напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



После дойде Рибата...


После дойде Рибата.

Историята с нея прилича, малко или много, на мит, но не знам имахме ли вече случая да кажем, че шлагерите не са нищо друго освен митове, преобразявани и прекроявани в зависимост от географската широчина, климата, степента на развитие на нацията и прочие... много са факторите, нека се занимаваме с тях друг път.

Слава на онези безстрашни мъже, които в неравна битка, рискувайки живота и здравето си, бяха уловили това чудовище. Слава на силата, слава на мускулите, слава на ината, защото и това е необходимо, но кешки да не се бяха раждали. След като уловиха с нечувани страдания тази Риба, те я усмириха веднъж завинаги и тутакси запретнаха ръкави, да я тъпчат с формалин и други специализирани разтвори, за да се съхрани. Това беше постигнато и те я натовариха на огромна платформа и започнаха да пътуват от град на град, от селце на селце, за да бъде показвана на хората и, като разказваха страхотии за страданията си и борбите си, късаха билетчетата на входа.

Входът си беше част от чергилото, което затрупа площада на нашия градец. Смутени, ние пристъпвахме бавно, стиснали билетчетата в ръка, защото на тях имаше строго поръчение: Пази билета за проверка!, и затаили дъх, потъвахме в полумрака, изсипал се над бедното ни площадче. Картината беше праисторическа. Едно черно рибе туловище, огромно като заводски цех, проснато върху дървена платформа и оградено с копринени въженца, беше зейнало срещу нас... Страхотните му челюсти се държаха отворени с помощта на три одялани тополи и ние с ужас гледахме гъстата цедка от косми, които блестяха като найлонов конец и висяха два лакътя от горната половина.

Един високоговорител обясняваше, че тези огромни морски животни нямат повратливостта на дребните хищници, техните мигновени реакции и светкавични рефлекси. Как живеят тогава? Развито е нещо като "трето око", което с мощен ултразвук парализира всичко живо в определен радиус и то потъва, заедно с водата, в огромната уста на Рибата, а сетне водата се изтласква навън през цедките.

Нататък е ясно...

Ясно е, споглеждахме се гузно ние и парализирани от страх, неверие, подозрителност, объркани от съмнения, леко замаяни от миризмата, магично привличани от меката плът на небцето в нюанси от розово до виолетово, си подавахме ръце, за да прекрачим острите, големи по две педи зъби, и да минем покрай тополите, като пипахме с ръце обелените им стебла. Храбро се побутвахме и се мъчехме да се гледаме в очите и се извръщахме назад, за да видим кои още идват с нас. С нас идваше целият градец, чинно строен в колона по трима и всеки си стискаше билетчето.

В началото беше широко и вървяхме без да се натискаме, но после започна да става тясно, тъмно и влажно. Всеки е бил в корема на риба и знае какво е, няма да се спирам в подробности, но беше започнало да става тягостно, на места се виждаха кости, май че човешки, и това още повече ни угнети, но имаше хора, които казваха, че това е за атракция, не се плашете. Рибата вече е мъртва. Да им се не видят атракциите, рече някой, за какъв чеп се навряхме тука... В този миг нещо се залюля и дори малкото светлина, която идваше от отворената уста, изчезна.

По-първите разказваха после, че чули трясък и кънтене. Трясъкът бил от тополите, които се строшили като клечки за зъби, а кънтенето от самите зъби на Рибата, които се ударили едни в други. Днес не ми се вярва, но това е истината — целият градец престоя един ден и една нощ в корема на тази Риба. Онези там, отвън, докато намерят тополи, докато ги отсекат и обелят, толкова много време мина, че сега се чудим дали не са искали направо да ни оставят вътре в корема на Рибата, дори някои от нас казваха, че усетили леко бучене и как уж мъртвата Риба се била размърдала, но кой знае, обстановката беше сложна и много нерви едва се сдържаха...

Ония идиоти отвън най-сетне повдигнаха горната челюст на Рибата и отново я подпряха с тополи като викаха: болни са били тополите, отвътре изядени и затова се строшили, кой да помисли такава работа. Без да ги слушаме, ние скачахме и се пръскахме по площада и уличките наоколо, сякаш гигантската Риба плюеше кокички от череши...

Първата работа на всеки, който тропне долу, беше да поеме дълбоко въздух и да потърси с очи слънцето. То отново си залязваше на запад, но сега беше спряло само за миг, колкото да ни огледа сеира. Така е, но светът вече не беше същият и ние самите бяхме други хора. Нещо беше останало от нас в утробата на оная Риба, ама какво — никой не разбра, макар много да се говори по-сетне в кръчмата и този въпрос да беше дискутиран дори на научно равнище. Празнина настъпи някаква у всеки и лошото е това, че дори децата ни почнаха да се раждат с празнина.

Не ти ли се е случвало, любезни читателю, понякога да се почувствуваш празен, ненужен и измамен?! Ако да, това е от Рибата, попитай близките, си, ако ти не помниш, и ще разбереш, че тя е била и във вашия град, тази Риба.

Всеки има по нещо да добави на тоя свят, да посъветва за нещо, да препоръча нещо и хората постоянно го правят. Някои дори не си почиват и по този начин стават неприятни за всички. Не ми се ще да съм такъв, но тук се налага да кажа нещо, защото ми се струва важно и това е единствената причина, по която взимам думата.

Сигурен съм, че не всички излязоха от корема на Рибата. Дали по заблуждение, нарочно или слабост, но някои останаха вътре и онези кости, дето ги видяхме, не ще да са били само атракция. Ако се разровите из паметта си и вие ще се сетите за някои, дето не се върнаха, но аз съм сигурен за едного — онзи старец с хармониката и книжките. Аз го видях да влиза, дори му помагаха за хармониката и куфара, и това беше последният път, когато го зърнах. Лошото е, че с него изчезна и "щастливият край", а не съм сигурен какво значи това — прогледнахме ли или ослепяхме. Бая народ крепеше "Happy end"-а, а всички се надържахме на него, защото нашата справедливост това само знае, макар че много е видяла и препатила.

Но, каквото има да става — то става, и коша на рибаря винаги мирише на риба.

Познание е това, стига да можеш да четеш, а след събитията в корема на Рибата доста народ се ограмоти, почна се едно масово писане и съвсем я оплескахме с четенето. Цяло поколение писатели се завъди около Рибата, кои излязоха отвътре, кои покрай славните мъже се очовечиха, но се събраха две-три тумби и започнаха да питат:

Добре де, какво сега, ние ято ли сме или стадо!?! И какво е ятото, ако не стадо птици, и какво е стадото, ако не ято овце?!?

А сега де!

Такива мисли станаха шлагер на новата ни литература. В корема на Рибата си остана онзи неизвестен автор от панаирите с дървения си куфар и песнопойките. А като огледа-огледа книжните редички, поколението се уплаши, че лавиците за книги са празни и то реши да ги напише. За да не се изморява много поколението и да не губи ориентир, на всеки четири години имаше по един кладенец. Поколението спираше около кладенеца, вадеше вода в луксозни ведра и тичаше да полива своята лехичка. Така беше от седмия до тринадесетия кладенец. Водата беше с високо качество и богата откъм съдържание на ценни указания. Произведенията се множаха чрез пъпкуване, а литературните агрономи вещо оглеждаха всеки филиз и отсъждаха: това — ДА, това — НЕ.

Който си беше прилежен и добър литературен стопанин, тутакси нарамваше пръскачката, отбиваше се да му се провери качеството на синия камък и повеждаше борба с разни паразити като дребнотемието, битовизма, криворазбрания психологизъм, липсата на партиен подход, да не говорим за ужасния структурализъм, болест доста неясна и противоречива, но дума да няма, страшно опасна. В китните ни литературни градини цъфтяха плодовете на социалистическия реализъм, това бяха нови градини, без огради и препятствия, само посегни с ръка и плодовете сами се търкалят в скута ти.

Известно е, че народът е калпаво нещо — ти му сочиш китната туфа облагородени и натежали от плод дръвчета, то все дърпа към някоя дивачка круша, на която се е окумил верблюд, ябълка карастоянка или протяга ръка към смокиня, под която си почива някоя търновска царица. Диванета, ровят из разни корени, занимават се с някакви духове, ама съвсем като последни хора.

Застоя се плодът по дръвчетата и имаше опасност народът да се отучи от четенето, да забрави буквите и ние почнахме да питаме, добре де, защо ги учим тия хора толкова години да четат и сричат тая азбука, като ще се получава така на практика? Абе, де да знаем, вдигаха рамене някои хора и туй то! Оказа се по-сетне, добре че били някои класически видове дървета, ония дивачки круши и ябълки, корени и духове, хубаво, че се намирало чат-пат и по някое иностранно пищно растение че, иначе съвсем щяхме да я закъсаме. Щеше да се забрави родната азбука и да се почне писане и отгатване като неверниците.

Абе, хайде холан, кой тогава ти е мислел, че ще се появят и разни професори от Австрия, които ще ни кандардисват да сменим кирилицата с латиница, че и наш, български президент, ще им се върже на уйдурмите, ама на — за малко да стане! Никога нищо не се знае... До там я бяхме докарали, то чунким и сега не е така!, че шлагери станаха чуждите, преводни образци, и днес е ясно, защо на всеки кръстопът има табелки за пътя към Европа.

Тоест към Европейският съюз.

Или НАТО.

Тук ще открием една важна закономерност за шлагерите. И най-смисленият шлагер загубва свежеста си щом в патешки възторг го поемат групите за системен терор над гражданите. В тези групи обикновено са обединени политици, журналисти, селски и градски агитатори, половината от които с говорни дефекти, а другата половина с увреждания на интелектуалните способности. Кой ще изтърпи такава група, кажете ми, кой има нерви за такова нещо...

Също като сега и тогава "щастливият край" не се виждаше никакъв. Отначало не бяхме много обезпокоени, повикахме малко, но след като никой не се обади, почнахме да се тревожим и надникнахме под леглото. Там видяхме един не много морален край. Зад вратата се беше сгушил един услужлив край. Погледнахме в детската, а там беше пълно с правилни, възпитателни краища. За всеки случай погледнахме и в съседите. Там имаше неочаквани краища, а за службата бяхме сигурни — там е бъкано с недоизпипани краища, няма какво да се чудим, че е така при цъфтящата напоследък некадърност.

По едно време се счепкаха Малката и Голямата правда, като се обвиняваха взаимно, че всяка е заела мястото на другата. И тук се получи един доста своеобразен шлагер, защото бая перушина хвърча, писа се по този повод от всичко, що можеше да пише, глави се рязаха, и днес все още е трудно да разберем, какво точно се получи. Все по-неясно и мрачно ставаше всичко...

А за "щастливият край" не се чу и дума.

Чуваше се пукане и пращене, и ако тогава сред нас беше преквалифициралият се в домоуправител Остап Бендер, може би щеше да произнесе следните думи: И все пак бакелитът се пропуква, господа съдебни заседатели!

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух