Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

На Румен Денев, който

ми посвети тези стихове:

„Миналото има женски глас,

женски поглед и походка...“

Много дълго умираше денят, а мракът, като безгрижен роднина, още се потриваше в подножието на планината, макар че гледано от града, то отдавна беше се наляло до тъмносиньо. Обгърнат от приятната топлина на напечения през деня панел, мъжът по навик зяпаше към доскоро окъпаните в блясък на прозорци на съседния блок. Очите му все повече се спираха на станалите след залеза сребърнонепрозрачни стъкла, тези с червените пердета, където живееше, е, все и забравяше името, макар че всъщност май не го и знаеше... Той дори и нея познаваше само като смътна фигура зад прозорците, но интереса му се поддържаше главно от разговорите на жените, които разправяха, че идвал някакъв мъж на междинната тераса на техния етаж, за да гледа как тя... с разни други мъже... Тук жените завършваха на думата „мъже“ с едно леко издигане на гласа в последната сричка, което всеки можеше да тълкува и като възхищение, и като упрек, или просто както си иска.

Веднъж беше видял бинокъл на витрината на оказиона - 2 х 40, и струваше над един бон. Трябва ли да питам някого, какво значи „две по четиридесет“, помисли мъжът, а сетне плюна от високото и допълни, нищо не значи, само това, че можеш да надникнеш в чуждия грях с неволно затаяване на дъха - за някои това е цялото удоволствие... Нищо не значи.

Бяха си изневерявали само по един път. Тя веднага след сватбата и много съжаляваше, че си бе признала, изобщо всичко, което се случи, изглеждаше страшно глупаво - какви неща и бяха разправяли - но беше приятно да си спомни нощта на авантюрата и силните ръце на началник-цеха, защото това беше той. Бархетната му риза миришеше на „Табак“ върха за онова време, а той говореше нещо неясно, докато мачкаше дрехите й с непохватност, която издаваше или неумение, или нетърпеливост, но тя бе много млада, за да прецени. Той го стори седем години по-късно, толкова му беше необходимо, за да се оправи, и ако не беше пияната му колежка, която буквално го завлече в кревата, сигурно щеше да се мотае още доста време. Той и сега се чувстваше неловко, сякаш жена му, която тропаше в банята с легените, можеше да прочете мислите му, макар да си бе признал отдавна. Тя прие, без да драматизира нещата, дълго милва сополивата му пияна физиономия, а на другия ден си купи джинси и яке, които той много хареса.

Някъде по това време градчето беше залято от модата на хамстерите. Те веднага станаха шлагер сред децата, а изумените търговци на кокошки и зайци наблюдаваха с неприкрита завист тълпата от хора покрай аквариум без вода, застлан с талаш, из който щъкаха подобни на мишки животни. От време на време един от двамата брадясали тарикати бръкваше вътре и след малко от групата се отделяха дете и баща, понесли стъклен буркан, в който върху шепа от съшия този талаш трепереха едно или две от непознатите животинчета, крито не ставаха дори за ядене. Такова нещо не беше се случвало от времето на декоративните рибки и добре че се отвориха магазините „Екзотика“, та подобни срамни събития вече не се разиграваха по почтените пазарища.

Точно така се бяха отделили от групата той и Пепо, защото малкият се казваше Петър, на баща му, и значи Пепо носеше буркана, после минаха през двора на църквата, покрай хлебарницата, покрай болницата и след това пак през двора, но този път на техникума, защото всички преки пътища на този град минаваха през двора на нещо. След десетина минути по пресния асфалт между блоковете хамстерът беше настанен в трилитров буркан под телевизора, но истината е, че не остана много време там, поне тази вечер, защото беше изваден „сто пъти“, по израза на жена му. Този хамстер умря отдавна. После, въпреки протестите, купиха друг, протестираха жена му и дъщеря му, но той и Пепо надделяха и дори купиха още един, т.е. една, защото беше женска, така че бе постигнат временен паритет. Ориентационната система на Пепо относно времето се делеше на три сектора съобразно покупките или смъртта на хамстерите и това вбесяваше майка му, но накрая всички свикнаха, защото надарените с хитрост и чар странни мишки танцуваха и забавляваха всеки, който нямаше особени претенции.

Голямата му дъщеря се занимаваше с щуротии. Беше ниско момиче с румени бузи и извън училището носеше дрехи, отрупани с капси, ципове и синджири. Надиплила стените на стаята си с плакати на рок-звезди, тя демонстративно полюшваше малкото си задниче на спирката на автобуса. В началото на лятото съвсем пощуря и накъса плакатите от стените и докато изумените родители се мъчеха да свържат отделните парченца в едно цяло, тя най-невъзмутимо извади ново руло и отново облепи стаята, този път само с плакати на Жан-Мишел Жар. После лежеше по цял ден с уокмена и не снемаше очи от тавана. Тези дни пишеше писмо на същия този Жан-Мишел Жар, бяха го написали с още две момичета, а учителката по френски го преведе. Писмото от два лежеше незапечатано на бюрото в детската стая и вече нищо не можеше да разбере.

О, Боже!

Все по-тясна ставаше тази къща, децата завладяваха свои територии и решени твърдо да ги бранят, не отстъпваха пред никого. Агресията на жена му, наречена „голямото вечно чистене“, направо смразяваше със стерилността си и за него окончателно нямаше място. Дори телевизорът не можеше да ги събере - някой от четиримата периодически проверяваше какво дават по другия канал.

Оставаше този балкон, който след малко жена му щеше да превърне в лабиринт от мокри дрехи, които пък, полюшквани от невидим вятър, коварно полагаха мокрите си ръце на удавници върху топлата му кожа. О, Господи, как му беше омръзнало всичко това, тези хралупи в разкапани бетонни стволове. Отсреща нямаше сграда, а едно огромно огледало, в което се отразяваше неговият дом, същото беше от ляво и дясно. Едно огледало чудо, един образ на неговия дом, отразен и тиражиран в стотици екземпляри, и всичкото това толкова объркано, че едва ли можеш да откриеш първоизточника. Същите червени пердета и същият гол дебелак, който пие на балкона бира в индустриални количества и оглася пространството между огледалата с въздишките на влюбен кит, същата старица, глуха от векове, която изхвърля развалените си яхнии направо от терасата и всички опити да и внушат нещо потъват в безнадеждната тишина зад черепната и кутия. Лилави, жълти, и червени юргани висят по балконите, тежки като насмолени платна на кораб, а над тях вятърът издува могъщи потници и комбинезони като хоругви над флагмански галеон и за да не може да си отдъхне нито едно сетиво, отвсякъде се носи ориенталска музика в сръбско-гръцките и варианти...

Хм! Две по четиридесет, лениво се обръща по хълбок някаква мисъл в главата на мъжа и само след миг той усеща, почти физически, как мисълта скача, избутана от друга мисъл: две по четири. Точно! Две по четири - отиване и връщане. Мисълта размърда гъвкаво тяло и той видя себе си, ученик от втори курс на техникума, а също и братовчеда - третокурсник. Всеки ден двамата извървяваха по четири километра до вировете на реката оттатък корията. Юнските дни бяха много горещи, а нетърпението ги съсипваше още автобуса и те се хилеха нервно и замеряха със страгали клюмащите старци. Автобусът пристигаше в два часа насред селото, правеше завой и спираше. Те скачаха първи и политаха към домовете си, като още по пътя разхвърляха вратовръзки и шапки. На края на селото винаги пръв пристигаше братовчедът. Като го видеше, отдалеч правеше един нетърпелив жест и тръгваше. Трябваше винаги да го догонвам, помисли си мъжът, и пред очите му изплува прашният врат на братовчеда, набразден от потни вадички. Вървяха, без да говорят, съсредоточено, а когато навлизаха в корията стъпваха внимателно, дишайки с отворена уста.

А в реката вече се къпеха две момичета...

Автобусът минаваше първо през тяхното село и те имаха достатъчно време, за да подготвят своята жестока девича игра. Той и днес не беше уверен дали момичетата знаеха, че всеки ден някой ги наблюдава. Но дори несъзнателен, това беше един спектакъл, предназначен за очите на момче. Вировете искряха от косите лъчи на високото слънце, момичетата скачаха и се пръскаха, въртяха се, разперваха ръцете си и тогава от водата срамежливо се надигаха бели момински гърди, за миг с лек плясък се показваше седефено бедро и тънък глезен, облата извивка на коляното караше сърцата на момчетата да подскачат, а въображението им да достига мътни дълбини.

Очите им се пълнеха с пясък и целите оплетени в папрат, упоени от мириса на смачкания бъз и парещия дъх на копривата, те усещаха същия този пясък да скърца между младите им зъби...

О, Господи, колко жестоки бяха тези игри. Бе времето на диви сбивания между две села, които завършваха със смърт. Сурова балканска вендета, започнала в неясния осемнадесети век, нареждаше имената в черни списъци, чийто край като че не се виждаше.

А тези момичета сякаш плуваха сред щедри мъжки пръсти. Шлифована с хилядолетия, обогатявана с опита на милиарди, женската наука за вцепеняване на мъжката плът бе попила чрез кръвта и в телата на двете момичета. Те долавяха огнения дъх на свирещите момчешки гърди и когато той беше готов да се превърне в опустошителна сила, не признаваща нито законите на отмъщението, нито законите на милосърдието, готова да помете по пътя си три века ненавист, сила, която щеше да накара да минат през трьни, тръстика, голи като победители... в този миг, с леки писъци момичетата се изнизваха от водата и тези писъци като ледени иглички се забиваха в готовите да се пръснат момчешки сърца. Момичетата грабваха дрехите си и се стопяваха в сенките на отсрещния бряг, а двете момчета, проснати по очи, жадно лочеха от водата, която току-що бе прегръщала целувала женското тяло.

Веднъж, пак така забили чела в мокрия пясък и със стиснати под корема юмруци, в тишината, която всеки изживяваше сам, като гръмотевица върху тях се стовари нечий дрезгав смях, който след миг се превърна в безкрайна кашлица. Премалели се обърнаха по гръб. Беше техният старец. Този същият, на когото бяха кръстени и двамата. Той дълго се дави в кашлица, после рови в пояса за цигара, сетне чука с огнивото и раздухва праханта. Накрая запали, хързулна още една кашлица в гърлото си и ги отряза насмешливо:

- Животът, дечко, е сянка в полето! - обърна се и свирна с уста, а огромната немска овчарка, която винаги го следваше, изтича пъргаво пред него.

- Тоя старец съвсем е изкуфял... - плю през зъби братовчедът - Сянка в полето.., ами, че то е... нищо! -После братовчедът внезапно се изсмя диво и тъй, както си беше с дрехите, се бухна във вира.

Братовчедът, същият, на когото той до плач завиждаше за широките рамене и силния отскок... за първия клош-панталон, чийто широки крачоли нехайно вдигаха прах пред кметството, братовчедът... същият, който имаше страхотно дълъг и корав нокът на кутрето си, което беше класика на тогавашната момчешка изисканост, същият, който през есента си взе квартира в града и си имате вече истинско гадже... същият, когото две години по-късно докараха в закован ковчег от казармата и никой не даде що-годе смислено обяснение за тази смърт. Братовчедът, една паметна плоча в запустялото селско гробище, на която са написани неговите имена.

О, Боже!

Толкова е тягостно, мислеше си мъжът на балкона. Сякаш всички сме се родили заедно и като стадо еднояйчни близнаци нямаме право да се разделяме. Стискаме потните си ръце, треперим, ден след ден телата ни трупат мастни образувания под кожата, а лой, примесена със страх, обгръща сърцата ни. Днес хамстерът беше изял малките си. Момчето взело по погрешка женската, за да я покаже долу на децата, и мъжкият, останал без надзор, сред талаш, фъстъци, солети и изпражнения, беше разкъсал малките си.

Беше тъмно, когато мъжът влезе в хола и взе аквариума, който бяха купили за хамстерите. Животинчето го погледна и започна да шари с лапички по стените на стъкления си дом. Не се страхуваше, защото децата постоянно го разнасяха и беше свикнало. Той внимателно се промуши през студения лабиринт, построен от жена му, преди да отскочи до съседката за по една цигара.

Изправи стъклената къща на ръба на терасата и загледа животинчето. То също се спря, изправи се на задните си лапички и впери блеснали очички в него Стори му се, че дори се усмихва. „О, Господи!“ -промълви мъжът. Беше го казвал хиляди пъти с отчаяние и радост, тревога и душевен мир, скръб, омраза, патос и злост, отвращение и блаженство, сякаш се надяваше някой да му отвърне, което после му се струваше наивно, защото беше научен, че Бог няма.

Представи си как ще разтвори ръце и светлините на околните сгради стремглаво ще литнат нагоре, а тази стъклена къща ще се сгромоляса на земята, привлечена от непоколебимата и сила. Земята ще сложи край на този живот, край на едно малко телце, което ще бъде унищожено от собствената си тежест, нарязано от острите ръбове на своя дом, само защото беше се водило от инстинкта си ...

Зверчето стоеше, разперило лампички, и се усмихваше.

„Кого зовем тогава, щом няма Бог, защо ни е тази безкрайна измама, в която сме попаднали?“

Светлините стремглаво литнаха нагоре и оглушен от музиката, той с изумление наблюдаваше червените пердета на своя дом, платната на галеоните и ранения кит, а някъде между етажите зърна мъж с бинокъл в ръка.

„Не ме забеляза!“ - само това успя да си помисли, преди земята да му се усмихне с коравата си широка прегръдка.

Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!