напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Хлапачката и пеликанът


Лактите му са опрени съвсем в крайчица на боядисаната в светлозелено ламаринена маса По изподрасканата повърхност ясно се очертават бреговете на пресъхнали бирени езерца и вадички. А за да бъде още по-мръсно, вятърът е прекарал целия пепелак на автогарата през масите. Той и сега не спира, този вятър, и мъжът разсеяно гледа как пълни косите на жена му с разцъфнали цветчета от липите над тях. Тя е извадила оранжева салфетка пред себе си и замислено приглажда ъгълчетата и с бутилка от пепси. Мъжът отпива от бирата си, а пръстите му пробягват по външната страна на джоба и той усеща спокойствието при допира с твърдите картончета на билетите.

Високоговорителят първо бръмчи, после извива електронен фалцет и неприятен женски глас започва да изрежда маршрута на заминаващите автобуси. От насядалите под тонколоната момчета и момичета се разнасят недоволни гласове. Мъжът учудено обръща очи към тях, а после съобразява, че навярно е имало музика преди тенекиения глас... Опитва се да си спомни, но в главата му е пусто като във фронтово гробище. Поглежда жена си и пита дали е чула музика.

„Каква музика?“ - отвръща тя. Той не продължава.

Гласът отведнъж секва, чува се пукане и над всички ляга отчаяният вопъл на блус, а това оживява лицата на младежите, които започват да поклащат рамене в такт с чуждите думи и негърския ритъм. Те, разбира се, се перчат е тия преднамерено небрежни дрехи, чорлави коси и дързък непукизъм, но все пак, или тъкмо поради това, предизвикват симпатия. Струпали на куп големите си папки и вече загърбили рисунките с перо и туш, пият бира и говорят общо.

Мъжът отронва едно неопределено: Хм! и продължава да зяпа светлите петна по лицата и дрехите им, които идват от косото слънце на обеда и играят от листата на липите.

(Мълчаха. Толкова вещо и необратимо, сякаш бяха го правили векове. Залепнали устни, неподвижен език, стегнат ларинкс... Все пак паметта за звуци трупаше сигла след сигла и нескончаеми монолози зареждаха като с електричество мрака на съзнанието, неказаните думи пукаха заплашително с различните си полюси, но отекваха само там, в една неумолимо малка част от секундата, когато трябва да решиш дали да говориш или да мълчиш. Залепнали устни, неподвижен език, стегнат ларинкс - никога няма да разбереш за какво мълчат другите...)

„Хлапачка.“ - казва жена му.

Той се обръща, за да погледне,

„Хлапачка - повтаря тя. - Виж как прескача оградата.“

Той проследява ръката й - едно момиче с лекота прехвърля парапета. Другите я посрещат: „Айде бе, Светла!“ Момичето свива рамене, казва нещо тихо, а докато останалите хихикат, тя придърпва стол и пие от бирата на къдрокосото момче. Сега мъжът успява да я види - има чиста матова кожа и права, разделена на две коса. Момичето е забелязало движението на жена му и отправя към нея хладен поглед. Тъмните и очи я изучаваха няколко мига, после се вторачват в него.

Той отмества поглед.

Ръката му отново търси твърдите картончета на билетите и, когато в първия момент не ги открива, той усеща как спокойствието в миг се стопява, близнато от огнения език на паниката, която нараства като лавина, докато той, под мрачното безучастие на жена си, започва да рови в другите джобове. Намира ги, но несигурността вече го е завладяла - отново потъва в онази тъмна спирала, нещо, което му се случва все по-често в последните години.. Кръгово движение надясно и надолу, към ревматичните движения на огромно насекомо, което стрива времето на прах, унесено в забавлението да сменя деня и нощта, безкрайно забавление, задвижвано от непресъхващата енергия на разписанието..

Момичето продължава да го наблюдава. Той се извръща към жена си и се вглежда в роклята на големи бели и лилави цветя, в седефения блясък на пластмасовите рози-обеци. Пак усеща как потъва надясно и надолу и с плавните движения на спиралата минава през всичките тези хлапаци, които все още имат всичко, за които спиралата е една (само!) интересна форма на движение, а за него е множество от равни количества време, нужни за едно завъртане сред тези мръсни маси, върху които е очертана тъжната карта на отминалите дни.

Мъжът търси погледа на момичето. Чужда на шумната си компания, спокойно и дръзко, тя продължава да го гледа:

...извивка

на птича глава, покрита с бледорозово оперение, плоска човка и жълт подбрадник, все пак има нещо тъжно в пеликана...

...но

можеш ли да отделиш механизмите, но които угасват радостните петна в живота, ти, ако успееш да го сториш, просто ще протягаш ръка наляво и нагоре, опиянен от сладката безцеремонност на миговете-заговор, двама, само двама, срещу всички, нехаещи, че ще изгубят всичко, също като малката семчица, носена от вятъра и своите власинки, родена да стане дърво, а доверчиво легнала в дланите на дете...

... безизразно

стъклено око и нетрепващата шия на препарирана птица, какво значение има залата, богато украсена с други препарирани птици, както е във всеки уважаващ себе си природонаучен музей, или пък прашното хранилище на основно училище, между стъклениците с жаби и влечуги, със захабени и проядени от молците пера, все пак ще го сложа на синия миньорен фон, в който се очертава египетски профил на жена, едва доловим и трептящ през движението на водата...

...спънат

в тиха безизходица, оплетен в безвъзвратно изгубени мигове, яростно преглъщаш нищото, сякаш повтарящият се спазъм на гърлото ще ти помогне да се върнеш към себе си, както би помогнал на сърдечноболния, който се изкачва високо над морското равнище, а ако не отиваш към себе си, къде отиваш...

 

... нещо

ми подсказва, че египетският профил на жена, който налагам в минъорен фон, остава на заден план, покрива го една фина, толкова фина спирала и вече се чудя как не съм я открила по-рано, тя винаги е била тук, тази вечна спирала...

Спокойни и тъмни, очите на момичето продължават да го наблюдават, когато режещото стържене на отместените столове потъва в гласа на високоговорителя, тогава, когато промъквайки се сред масите, сред звуците и слънчевите нетна, той се приближава все повече и повече към гърмящата колона, която го оглушава, кара кожата му да настръхва, цепи душата му на ленти, те се полюшкват и увиват в невъобразими спирали, дори тогава, когато минава с невиждащи очи покрай групата и след четири (още!) ужасни крачки отминава високоговорителя, и дори, дори тогава, когато, подгонен от необяснима злоба, се затичва след жена си към зейналата врата на автобуса.

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух