напред назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Кокалената пеперуда


Спомням си, че беше ранен летен следобед, а аз седях на ръба на шадраванчето в двора на фабриката и над мен шумолеше с милионите си листа една плачуща върба. В ръцете си държах пръчка, на пръчката имаше вързан канап, а на другия край на канапа — половин кламер, подобен на кукичка. Кукичката се намираше на една педя под водата и около нея бодро обикаляха дузина червени рибки, без дори да забелязват голия кламер.

Вече изпичаше и мухите, кръвожадни като крокодили, бръмчаха досадно и падаха по мене като гюллета на черешовото топче. Бях облечен в къси панталонки, придържани от тиранти с еделвайс, и светлосиня риза, а на краката ми, с посинели колене и глезени, унило помръдваха ожулени сандали. От дясната ми страна върбата беше потопила листа и клони във водата, а шадраванът не беше чистен от Празника на труда насам и това правеше всичко да изглежда още по-тягостно. Най-неприятно беше, че цялата тая работа трябваше да продължи цял следобед и мисля, че точно тогава върху мен се стовари с необхватната си преизподня "комплексът на символистите". Бавно ме изпълваше празнината на онова неопределимо разминаване на мечтите с действителността и страхът от многото време, през което трябва да предъвкваш тези горчиви плодове на живота...

Човек никога не се отърсва окончателно от тия неща, затова е пълно със странни хора около нас, в които мъждука живот, неизвестно по каква причина.

Когато си на пет години не мислиш за тия неща.

Само на десетина метра от мен, в една тясна канцелария, която винаги миришеше на обелена ябълка, както впрочем миришеха всички счетоводни служби по онова време, баща ми по цял ден събираше цифри и колонки от цифри, а после отмяташе резултатите в някакви големи тетрадки с корави корици и червени кантове по края на листата. Беше страшно вълнуващо, защото до бюрото му имаше сметало с дървени топки, големи като портокали и освен това сметачна машина с клавиши и малка манивела. То си беше едно чудо и аз с часове можех да гледам как той уверено чукаше по клавишите, после завърташе манивелата и в корема на машината наставаше велика битка, сякаш сто рицари се млатеха по железните гърбини. От един тесен процеп протичаше бяла лен та, на която чинно се строяваха хиляди мравчици.

Такива неща правят впечатление на малкия човек.

Но, да вървим напред, както често казваше един известен телевизионен журналист, арменец при това.

Така мина животът на баща ми, събираше и изваждаше строените мравчици, съвсем обикновен живот, ако не беше той, друг щеше да събира и изважда, да подготвя и привежда в края на всеки месец, тримесечие, половин и цяла година спретнато подредени таблици, за оная мистична структура в държавния организъм наречена статистика. За дърводелеца беше ясно, днес той ще направи детско креватче или на струга ще извърти сто точилки, а за в къщи — каче за лимон. Шофьорът също беше ясен, днес той ще направи три-четири курса с пясък от реката до бетоновия център и, защо да го крием, всички го знаят, още два черни курса с дърва за населението. За един директор също всичко е приблизително ясно, днес той ще присъства на две съвещания, едното в Комитета, а другото в Съвета и на двете ще се чуди, защо са го извикали. Веднага след обедната почивка ще проведе оперативка и кабинета му приятно ще ухае на агнешко и крем карамел, а надвечер ще посреща делегация от братска страна.

И това е ясно, дори разбираемо.

Не е много ясно какво точно върши статистиката. За нея работеха неизброимо количество информатори, агенти, хонорувани или на обществени начала, все граждани, които се държаха като членове на тайна масонска ложа. С каменни лица те подхвърляха въпросници със загадъчни питания и посочени възможности за отговор, забележете!, само в утвърдителна или отрицателна форма. Не се допускаха никакви извъртания и шикалкавене, само да или не. От статистиката нямаше отърване. Всичко се броеше и систематизираше: от половите актове и годишния улов на риба в изкуствени басейни до средния брой варосани дръвчета на единица глава от населението. Някъде горе един невидим, но могъщ щаб, обработваше всички данни, калкулираше различни сведения, насочваше ги по отдели и отрасли, разбиваше всичко, обобщаваше и накрая теглеше чертата, за да стане ясно, че и тази година сушата и другите природни бедствия са ни разкатали фамилията, пардон, държавата, което си беше все тая...

Аман вече! Тая работа се подчиняваше на свои правила и закони, неясни и объркани за непосветения и затова баща ми малко говореше за службата си, благодарение на което минаваше за тих темерут, човечец без особени амбиции, кротък и великодушен, какво друго очаквате щом не крещи и не попържа началниците си, дето седне и дето стане. Погрешно беше това впечатление, но то е винаги така, ако се огледате наоколо. Все пак беше мъжка кройка и за всеки, който е пренебрегвал подобни факти, може да се каже, че не познава хората, от там и живота.

Археологията е историческа наука, която изучава бита, културата на древните народи въз основа на достигналите до нас паметници на материалната култура. Ако кандисвате на това определение, то спокойно можем да представим увлеченията на баща ми като археологически занимания. От достигналите до нас паметници на материалната култура баща ми се интересуваше главно от ония малки метални кръгчета, така обичани от сина на турския поданик Остап Бендер, за когото вече стана дума някъде...

Защо именно него, човека на цифрите и точността, го завладяха легенди и митове? Едва ли можем да отговорим пълно на тоя въпрос, докато философите още не са ясни и категорични — разгадаем ли е човек.

За жената стана вече ясно, че не е...

Въдицата беше хвърлена от Али, един нашенски Фигаро, както би го нарекъл Вазов, който обичаше да сравнява всичко нашенско с чуждото и все от това патим толкова години, но това е друг въпрос. Да, Алито беше бръснар и то добър. Когато отивахме с баща ми в неговата бръснарница, той слагаше широка дъска на двете странични облегалки на стола и аз, издигнат на необходимото ниво, бях разкрасяван по традиционния за онова време начин подстригване "на паничка". Къде ти по онова време "калипсо" или "соасон". Това бяха удоволствия за възрастните. На печката винаги кипеше чайник, от стената висяха кожени ремъци, на които Али точеше бръснача си, и всичко беше чисто, спретнато и като самия стопанин, миришеше зашеметяващо на "Тройной" и не знам още какво. Този достоен човек изгуби всичко това благодарение на едно неправилно оросяване на пръстите, което не засегна тяхната сръчност, но ги направи завинаги ледени, а кой е луд да се остави да му бъркат във врата, да му повдигат носа или придържат ушите с ледени пръсти.

Оставете вие тази работа, не ми говорете хич за това...

Където двама, там и третия. Това естествено беше Лазар или Лазо Моряка, както всички го знаеха. Този момък някога имал радостта да служи във флота и по време на отпуските си от тъмно до тъмно да разхожда моряшката си униформа по възловите места на града, т. е. градинката на читалището, киното и стъргалото, следван от тумби гимназистки, облечени в черни престилчици и бели якички, плетени на една кука от обичните баби... Все пак клош панталоните, широкият колан с месингова котва, бялата рубашка и двете панделки заслужаваха това. Дори по това време беше разпространено поверието, че ако целунеш панделките на моряка ще бъдеш щастлива.

Не зная някоя девойка от нашия град да е посмяла да го стори и затова сега често виждаме жени от онова поколение с угрижени лица и тежки мисли.

От тези години на Лазо му остана прякор, една котва на дясната китка и една сирена с десетдюймови цици, татуирана под лявата гръд. Когато не показваше сирената Лазо беше облечен с моряшка фланелка на сини и бели черти, както се пее в песента. Изчезнаха тия фланелки, вдън земя потънаха, както и романтиката от онова време, колкото и бакелитово да беше. Днес е модерно да си облечен от глава до пети в стоки от известната в целия бакелитов свят Покрита чаршия в града Истанбул, и да се перчиш пред хората от останалия свят, санким, аз ли не разбирам, а...

И това е друга тема, да я оставим.

Когато се върнал от флота, остриган и с омачкан абитуриентски костюм, нашия моряк, който се бил заклел да покъса от любов всички девойки в този град, с удивление открил, че въпросните девици дори не го забелязвали, пък какво остава за любов и прочие... брех, майка му стара. Това удивление не го е напуснало до ден днешен, дори си мисля,че той така ще си отиде от този свят, сам и удивен от женското непостоянство.

Жалкото тук е, че няма да бъде единственият...

Зная, зная, ще кажете, че на тая компания липсва само дядо ми, но в живота има принципи, които не можеш да заобикаляш и един от тях беше, че в Жълтата къща се полудява поединично. Това правило изработи баба ми, защото иначе не можеше да им хване края, веднъж изтървеш ли питомното, какво остава за дивото. Определено тя смяташе зет си за питомен човек и, когато научи за неговите интереси, само се прозя и повъртя ръка около главата си — интернационален жест, с който тъщите обясняват защо все пак от толкова много жени това момче се е спряло на дъщеря им. Да, тя не погледна сериозно ни цялата тая история и посъветва дори дъщеря си да не го взима толкова присърце, просто мъжете са такива. Гледай там да не пие, да си носи парите в къщи, а пък че щял да ходи като чобанин по баирите, нека, даже е полезно, рече баба ми, без да подозира, че този път мъдростта и я подведе. Айде сега...

Тримата мъже почнаха да се събират в квартирата на моряка и, честно да си признаем, правеха го на смрачаване и винаги един по един, но истина е, че го вършеха без умисъл, просто конспирацията е в кръвта на нашите хора, ако не вярвате, огледайте се в историята, пък ако не ви се ходи там, вижте себе си, чуждите жени дето ги любите, и бензина, с кой то карате колата си. Всичко е конспирация, няма какво да се лъжем, въпросът е тая работа да изглежда сравнително почтена, ей това не ни се отдава, мама му стара.

В моряшката квартира се пиеше мастика и се обсъждаше оная история за девет катъра злато скрити по нашия балкан от самия Сюлейман паша и още няколко души, които той после изклал лично до крак, но написал карта, която по-късно попаднала в един казак, който издъхнал в страшни мъки от раните си, получени при боевете за прохода и бил погребан в общ гроб до женския манастир. Картата била заровена заедно с мъртвия казак, но едно момче, явно окумуш, видяло тая работа и след двадесет години, като пренасяли костите, то, вече мъж, се хванало там при разравянето и прибрало картата, която била от кожа и се запазила. Тая карта била крита от много хора, от един поп даже, и сега е сигурно, че се намира в едно село, Али го знае селото, знае даже и човека, но този човек ще иска или дял или направо суха пара да му се брои на ръка.

Шишето се завърташе втори път и тук се разправяше оная случка с бирника, дето бил обран от двамата братя, но те са застигнати от полицията и застреляни там около водопада, а тук е най-интересното, че нищо не се открива в багажа им. А знаете ли вие, колко много пещери има там? Туй, че са много я, туй лошото, въздишаха тримата, кой ще хукне да се такова по тия дупки бе, остави тая работа.

Другата история, поведена пак от шишето, беше за онзи чифликчия и жената на брат му, дето изгарят във вилата голи голенички...

Все пак започна се с дупките.

Моряка имаше някъде в подножието на балкана една стара колиба, завещана от дядо му, и тя стана базов лагер за експедициите на нашите хора. Там те струпаха въжета, макари, клинове, плетени стълби, лостове и кирки, фенери и не знам още какво. Нетърпението беше велико, но все пак изчакаха да мине Гергьовския празник и следващата неделя се отправиха в акция. Бяха описани всички дупки и пещери по оня край около водопада и след още две седмици започна претърсването им.

Как да навлезем в тия дебри, читателю, като там всичко е така омотано и оплескано от птичи тор, така мирише на гнили листа и влага, такива нажалени погледи и люти псувни на няколко езика има из вътре, че жал ми става за теб, ти, който не пиеш мастика по понятни причини — няма я, а тогава там се изля бая от това благословено питие.

Все пак всичко завърши с врява и безумство, ако използуваме словата на един прочут по целия свят американски автор. Тази врява и това безумство настанаха, когато из гърлото на деветата дупка литнаха като гълъби към небето турски възклицания, а двамата брадясали мъже, които пушеха приклекнали наблизо, в миг скочиха и започнаха да викат в дупката: какво, бе, Али, какво стана, бе, чуваш ли Али, обади се, бе, ей, сърцата ни излязоха, рязан турчин такъв. Вместо да се обади, Алито сам се показа на белия свят и засмян като годеник, говореше нещо радостно на турски и най-важното — дърпаше нещо там долу...

Не е много ясно кога се вля безумството в многоезичната врява, дали когато Али измъкна от дупката себе си и една торба от зебло или когато от вътре се изсипа гъста книжна каша и едно менче дребни пари, с царския лик, но доста похабени от дългото стоене там долу. Мъжете скачаха и се прегръщаха, после пак скачаха и ритаха зеблото, което се разпадаше, псуваха, плюеха и в миг пак започваха да се прегръщат, наистина, разгадаем ли е човекът... Две стихии се бореха в душите на тези мъже — радост и разочарование. Последното беше обяснимо, а радостта по-добре да не ги беше спохождала. Всичко, което се случи, само заздрави чувството у тях, че те са на прав път, посоката е вярна, нужни са само леки корекции.

Редно беше баща ми да го направи и той се зае с тази работа. Трябва да се търси злато, рече той на останалите мъже, защото златото не гние, а среброто също не гние, значи може и сребро да се търси, но в никакъв случай книжни пари. Защо са ги измислили тези ваджишки книжни пари, попитаха двамата човеци баща ми и той обясни.

Изводът се налагаше от само себе си — бяха сбъркали епохата.

Трябваше да се претръска друго време, такова, в което книжните пари не бяха още измислени. Има ли такова, попита Моряка. Има, повдигна пророчески пръст баща ми, нашите земи са богати на време, бол време има по нас, като почнеш от траките и стигнеш до Руско-турската война. Тук отново се отвори дума за картата на Сюлейман паша, братята, които убили бирника, а после самите те били застреляни от полицията, но видяхме какво излезе от тая работа, нищо не излезе...

Накрая се заговори за могилите в полето, които вероятно са тракийски гробници, а е известна истина, че траките не са познавали паричните знаци като хартия, а като злато. От това злато дори са правили украшения, които служели еднакво добре и на живите и на мъртвите, бог да ги прости. Последното баща ми го разви в стройна теория, все пак беше пощипвал това-онова от популярните списания. Тази теория се видя на другите двама като строго двутомно изследване, написано от цял взвод академици с прошарени коси и бради до кръста. Те неволно свалиха шапки и мисля, че в този момент моят баща се превърна във водител на тези хорица.

Може би ще развенчаем родната историческа наука, като споделим, че по онова време тя кротко си чоплеше научни съобщения. С мека четчица сваляше пласт подир пласт от дисертацийките си или ревниво прибираше в нарочни сандъци от дебели чамови дъски цели докторати. Всичко това ставаше с безкористната помощ на синеблузи бригадирчета и по този начин можем да кажем, че народът сам откриваше историята си. Народът наистина запретваше ръкави и се канеше да разкрие всичката история, но тук родната историческа наука се изхитри и рече, че не бива да се бърза, защото бързата кучка...

Да бе, рече си народът, къде сме се хукнали ние, то така не става и внимателно загледа науката в очите. Науката не бързаше, за нея Шлиман беше човек авантюрист и скандалджия, не е случаен фактът, че думата скандал идва от гръцкото skandlon което ще рече "съблазън", много хора бяха изкушени да знаят всичко и да правят историята, но само историческата наука е овластена, другите да вървят да копаят лозята. Така родната наука наложи едно темпо, с което щеше да има кокали, брошки, черепи и глинени останки за синове и внуци, ако решат да поемат тази работа. Родиха се отделчета, отделения, области нови се разкриха в науката, но къде ли не беше така. Пълният стомах е по-мъдър от вечерта, тая поговорка се роди по него време. Но нека не развенчаваме родната историческа наука докрай, защото, ако наистина я развенчаем, за кого ще я венчаем после, кой ще я вземе вече — ни мома, ни булка, бая народ мина, по-добре е да кажем: такива бяха времената...

Ясно. При тоя разграден двор какво има да му мислим, да му мислят тия, дето са го оставили така, на произвола на съдбата, ако не сме ние, други ще са. Това бяха в най-общ план размислите на тримата наши герои, когато беше хвърлено око на тракийските могили.

Към първата могила пристъпиха с вълнение и нощем. Копаеха тихо и енергично, безмълвни от тайнството да надникнат в миналите светове. Така беше с втората и третата. На четвъртата могила вече произнасяха по някоя дума, а след петата Али донесе една тежка и груба монета, от една та страна на която бяха изобразени свиня с девет малки прасенца. Много аджамийски я караме, рече той, талисман си нямаме. Добре, че е Али пак да свърши работа. Това е берекета, това е имането, който има такава пара, ще намери злато. Баща ми гледаше скептично, Моряка беше се опулил и досущ приличаха на тримата от оная картина с ловците от Шишкин или кой беше там.

Като започваха шестата могила Али стискаше кожената торбичка с монетата под езика си, тъй беше и при седмата и осмата, после се отказа, защото и двете вече бяха претръскани от други преди тях. Не е за сам език тая работа, рече си Али, тука трябват яки езици. Там, някъде на седмата или осмата могила, баща ми намери сред тревата една издялана фигурка от слонова кост. Види се, в нощта предишната група иманяри бяха я захвърлили, мислейки я за част от другите кости, омесени с пръст. Очевидно беше женско украшение за коса, изящно изработено, дълго стояло под земята, но запазило крехкост и съвършенство, които не бяха за тоя груб свят.

Майка ми никога не го сложи в косите си, защото смяташе, че то е крадено, т. е. беше чуждо, или, как да го обясня, с една дума беше я страх от хората, струваше є се, че като го видят, веднага ще кажат, че е от могилите. Баба ми заяви, че това не е никаква слонова кост, защото слоновата кост е блажна боя и въобще да и се махат от главата с тези боклуци. Дядо ми, който разбираше от изящно изкуство, като и хвърли къс поглед, рече: дай я на Божура. Баща ми сви рамене, зави украшението в кърпа и го потули неизвестно къде, но след няколко години наистина го подари на Божура, но вече на онази Божура, на която всеки мъж над девет години би желал да направи подарък. Мисля, че този път пеперудата от слонова кост попадна на място, защото за това са украшенията за коса, да бъдат носени от красиви жени.

Когато могилите стигнаха една дузина, нашите хора вече бяха грохнали. От онова лято, когато откриха хартиената каша, бяха минали шест години, но изглежда щастието се беше затрило някъде другаде, навярно други милваше по главата и върху други изсипваше с кошове розов цвят... Нищо, нищо, ама знаете ли какво значи нищо? Дрехите им отъняха от пране, обувките се покъсаха от ходене и нищо... И когато баща ми сложи пред тях плана за разкопаване на тринадесетата могила и тримата започнаха в един глас: абе, вижте к`во сега... Ясно беше к'во, аман вече, да върви да копае, който иска.

Много им се беше събрало на юнаците, в нищо не вярваха вече и това беше края.

Жалко все пак, защото след три месеца там започнаха разкопки и бяха открити осем килограма злато в съдове и украшения. Беше гвоздеят на есента за нея година, находката се оказа изключително ценна и тези, които я откриха, бяха богато възнаградени.

Когато ги заварих и тримата на двора на Жълтата къща, в миг направих някаква връзка и се видях в онзи ранен летен следобед да седя на ръба на шадраванчето в двора на фабриката и над мен да шумоли с милионите си листа плачуща върба. Около мен бяха насядали Алито, Моряка, а отсреща стоеше баща ми. Всички държахме в ръце по една пръчка и на пръчката имаше вързан канап, а на другия край на канапа — половин кламер, подобен на кукичка. Кукичките се намираха на десет инча, както би определил Лазо Моряка, или на една педя под водата и около тях бодро обикаляха дузина червени рибки, без дори да забелязват голите кламери. Вече изпичаше и мухите, кръвожадни като крокодили, бръмчаха досадно и падаха по нас като гюллета на черешовото топче.

Всички бяхме облечени в къси панталонки, придържани от тиранти с еделвайс и светлосиви ризки, а на краката ни унило помръдваха сандали. Между Моряка и баща ми върбата скептично беше потопила клони и листа във водата, а шадраванът не беше чистен от Празника на труда насам и това правеше всичко да изглежда още по-тягостно. Най-неприятното е, че това трябва да продължи цял живот, говорех аз на тримата големи мъже и струва ми се, че видях как върху тях се стовари с цялата си преизподня "комплексът на символистите". Беше ги изпълнила празнината на онова неопределимо разминаване на мечтите с действителността и сега върху тях лягаше сянката на страха от многото време, с което разполагаха, за да предъвкват тези горчиви плодове на живота...

Из въздуха прелитаха пеперуди от слонова кост.

Тогава баща ми въздъхна и каза:

— В древния Китай се самоубивали като поглъщали половин килограм сол.

Другите дори не вдигнаха глави към него.

На тримата беше известно, че той чете най-много от всички.

 


напред горе назад Обратно към: [Шлагери][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух