играеше се на сложна шахматна дъска и всички фигури бяха все на ниво, все от втория ред. Надолу тя не падаше и не мислеше за възможно да падне. Има си хас! Все пак има някаква закономерност в случайностите, които съпътствуват великите открития. Защо ябълката падна на главата на физика Нютон, питали ли сте се някога и защо точно Архимед разплиска водата във ваната? Ако бяхме ние с тебе, любезни читателю, имаше да попържаме на майка, тоя дето ни замерва с ябълки или пък да се чудим дали не е някоя Ева дето си проси, хм... За ваната пък да не приказваме, в този случай нас щяха да ругаят и да ни натякват, че то аслъ, тия жени ги имаме само за слугини и една сюрия чистачки да върви подире ни, никога няма да се види ошетано...

Айде, приказки сега!

Така едно нашумяло бракоразводно дело в градеца наклони везните в полза на юристите и бог ми е свидетел, че нищо не разбрах от тази история. Баба ми забърка магията със замах — сипваше с лъжичка добри хонорари, капваше с пипетката отбрано общество, поръсваше стрит на прах престиж, наливаше леко подгрято свободно време и бъркаше унесена като прибавяше независимост на вкус и тука някъде обърка рецептата.

Независимост, точно това беше по вкуса на братовчед ката Б. и тя изпи с удоволствие приготвената течност. Резултатът беше зашеметяващ. Без дори да хвърли поглед на двамата наточени млади адвокати, тя просто се венча за самото право. Издържа конкурсните изпити в Университета и замина за далечния град София. Когато си идваше ние установявахме, че към дивата є природа и хубост се прибавяха в изящни пропорции интелигентност и чар. След пет години се омъжи за някакъв непознат човек, пак там в София, на когото баба не беше виждала дори очите.

— Трябваше да се сетя, рече баба ми, докато разгръщаше съновника от 1931 година, ето магарето е на ядове, умрялото — на сватба, а поп — на радост... Цяла седмица вече сънувам поп Мишо на умряло магаре. Иди сега и кажи, че моите сънища не показват!

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух