напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Обиколката на България


Знам че няма да повярвате, но всичко е станало точно така. Самият аз събрах тази история по разкази на очевидци, защото братът на баба ми, нещо не обичаше да общува с нас. Имаше си някаква причина да ни гостува много рядко в Жълтата къща и не се наемам да гадая защо. Подозирам, че не му се вписвахме в представите за работническата класа като авангард на... не помня вече кое. Пък и така си беше, откъдето и да погледнеш, ние си бяхме чиста дребна буржоазия (най-много лумпенпролетариат!), а тя, както е известно, заедно със земеделците, само хвърляше тръни в колелото на историята. Истината е, че и той не ни липсваше — имахме си достатъчно луди и без него. Освен това се казваше Спиридон, име, което винаги ме е държало нащрек.

Нея сутрин братът на баба ми, който беше виден стопански ръководител по нашия край, прекосил с решителни крачки двора на управляваното от него Държавното автомобилно предприятие. Било пролет и локвите от изтекло картерно масло по асфалта на ДАП-а сияели във всички цветове на дъгата. След нашия човек се носел рояк пчели, изпаднали в транс от хипнотичното ухание на одеколон "Тройной", който той, като повечето мъже отсам Желязната завеса, ползвал всяка сутрин след бръснене.

Няма да разправям как по коридорите на управлението дори филодендроните се свивали като пред виелица, защото тази сутрин бай Спиридон въобще не поглеждал никого и още повече, забележете!, въобще не псувал всички наоколо на майка, както си му било табиет от край време, а всички знаели, че от това по-лошо няма и не може да стане.

Когато влетял в кабинета си, Ганка, неговата предана секретарка, таман разлиствала списание "Жената днес", което взела рано заранта от счетоводителката, и си записвала мерките на една разкроена пола за талия като нейната. Тутакси Ганка се притеснила, защото знаела, че бай Спиридон никак, ама никак не ги обича тия глупости и само примряла с очи, готова да понесе градоносната мълния, когато нашият минал без да и обърне внимание.

И се слисала...

Щото, както твърдят учените, мъжкият молец може да надуши женската от сто метра, но Ганка помирисвала скандалите поне четири дни по-рано. А него ден си било най-обикновен понеделник. Пък и отвън чакало само едно момче от градския комитет на комсомола да иска автобус за екскурзия и... Каква е тази коса, бе момче, попитал бай Спиридон и преди още момъкът да отвори уста и да каже нещо, се обадил по петолъчката да дойде веднага, казах веднага, бръснарят на ДАП-а.

Някога имаше такива работи и въпрос на чест беше всеки ръководител да има петолъчка за пряка връзка с подчинените, бръснар, фелдшер и стол за хранене в предприятието си. Гледаше се с добро око на тия неща, та бай Спиридон ли нямаше да ги има.

И така, още там на място, в стаята на Ганка, момчето от градския комитет на комсомола било подстригано според нормите на бай Спиридон, които едно време се наричаха прическа "руски комбайнер", а днес гледам, че я практикуват разни момчета в анцузи, златни ланци и скъпи коли, на които, кой знае защо им викат "борчета". Те по-скоро приличат на бичмета, но нейсе... И какво щях да ви разправям? А, да... Нататък било лесно — комсомолецът платил на бръснаря, дори се бръкнал за бакшиш, но под строгия поглед на бай Спиридон бръснарят отказал и се навел бързо да помете космите по земята с приготвената от по-рано от Ганка лопатка и метличка.

Кажи сега момче, обърнал се приветливо бай Спиридон към комсомолеца, който стоически изтърпял цялата операция, но получил разрешителното за автобуса, а Ганка лично се обадила в диспечерната да продиктува наряда.

Така било него понеделник, в ония години...

Ганка тъкмо си поливала бегонията и си мислела, че ето днес май само с това ще се размине, когато малко по-късно от кабинета на бай Спиридон се разнесъл гръмовен вик. Ще признаем, че с изключение на петолъчката, този държавен мъж не обичаше да ползва онези меки конферентни звънци, с които обикновено се глезят днешните шефове. Дивотия било според него всичко това, защото и без друго се чувало през вратата, когато си говорят той и секретарката му.

Тя, милата, си плюла в пазвата, забележителна била тая пазва, казват, легенди се носят за това усойно място, ще говорим друг път, защото сега трябва да следваме повествованието, и като оправила с нервни пръсти плетената си якичка, пристъпила прага на ДАП-ската Светая светих.

Бай Спиридон седял зад масивното бюро, пушел една от онези незабравими цигари "Стюардеса", а над главата му се къдрел синкав ореол. Такъв го видяла в онзи час патилата и препатила Ганка и винаги по-късно казваше, че още тогава разбрала, че има да става нещо. След като теглил една много дълга и усукана майна по нечий адрес и нарязал на порции синкавия дим над челото си нашият човек попитал: Къде е, рекъл, онзи хаймана? Кой хаймана, опитала да уточни Ганка. Е, как кой, онзи там, физкултурника, как му беше името, майка му да... Митьо, услужливо грейнала жената. Викни го веднага да дойде, щото мамка му...

Ганка тутакси се врътнала и хукнала да издирва Митьо, който, като истински физкултурник на ДАП-а, в този момент пиел кафе с фелдшерката и разказвал за новите упражнения, които правел за здрав кръст. Даже бил легнал на пода за да покаже как се сгъвали в страховита жила, точно така се изразил, неговите коремни мускули, когато Ганка с пресъхнало гърло му рекла да тича, че вече половин час шефът развявал майка му по етажите. След това приседнала и на един дъх изпила кафето на фелдшерката и чак тогава забелязала, че било без захар.

Какво е това бе, пич, рекъл бай Спиридон като посочил към вестника, който лежал на бюрото му, питам те какво е това? Митьо извил глава към буквите и почнал да преглъща на едри тикове. Ми не знам, какво е това, рекъл най-накрая, защото наистина не знаел какво е това, пък и му било много трудно да чете обърнатите букви. Гледай бе, келеш с келеш, ревнал бай Спиридон, какво пише тук.

Пишело с едри букви, че през месец юни щяла да почва Обиколката на България. Колоездачното състезание се организирало за пръв път и в него щели да участвуват отбори от цялата страна и дори от братския Съветски съюз. А самото надпреварване щяло да мине под егидата на вестник "Труд", каквото и да значела тази дума "егида".

Ами да, кимнал Митко, ще има обиколка на България. Колоездачна, на шест етапа, с отбори от цялата страна и даже от чужбина, най-вече от братския Съветски съюз. Под... таковата на вестник "Труд". Знам бе, идиот, креснал нашият човек, вие мене за диване ли ме имате, мамичката ви физкултурническа на вас... Питам те ние защо не участваме, това те питам, диване с диване...

Е, на тоя въпрос Митьо никак не бил в състояние да отговори. Не ме питайте и вие сега, нямам нерви да обяснявам защо...

Само че такива пред бай Спиридон не минаваха. Трябва да кажем, че от него трепереха началници на отдели и заместник-министри, а самият министър на транспорта си пиеше ракията с този човек, ето какви хора имахме ние в джинса си откъм бабина страна.

Какво още да ви разправям...

На него именно градското ръководство възложи да построи и ръководи ДАП-а. Не заради друго, а защото само той можеше да се справя ежедневно с това неизтребимо племе — шофьорите, от които, както е известно, бе вдигнал ръце дори и самият Йосиф Висарионович Сталин.

Защо, повтори той въпроса пред угнетения физкултурник, ние не участваме в това състезание. Защо, да повтарям ли още, питал той гръмогласно, или ще ми отговориш да ти таковам майката. Или, рекъл, да ти закрия щата и пак да ти таковам майката. Тука вече от Митьо почти нищо не останало, нито кръст, нито мисъл, да не говорим за страховити възли от коремни мускули, и почнал онзи да мънка, че то, таковата, трябвало да се направи отбор и да се тренира. Млък, отсякъл бай Спиридон, не ми говори повече глупости. Ставаш веднага треньор, сваляме двама от келешите, дето въртят по градските линии, взимате колелетата и почвате.

Дума, рекъл, да не съм чул, до юни трябва да сме готови.

Сега обаче, вече направо не се издържало, защото Митьо трябвало да каже, че тя така не ставала, защото първо на първо, отборът трябвало да бъде от шест човека. Откъде бе, сине майчин, ще ти намеря аз шест човека, скочил бай Спиридон, ти да не искаш да оголим всички градски линии бе, диване... Няма как, проплакъл Митьо, защото такъв е регламентът и не влязат ли шест състезатели направо няма да ни запишат за участие. Бай Спиридон се отпуснал тежко на стола и въздъхнал. Добре, рекъл, съберете на обед всички шофьори в столовата.

Там се провела една комисия, в която влизали Митьо, фелдшерката, която се казвала Стела и лично бай Спиридон, който ръководел изследванията. Половината шофьори били съблечени по гащи, защото другата половина отпаднала още докато тътрузила големите си шкембета към стола. Кльощавите също отпаднали, отхвърлени били и тези над 30 години. Накрая след дълго пипане, мачкане, бутане и замерване на бедрата били отделени осем мъжаги, но двамина от тях веднага задраскали, защото били женени. Не искам аз жените да им изпиват силата, рекъл бай Спиридон, като кокетно погледнал към фелдшерката Стела. Тя пък от своя страна се изчервила. Така беше тогава, моралът трябваше да се доказва ежедневно.

От този ден Митьо станал първият човек, с който бай Спиридон се виждал през деня. Това счетоводители, началници на гаражи, бригадири, склададжии, всичко дремеше отвън, докато треньорът по колоездене давал отчет за изминалия ден и чертаел по картата на долината, новия маршрут.

Де да беше само това...

Оказа се, че обикновените колелета, от които в нашия град имаше в индустриално количество, не вършели работа. Трябваха специални състезателни велосипеди, бегачи със свободен венец, олекотени рамки и тънки гуми. А такива неща имаше само в разлюления от вечни икономически кризи Запад. И понеже Западът бе разбрал, че хване ли се с нас го чака неминуема гибел, той вече беше спуснал Желязната завеса и беше трудно, да не кажа невъзможно, да се доставят такива състезателни колелета.

Не и за нашия човек, разбира се. Той ходил по София, пил ракия с министъра, той пък от своя страна пил ракия с другия министър, на търговията, който пък вече не зная с кого пил ракия, но накрая в нашия градец кацнали шест жълти и чисто новички състезателни велосипеда, италианско производство, на чиито рамки блестеше звучното име "Бианки". Ех, какво да ви разправям, никога по-късно в ДАП-а не са се радвали така, такъв ентусиазъм не се помни дори когато пристигнаха градските автобуси тип "хармоника", но това е друга тема, нека не се отвличаме с празни приказки, щото юни наближава.

И тъй — тренировките почнали. Всяка сутрин, веднага след съвещанието при бай Спиридон и преглед на кръвното при Стела, групата потегляла по баирите на Стара планина или Средна гора, в зависимост от тренировъчния разчет на Митьо. Той следвал или водел колоната с едно "Иж"-е, руска машина, който я помни, знае за какво става дума. По цяла сутрин шофьорите въртяли педалите по баирите към близките села, като много внимателно пазели бегачите, защото бай Спиридон им бил казал: и осторожно с колелетата, народна пара е това, умната как ги карате, защото ще ви разтаковам майката шофьорска, това от мен да го знаете.

На обяд почивали под някоя сянка, а Митьо отскачал до село Симитлери, където според специален договор с ДАП-а, в ТКЗС-то бяха отглеждани две крави, чието мляко отиваше само за състезателите. От мандрата пък даваха сирене и кашкавал, а зеленчуковата бригада пълнеше торба с краставици и домати и от фурната слагаха към краставиците и доматите още шест самуна топъл хляб, който ухаеше на живот.

Тъй било решено, защото още нямаше анаболи, енерджикси, жен-шен и други там превземки. Ще кажете, че липсвал научният подход, но пък самата медицина по ония времена можеше само да мери температура, да превързва рани, да кърпи съдраните задници на пострадалите и да се усмихва като Стела, макар че и това не е никак малко, ама хайде, че пак се отплеснахме, а юни дойде.

Така и станало.

На 4 юни, който тогава бил неделя, в девет и половина сутринта, щял да бъде даден стартът на Обиколката на България и това щяло да стане от площада пред Народното събрание. Всички сте гледали телевизия знаете го къде е, няма да ви обяснявам. Нашият отбор бил пристигнал предния ден с влака, а велосипедите докарал лично бай Спиридон с неговия джип, производство на "Заводите Имени Сталина" в знаменателната 1953 година.

Не че години по-късно бай Спиридон, като всички началници не се качи на черна "Волга" с бял волан, не. Но истината е тази, че в онези години, когато се водеше Студената война, когато ядрената угроза увисваше застрашително всеки ден над нас от вестниците, беше някак мъжествено да се возиш в джип. На такива ръководители веднага им личеше, че са готови на всичко, нито за миг няма да се замислят и победата ще бъде за нас.

Вече говорихме за обаянието от шлагерите на времето.

Винаги обаче има недоразумения, просто да се чудиш защо и как се случват тези неща. Понеже бай Спиридон бил тръгнал от градеца К. в един часа след полунощ, някъде около осем той и шофьорът му, Стоянчо, вече били в столицата. Защо толкова време, ще речете, къде се вяха тия хора амен-амен седем часа? Не че нещо джипа, напротив машината била поддържана от Стоянчо като часовник. Не си мислете, че са се отбивали и от пътя по причина, че с тях пътувала и фелдшерката Стела. Не, не си и помисляйте такива работи, тогава времената бяха съвсем други и за такива неща, като шведска тройка и други дивотии, които ви идват на ума и дума не можеше да стане.

Просто самият Стоянчо не обичаше високите скорости. За него 40 километра в час бяха безумие на хора, които не знаят какво искат от живота. Той беше поне 18 години по-възрастен от бай Спиридон, който по онова време гонеше 55 и, дето се вика, можеше да му бъде баща, боже опази! Не му беше, но бай Спиридон, по не знам какви причини, никога не му повиши глас и не му направи забележка за шофьорските навици и тихата скорост. Напротив той го зовеше с нежното обръщение Стоянчо и се виждаше, че този човек единствен има влияние върху него.

Та тъй.

Двамата тъкмо здраво били закусили по една шкембе чорба с много лют пипер и хляб, а фелдшерката Стела изяла едно кисело мляко с три бишкоти, и приближавали с патриаршеска скорост към площад "Народно събрание", когато пред тях, точно до Българската академия на науките, се изправил спретнат милиционер със стоп-палка в ръка. Някога на тези стоп-палки им викаха "слънчогледи", така и не разбрах защо. Брезентът на джипа бил навит и прибран още преди да влязат в София и сега бай Спиридон стоял прав, леко ухаещ на чесън, хванал здраво с ръце предното стъкло и се придържал към стойката на командващ парада.

Къде?, обърнал се милиционерът към Стоянчо. Шофьорът свил рамене и погледнал към нашия човек. Какво иска този, попитал бай Спиридон шофьора и погледнал към фелдшерката Стела. Той от своя страна запитал милиционера като какво искал от тях. Униформеният едва не се задавил. Къде сте тръгнали, бе майчини, извил фалцет служителят на реда, но по лицето на бай Спиридон не помръднал нито един мускул. Той отново гледал напред, към светлото бъдеще, както вероятно би гледал другарят Сталин, ако беше на негово място. Беловласият Стоянчо се понадигнал от седалката, колкото да оправи черджето, което се било навило на топка и се пъхало вече да не казвам къде... После погледнал към милиционера и смънкал, че те са със състезанието. Пропуск имате ли, ехидно се усмихнало служебното лице, защото макар и милиционер, софиянецът си остава софиянец и мре да се главичка с хората от провинцията. Пък и искал да направи фасон пред хубавичкото момиче, което се возело на задната седалка.

Имаме ли пропуск, попитал съкрушено Стоянчо своя патрон, защото било повече от ясно че нямат. Какъв пропуск, просъскал шефът, който не свалял поглед от бъдещето. Какъв пропуск, превел въпроса към милиционера Стоянчо. Ето такъв, рекъл още по-ехидно онзи и посочил спрялата наблизо "Победа", на чиито преден прозорец се мъдрел важно зеленикав картон с червена диагонална ивица. Ето такъв, повторил като ехо Стоянчо на шефа си и посочил към празната кола. Последвало мълчание, момичето на задната седалка унило се сгушило, а милиционерът започнал да удря със стоп-палката дланта на лявата си ръка и да се поклаща на пети, както го бил гледал в един филм за Гестапо.

Завалията, той не подозирал с кого си има работа...

Бай Спиридон, ама вече много нервиран именно от гестаповската поза на клетия милиционер, отворил дясната врата на джипа, скочил пъргаво, заобиколил нещастника откъм гърба му, приближил се до "Победа"-та, бръкнал през отворения прозорец и прибрал пропуска. Докато милиционерът, бавно и с нарастващо удивление, следял решителните действия достойни за Гай Юлий Цезар, бай Спиридон се върнал в джипа, пощипнал омърлушената Стела по бузката, прикачил пропуска на предното стъкло и като почукал по него, вдигнал поучително пръст към служителя на реда и наредил на шофьора:

Напред!

Колата потеглила, зад нея слисания милиционер свалил шапката си и започнал да бърше с шарена кърпа едрите капки пот, внезапно избили по плешивото му софийско чело. После стиснал палката и хукнал на някъде. Четох в едно популярно писание, че човек използвал 200 мускула от тялото си докато ходи. Въпросното лице използвало поне двойно повече, според по-късни описания на събитията.

Кажи му сбогом, любезни читателю, защото в хода на това повествование никога повече няма да видим този човек. Не знам какво е станало с него, може би днес е честен частник-таксиджия или пък депутат, кой може да знае какво му готви съдбата, но съм сигурен само в това, че още от тогава се е навъртал около Парламента.

Така влязохме в Обиколката на България.

Първият етап на това славно спортно състезание беше от София до Пловдив. Знаете как е на такива състезания — едни дърпат веднага напред, други оформят основната група, трети остават накрая. Редът в онези години бе строг и всички съпровождащи автомобили се оформяха в група, пилотирана от коли със сирени и светлини.

В такава група останал и славния джип, боядисан в тъмнозелено, в тая група бил и моторът на Митьо, и ще, не ще Стоянчо се понесъл с главоломна скорост към Пловдив и накъде по пладне в маранята се видели неговите тепета. Когато пристигнали в царствената някога столица на Източна Румелия, а тогава модерен социалистически град, нашите хора вече били каталясали. Въпреки всичко те се наредили на финалната линия и зачакали. Понеже Стела, както разказвала по-късно, била пресъхнала отвсякъде, на няколко пъти предложила да пийнат по една оранжада или да си вземат сладолед. Но никой нея чул, представете си, никой... Да ви разказвам ли за изгризаните нокти, за подозрителните погледи към тълпата от запалянковци и лютата пот на съмнение към съперниците, която се стичала право в очите им.

Един по един, или в група, започнали да финишират и отборите, потни, с изплезени езици и гърмящи сърца. Слизали, бутали настрани бегачите и веднага се тръшвали по напечения паваж, а около тях орляци от треньори и масажисти ги пръскали с вода и им вееели с кърпи, също като на боксьори. И докато фелдшерката Стела, уморена от всичко и всички, спяла с намусено малко носле на задната седалка на джипа, бай Спиридон, Стоянчо и Митьо гледали мълчаливо и усещали как сърцата им се спарушват като есенен плод, забравен на клоните.

Защото нашият отбор не се виждал никакъв.

Ама знаете ли какво значи никакъв?

Не знаете и няма откъде да го научите, защото пустеели вече пловдивските улици, отдавна си били тръгнали зяпачи и посрещачи. Отборите, треньорите и съдиите преди много часове масово бяха се настанили в ресторанта, за да се нахранят и сетне се оттеглили на заслужена почивка. На почивка в стаите била пратена и Стела, която и без друго започвала да изнервя всички с въпросите си какво става тука и защо нищо не разбирала...

А тримата наши херои мрачно седели на улицата...

Какво повече...

Късно вечерта тъмният джип отпрашил по шосето за София. Намерили нашите състезатели малко преди Пазарджик. Били нахвърляли бегачите в една канавка и опипвали унило рошавите си баджаци. Да ви казвам ли какво станало? Не — ще го премълча, защото не всичко трябва да се разказва в историите. Американският писател Ърнест Хемингуей учеше, че от повествованието трябва да се вижда само една осма, както е при айсбергите. Ако разказвачът знае какво се случва в останалите седем осми, то това непременно ще го усети и читателят.

Което аз очаквам от тебе, любезни читателю.

Прочие ще добавя само това, че около полунощ нашият отбор финиширал в Пловдив. Спортисти, треньори и спортната делегация веднага се тръшнали в леглата и на сутринта фелдшерката Стела едва ги вдигнала за участие във втория етап, който бил по маршрута Пловдив — Бургас.

Да добавям ли, че този път съдбата не проявила никакво творчество и историята се повторила точ в точ до мига, когато тъмнозеления джип отпрашил в мрака по пътя от Бургас за Пловдив. Този път всички мълчали, само Митьо, от време на време, с призрачен глас говорел нещо за олимпийския принцип, че трябвало да се участва и най-важното е участието, а майната и на победата, защото само един можел да победи, не всички, нали така... Стела вцепенено гледала звездите и ту връзвала и отвръзвала синия си шал, който специално си била купила от Пловдив. Така-така, кимал Стоянчо и се вслушвал във все по-тежкото мълчание, което се носело на мрачни вълни откъм бай Спиридон. В същото време внимателно се взирал в шосето, щото с тая бясна скорост, дето карал, току-виж подминал Пловдив.

Не го подминал.

Малко след Айтос спрели, защото пътят бил в ремонт, някакъв нов мост строяли тогава, виадукт ли било, убий ме не помня, но те слезли хем да видят какво става с пътя, хем да пуснат по една вода. И ако това не било знак от небето, здраве му кажи. Тогава Митьо чул някакви охкания, викове някакви се носели към звездите и обхванат от жесткото предчувствие, че вече окончателно си е изгубил хубавата служба, той се затичал напред в тъмнината, докато изведнъж пътя изчезнал под краката му.

Така бил изчезнал час по-рано същият път под гумите на новите италиански бегачи "Бианки" и нашите състезатели, целият отбор се бил срутил от средата на недостроеният мост, или виадукт, вече не помня. Понеже тъмнината била заварила отбора още по пътя, те не видели указателните табелки, че се извършва ремонт, не отбили посоката и така състезанието за тях свършило с шини и гипс в Айтоската болница. Всички живи и без особени повреди.

Но преди това добре, че била Стела...

Какво да се прави, не е само книга от ранната история на социалистическото движение, а един реален въпрос, който често ни тормози в ежедневието. Когато видял своите шофьори-колоездачи, които лежали гипсирани и с разни тежести по ръце и крака, гордото сърце на бай Спиридон се сломило. Върнала се предишната му енергичност. Той веднага наредил по телефона в градеца К. да се сформира извънредна бригада, която да разглоби седалките на един автобус и той начаса да пристигне в Айтос. До сутринта хората му били извозени в болницата на К., защото той си мислел, че тук няма да се грижат добре за тях и, не дай си Боже, могат и да ги отровят, тяхната мамица и доктори, вяра да им нямаш, каквито са си провокатори.

Вече съмвало, когато сигналните светлини на автобуса се стопили по посока на градеца К. С автобуса отпътували и моторът и Митьо, който вече жалел почернената си младост и счупената ръка.

Бай Спиридон дълго и мълчаливо гледал след тях. Бил бесен на съдбата и дори погледнал нагоре, към небето за да види къде се е завряла пустата му звезда-закрилница, в която искрено вярвал. А небето било покрито с милиарди звезди, трудно било дори да си представиш колко много хора се нуждаели нея нощ от закрила...

И к'во сега, попитал шофьорът, като се сетил изведнъж, че не е ял от онази сутрин в София.

Такова — шарено на точки, карай на базата в Несебър, отсякъл бай Спиридон, и давай по-бързо, и дано сварим закуската, че мамицата им кухнеска ще разкатая аз на тях, само да ги спипам...

Забравих да ви кажа, че в Несебър, до сами морския бряг, ДАП-а имаше разкошна почивна база. А фелдшерката Стела страшно много се зарадвала за пръв път от три дни насам, защото си носела червения бански!

Такива работи...

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух