напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Ер франс


„Пясъкът! Пясъкът

загубил нашите следи, дори онези,

които не искаме да загубим.“

Габриела Мистрал

 

Докторът имаше здравите привички на човек от обоза. Застанал пред шубера, той търпеливо чакаше чинийката и оглеждаше коравите, кадетски колене на жената през малкия процеп на вдигнатия наполовина капак. Никога не бе му хрумвало да се наведе и потърси лицето й, макар че няколко пъти я бе виждал, когато помагаше да прибират масите. Освен коленете докторът гледаше подпухналите й ръце, вечно мокри от работата в кухнята. Тогава той поемаше чинийката и придирчиво избираше зрънце фасул, поднасяше го внимателно към устните си, сякаш проверяваше взривно устройство. Обикновено биваше доволен, поразравяше съдържанието с разкривена алуминиева вилица, за да провери дали са нарязали достатъчно лук, и едва тогава взимаше чашата си с пастелнозелено питие - равни части мастика и мента - и се отправяше към неговата си маса, където понякога сядаше и момчето.

И сега докторът седна на стола си, бавничко отпи от чашата, после опъна тънките си устни и внимателно ги облиза. Момчето пусна кълбо дим от цигарата и, загледано в синкавите извивки, се изтегна назад в железния стол.

- Гледай го тоя, сега! - махна с ръка докторът.

До мраморната чешма от средата на деветнадесети век мърляво циганче съсредоточено чоплеше носа си пред един некролог.

- Махай, се оттам, бе! - викна докторът. То се озърна, после ги видя и се ухили. Докторът изпсува, като поклати заплашително глава, и циганчето за всеки случай се дръпна настрани, без очевидно да разбира защо го пъдят.

Огромна липа простираше клоните си над чешмата и масите около кръчмата, наскоро отделени от улицата с модерни парапети, вкопани в земята и боядисани в черно и бяло. Всъщност отвън всичко беше боядисано, защото реставрацията на стария квартал засегна и фасадата на сградата, оцветиха я в линии от лилаво и охра, сложиха нови, дървени капаци на прозорците и като финал на всичко провесиха над ъгловата врата фенер от ковано желязо, който, за ежедневно учудване на населението, никой не открадна.

Вътре всичко беше старо, прогнили бяха дъските по пода, дълго търкани от нетърпеливите крака на мъже, свикнали да укрепват дружбата си с подобаващо количество аперитиви. Някой я беше оставил на доизживяване, тази кръчма от „четвърти функционален тип“, любим израз на доктора, говореха даже за бившия главен счетоводител на „Здрава храна“, както се наричаше някога „Обществено хранене“, което кой пък знае как се наричаше сега. Та този вече се пенсионирал, но когато бил още там, помогнал да не я закрият, защото самият той понякога обичал да идва тук и да си взима аперитива заедно със салатата от варен зрял фасул, нещо, което никъде в града вече го нямаше. Както и да е! Вътре бяха обковали тезгяха с ламарина, боядисаха стените със „слонова кост“ и те блестяха и жълтееха за радост на мухи и паяци. То и бюфетчикът беше останал от доброто време на „Обществено хранене“, когато не цената, а качеството определяше категорията. В ония времена мъжете носеха на ръце саксофониста, а жените щяха да се избият, отровени от ревност, в желанието си да мъкнат куфарчето с червена кадифена тапицерия, на която красиво лежеше сребърнолъскавият саксофон. Бюфетчикът помнеше тия години, тогава смазващият, надменен лукс на „Балкантурист“ още не съществуваше. Облечен в черно, брилянтно работно сако, разгърдено отпред и със започнали да избиват по гънките на ръкавите и яката ръждиви петна, символ на дълга употреба, самият той имаше вид на човек, изхабен от дълга употреба. Но славата му се носеше от едно далечно, сякаш никога не съществувало време, и голяма част от някогашната клиентела беше се преместила вече тук, защото за нея, за нейните „ром с лимон и бучка захар“, „червено и сайдер“, „циганка - мастика и плодова“, както и за него самия място в „Балкантурист“ не се намери.

По някаква ирония на съдбата огромните надменни автобуси на същия този „Балкантурист“ спираха на двадесетина метра от липата, приютила под себе си кръчмата и чешмата, и с тежка въздишка хвърляха облак прах върху насядалите по масите мъже. Строени чинно след екскурзоводката, чужденците поемаха по стълбите към световноизвестната гробница на хълма над града, за да видят направеното копие от рисунките, където един мъртвец, протегнал ръка към живите, отвеждаше в царството на сенките всички, които са го обичали.

Тези неща малко занимаваха доктора. Водата звънеше в коритото на мраморната чешма, бяло като самата нея, с пиринчен чучур и мамещи звуци. Трудно устояваха хората, пътували цял ден с автобуса, нищо че имаше барчета вътре - разбираше ги тия работи докторът. Приближаваха очарованите чужденки до чешмата, навеждаха се над чучура, гребяха с шепи, а докторът потъваше в пазвите им така внезапно и категорично, като да се свличаше в пропаст...

Търкаляше се мисълта му по сипея, сред дребните, жулещи камъни, спираха го движения като плясък на риба, ослепителни и внезапни, за да потъне отново надолу, удряйки главата си в тежка и мудна плът, душаща като доклад в кварталната, сетне отново скачаше върху предизвикателно смугли и остри гърди, едва поемаше дъх върху саксонския тип, овал без начало и край като средновековна балада, за да налети, покрил лицето си с потни длани, върху бледи и хилави, ръбести като напечена скала гърди, безкрайно падане, което продължаваше и в съня му. Бесен от тракането в кухнята, сутрин той ги гонеше в протуберансите под клепачите си, те се навираха нахално пред очите му, докато бъркаше кафето си, сподиряха го в магазина, сред дините и сините домати. Натрапчивата мисъл се промъкваше по време на разговорите с другите пенсионери в градинката пред блока, по време на неспокойния обед, когато без нужда се зъбеше на жена си, бездетката. Мразеше я, мразеше търпеливото, всеопрощаващо лице, тънките пръсти и бялата рядка косица, ковьорчетата, дантелките, вазичките и единствено мисълта за скалпела, който потъва във вмирисаната плът на прасетата, които скопяваше, за бликналата кръв и неистовия писък на животното, чист, неподправен, ужасен рев на скопен мъжкар, който всеки следобед чуваше в съня си, му връщаше равновесието. Надигаше се потен, с натежала глава и морави ивици по лицето, останали от смачкания на топка чаршаф, дълго плискаше вода, секнеше се, кашляше над мивката, обличаше се бавно и мълчаливо излизаше, сподирен от въздишката на жена си. Здравите обозни привички надделяваха и той сядаше на своето си място с немигащ поглед зад тъмните диоптрови очила, събрал под масата в мистичен знак пръстите на лявата си ръка, за да не развали магията, защото често, особено рускините, се трупаха накуп около чешмата и тогава всичко отиваше по дяволите...

- Мога и да те взимам с мене... И без това ми трябва помощник. - продължи една своя отдавнашна мисъл докторът, доволен, че циганчето прекоси улицата към спирката на автобуса.

Момчето кимна и потърси нова цигара в кутията. Те отдавна обмисляха тази история, всички варианти бяха претеглени, решено беше, когато докторът тръгне да скопява прасета по селата, момчето да отиде с него. Оправят прасето, докторът си взема неговото, а за момчето колкото вече дадат... Този вариант, последен, беше уточнен още преди две години, когато момчето се върна от казармата. Беше служило само четири месеца, а после пък влезе в болница и след като лежа там още два месеца..., довери на доктора една история - беше през нощта, пак там в болницата с една жена, нали разбираш... Докторът беше се ухилил и навел глава към него: ясно и к’во стана? Ами там, в банята, разказваше момчето, как беше го извикала през нощта... На доктора му потекоха лигите.

Изобщо това си останаха две теми, дълго оглеждани, грижливо оглаждани от грапавините на излишните подробности, допълвани от несъществуващи истини, но така страхотно необходими за достоверността на разказа, че и двамата ги приемаха по едно негласно споразумение за чиста монета, за нещо естествено, за което не си струва да се говори, да става въпрос изобщо, тук, пред чешмата с течащата от чуждите пазви щедрост.

Като всеки стар и уважаващ себе си ас от „Обществено хранене“, бивше „Здрава храна“, бюфетчикът обичаше рекламните снимки, календарите, плакатите е цветни кътчета от световния рай, страхотни реклами на питиета и екзотични жени, снимки на „Копакабана“, фестивала в Рио, Филипините и Хонконг, имена звучни и палещи въображението, прехвърлящи приетите граници за морал, както някога танците „ча-ча“ и „туист“, гарнирани с найлонови ризи и тесни черни вратовръзки.

Затова момчето се радваше да отсяда тук и през отворените капаци на прозорците да гледа рекламните снимки. Майка му работеше в хотела, понякога му носеше забравени списания от разсеяни чужденци и то дълго се взираше в гланцирания свят, тъй далечен и примамлив, но удобно разположен в ръцете му. А това беше най-важното - съзерцавайки го, той можеше да си измисля истории, без да е принуден да следва създадената от чужди хора интрига, както се случвате в киното, в тъмния салон той се дразнеше от смеха на другите, от цъкането, въздишките, сякаш се опитваха да го въвлекат във водовъртежа на сиромашкото си мислене.

Момчето отдавна беше забелязало календара на френската авиокомпания „Ер Франс“ и машинално отбелязваше смяната на месеците по новата снимка, макар че дните си оставаха същите, карета от строени по седмици цифри, вдясно от синия графичен знак на авиокомпанията. Беше вечерта на първия ден от юли, когато утрото на един залив прикова очите му с множеството пристани, разположени навътре в залива, сами по себе си без начало и без край, сякаш този, който щеше да тръгне оттук, никога вече нямаше да има нужда от брега, или другият, който щеше да пристигне, просто ще изостави лодката, ще просне изтощеното си тяло върху изгнилите дъски, почернели от влагата и слънцето, за да изпуснат гърдите му последния си дъх, веднага погълнат от соления въздух на залива.

В средата, там където водата преливаше от сребристосивото си цяло към оранжевите петна на Изгрева, вдигнала нос над вълните, се отправяше нанякъде моторна лодка и само дребният силует на мъж бе единственото живо същество в това сиво-оранжево безвремие. В дъното контурът на лилава планина чезнеше в пурпурните отблясъци на новия ден. Момчето много харесваше снимката и беше решило да си я поиска от стария ас. Харесваше му небето, започващият ден, нещо сладостно-загатнато в бъдното, пред носа на лодката, безгрижно и мъжествено, нещо като разказа, който си измисляха с доктора, добавяйки игри на мисълта, без да се съобразяват с никого, нещо като списанията с фантастична смяна на нови и нови, и все повтарящи се в основното сюжети - концентрични кръгове бликнали сред огледално гладката повърхност на всекидневното, един след друг, всеки копие на първия, но с нещо по-радващ и същевременно тъжен, защото го очаква все същата участ да се стопи в мръсна пяна, всред жалките отломки на предишните кръгове, сред черупките от миди, съхнещи водорасли и влажен пясък на назидателно-спасителния бряг, наречен Великото Всичко Наоколо.

Един мъж подпря велосипеда си на парапетите, заобиколи и седна на съседната маса. Но сивкавото му лице, което издаваше лошо храносмилане, пробягна нервна тръпка на възбуда - той едва се сдържаше да не изтърси новината. Огледа внимателно другите и възбудата му се усили щом усети, че те нищо не подозираха. Затова пусна леко, съвсем тихичко две думи, за секунда само те увиснаха над другите, после се стовариха с цялата си сила върху тях, достатъчна да помете в миг всички предишни разговори, напластявани като угарки в пепелника. Лавина от въпроси се устреми към човека и той, доволен от превъзходството си, заговори тихо, скъпернически, ясно съзнавайки неудоволствието на съседните маси. Докторът направо се извърна със стола си към другата маса, а момчето се наведе над покривката.

- Да бе, горе в горичката - представи си... Устата му направо сини...

Някакъв старец беше се обесил горе, в горичката от акация пред световноизвестната гробница. Една жена се прибирала от работа и го видяла да виси, казала на други хора, сега мъжът идваше оттам, пък те се обадили на полицията. Като спомена полицията, някой подхвърли, че може да са го обесили и всички се умълчаха, премисляйки този вариант...

- Виж к’ви работи, мама му стара... - обърна се пак към масата си докторът.

Момчето продължаваше да мълчи. Привечерният въздух натежа върху раменете на всички. Една мравка тичаше като щурава по непраната от месеци покривка на масата Момчето прегради пътя й с вилицата. После се огледа - бялата чешма заприлича на студен гробищен паметник, а счупените стъкла на автобусната спирка се блещеха насреща му. Всичко се набиваше в очите му - тягостно, ненужно доказващо своята вечност. Леката пелена от думи, надежди, планове за утре, цялата гълчава на човешкото съществуване, която размиваше реалните очертания на света, беше се смъкнала и той изглеждаше изправен и безсмислено строг пред една смърт.

- Конфузна работа - изпъшка отново докторът. - Сега и чужденките няма да дойдат. Ще минат по горния път. - и със съжаление погледна към чешмата. Изпита гняв, същия объркан гняв, който го обземаше, когато гледаше хрисимите очи на жена си, бездетката, същия дращещ гърлото гняв, който го давеше, когато гледаше тези глупаци наоколо, клокочещ гняв, който утоляваше, когато скалпелът потъваше във вмирисаната плът на животните, плът, която с настървение побеждаваше, очиствайки я от гадна мъжественост. Той, който насаждаше в този свят тъпото покорство на стерилността с едно движение на ловките си пръсти... сега всичко му се изплъзваше, наоколо му пречеха да се наслаждава на дребните си радости. Вдигна чашата и довърши наведнъж питието, после внимателно обра останалите бобени зърна от чинийката. Помисли си дали да не стане и да си вземе филийка хляб. Искаше му се да попие бледозелените остатъци от олио по дъното, но реши, че ще се забави, и се отказа. Какъв смисъл имаше да седи тук, чужденките днес нямаше да дойдат. Дебелият му пръст догони мравката и я смаза върху мръсната покривка. Там, където допреди миг имаше живот, остана черно малко петънце. Докторът поклати стола, притика го назад и се надигна:

- Хайде да отидем дотам?! - той посочи с ръка към уличката покрай фурната, където двама-трима мъже вече бързаха.

Момчето поклати отрицателно глава.

Наоколо също застъргаха столове и други наставаха, доизпиваха на крак чашите и в малка, сплотена групичка тръгваха към уличката, която щеше да ги изведе в подножието на акациевата горичка.

Докторът погледна още веднъж със съжаление чешмата, сетне обърна очи към завоя, откъдето обикновено идваха автобусите с туристи, плю ядно на земята и затича след другите. След малко кръчмата опустя. Бюфетчикът излезе, погледа след последните мъже, които се скриха в падналия изведнъж полумрак над градчето, и се залови да събира празните чаши и чинии. Откъм прозорците косо се спускаше все по-силен сноп лъчи, а мракът го оформяше и правеше светлината плътна. Момчето потърси с очи календара. Сега виждаше в прозорците и главата на бюфетчика, със забучена цигара в десния ъгъл на устата, присвитото от дима лице, наведеното тяло над чашите, които миеше в тенджерата с разредено веро.

От хълма се обадиха щурците и момчето размърда изтръпналия си крак, надигна се, взе празната чаша и влезе в кръчмата. Цигарата на бюфетчика беше се стопила в синкав облак и само малко въгленче мъждукаше до сами устата му. Той я хвана с мокри пръсти и я пусна в мивката пред себе си. Момчето постави празната чаша на тезгяха и заговори тихо, с глас, предразгавял от мълчание. Мъжът го слушаше безизразно и продължаваше да мие чашите. После завъртя глава към стената.

Внимателно, една по една, момчето късаше дупчиците от перфорацията, като гледаше да не направи гьнка по гладката повърхност на календара. Беше доволно, че всичко стана толкова лесно. Щеше да я залепи при другите си страхотни снимки на онази единствена стена в неговата стая.

- Това са пристани за лодки, нали?! - то обърна глава към бюфетчика.

Той сиря замислен поглед, после плюна през зъбите, които му бяха останали:

- Тц.. Това са ферми за изкуствено отглеждане на стриди.

Момчето излезе. Навън беше тъмно и то се запъти към къщи. Само веднъж беше опитвало миди и му се сториха отвратителни. Дори сега усети скърцането на песъчинки по зъбите си и блудкаво лепнене по небцето. Стана му студено и то си представи мрака на морското дъно, глухотата на миденото царство. Тъпо кънтяха по обвивката му случайни камъчета, а вътре, самото то - тяло и душа - уплашено трепкаше, нещастно и аморфно, изложено на капризите на толкова случайности.

Ферми за изкуствено отглеждане на стриди. Уличната лампа тихо бръмчеше. Момчето разгърна листа в ръцете си и отново се взря. От луминесцентната светлина цветовете се загубиха и му се стори, че наднича в живачна вана, в която капризите на светлината рисуваха странни същества - тяло и душа, които преливаха едно в друго, поглъщаха се и чезнеха.

Момчето под гъна крак и приседна. Облегна гръб в металния стълб на лампата и се загледа във фенера пред заключен ата врата на кръчмата. Може би това не е изгрев, мислеше си момчето, може би е залез, да, сигурно е залез и всичко сладостно, безгрижно и мъжествено, което го очаква, което е предстоящо, може би е вече минало, така си мислеше момчето, а оранжевите блясъци се превръщат в спомен за ден, който е съществувал, спомен за неща, които съществуват, но вече тук и не за него...

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух