Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

На Павел Радулски

Плътните щори между стъклата на прозорците пречеха на светлината, която идваше от уличните лампи, да навлиза невикана в стаята и да придава на всичко своя отвратителен блясък. Това стана една тиха победа на Стареца и макар че да поставиш щори на прозореца не е никаква битка, той изпитваше смешно удовлетворение на победител. Самотата възстановяваше равновесието му и щом се довереше на навика в тъмнината пред чашка топло кафе, изпълваше го безмълвно доволство, че наред с картините и вещите тук живееха и неговите спомени, пазени от чужди сенки и рентгеновия блясък на лампите. Те идваха на пръсти, плахи видения, които се страхуваха с погрешна стъпка или звук да не пометат благочестивата храмова тишина, която години наред изпълваше светилището на самотата, грижливо зидано от Стареца с останките на дневни поражения. Бляскави победи той не успя да натрупа, защото работеше тихо, всеки ден, и днес му остана да се утешава сред стените на това убежище, последно за него.

Стареца се помъчи да си представи малката изложбена зала в градчето и картините, подредени по стените, свенливи в очакване на утрешния ден. За пръв път от много години насам се чувстваше лекомислен и несигурен. Макар че дълго бе обмислял предложението да направя изложба, днес му се струваше, че твърде лесно се е съгласил. Това съмнение го завладя неусетно, опитваше се да не му обръща внимание, но днес, след като заключиха вратите на залата и си тръгнаха, то продължи с него по улицата, и се вмъкна неканено в тъмнината. Сега му изглеждаше нелепо, всичко онова, което с години се бе трупало в този дом ще излезе навън, пред погледите на непознати хора, които нищо не подозираха. Беше много късно, за се случи нещо, пък и тази мисъл вече не го блазнеше, дори се страхуваше от нея, защото прекалено упорито бе крил всичко в себе си, за да има някаква сериозна причина да ги покаже на другите.

В стаята миришеше на кафе и бои, а той обожаваше тази миризма, особено строгия дъх на боите. С годините този дъх се просмукваше в дрехите, в косите, в кожата му и това връщаше усещането за цветове и линии, свободата, която понякога изчезваше така мигновено и той се озърташе в друг свят, умно подреден, където стихията на живота бе смирена и канализирана.

...Едно малко момче препусна с кон през водата селската река, златна от слънцето, разби я на малки слънца и заливайки се от смях, усещаше как те го обгръщат, мокри и весели. На другия бряг, сред бучиниш и коприва, докато поемаше и изпускаше въздух със свирене през зъбите, момчето гледаше как капките съхнат по ръцете му и конската шия, която туптеше под малките му длани. После се обръщаше назад, за да търси отново слънцето, което течеше цяло и невъзмутимо...

За какво ти е да надничаш в миналото, питаше се Стареца. Това не помага в мрака, в несигурния мрак... Напусто се лъжеш, че връщаш времето назад по твоя привиден начин. Спомените са съмнително лекарство, или по-точно не са цялото лекарство. Картините ги няма и ти съжаляваш... но сам се съгласи, макар и за малко. Десет дни ще минат бързо и всичко ще бъде пак постарому - мракът на тази стая ще те радва и безтегловното усещане за несигурност ще изчезне. Всичко ще изчезне... Помниш ли колко много неподозирани до преди миг, се превръщаха в реалност. Като първо докосване на жена, колкото и да има след това, никога няма да се повтори плахата от плоското и влажно женско тяло. После новото се превръща в познато, след това в незначително и накрая преставаш да го забелязваш - колко и красиви неща изчезват от живота ти само защото си престанал да ги забелязваш. Би трябвало да се плашиш от тези работи, а ти го приемаш като нещо нормално, което естествено идва с времето. Времето, което сладостно те ограбва, като джебчия, който свива часовника, убеден, че е прав и вечен.

... Момчето тичаше босо през горещия ден, натъпкало пазвата на отънялата си ризка с праскови.

Някой повика името му и то спря.

От шубрака покрай реката, закопчавайки панталоните си, се измъкна пъдарят. Момчето погледна плодовете в пазвата си. Големи и мъхести, от малките им пори го обгръщаше сладкият тежък дъх на юга. Ушите му писнаха от силните плесници и от носа му рукна кръв. После всичко се завъртя като в кадър от пътуващото кино в селския салон, където момчетата на смени въртяха педалите на динамото и в зависимост от умората на десетгодишните им мускули разни човеци се биеха смешно и рязко или бавно, но винаги някой падаше под гръмките одобрения на публиката в салона. По брега на реката нямаше овации. Детето пъшкаше под юмруците, пъшкаше и пъдарят, който го налагаше, всеки от тях в ролята си на противник на другия. Накрая остана скъсаната ризка, пръснатите в прахоляка праскови и потното лице на пъдаря с торбички под кръвясалите от ракията очи. Той извъртя още един юмрук по гърба му, остави го да се изплъзне от ръцете му и извади плоско шише. Надигна го, после доволно обърса устни и се наведе да събира плодовете. Като напълни шапката си, пи още веднъж, скъта шишето във вътрешния джоб на куртката и потътри недодяланото си туловище към реката. Момчето стоеше на безопасно разстояние, обзето вече не от болка, а от безсилен яд. После се приближи до мястото, тикано от желанието да надвие нещо в себе си. Тогава видя една праскова, търкулната встрани и останала незабелязана.

Взе я и остана поразено от мъртвия цвят на плода...

На тази възраст малко хора знаят, че откритията могат да объркват и разочароват. Тези познания всесилното време често припомня, но ти беше невръстен, за да повярваш, че цветовете могат да умират. Не само цветовете, цели картини могат да умират, въздъхна Стареца, неуспели да оползотворят енергията от големия взрив. В гимназията, когато срещна своя пръв учител, в разговорите с него, почтително навел глава ти долавяше тътена на такива далечни експлозии, отишли напразно. От този тътен гласът му ставаше още по-глух. Много от думите ти не разбираше, но попиваше всичко и усещаше как в тебе се надига нещо неочаквано, и което беше още по-страшно, нещо непознавано. Той страдаше, но ти не разбираше какво е поражение. Днес твоите картини в залата изведнъж ти се сториха смалени, незначителни, откъснати от мъртва плът - грозна и суха - за която някой беше ти внушил, че е твоя. Поражение. Тогава ти не познаваше тази дума, нейната

разрушаваща сила и ледения допир на самотата.

Пред тебе всичко предстоеше и ти се струваше невероятно да бъдеш победен.

... В голямата къща на учителя си момчето откри

два свята.

Единият беше груб като платно за рисуване и миришеше на бои. В него живееха портрети на изсъхнали старци и надменни бабички наред с цветя, черни къщи сред петната на есента, рибари в яркочервени лодки в черна вода и риби, закичени с водорасли, неутешими черепи в доспехите на рицари, генерал с къдели вместо мустаци и хурка, препасана за сабя, студена и бяла гора и още много парчета от света върху платна или скици, дори случайни листове хартия, изпълнени с торсове, ръце, очи или набръчкани глезени на стара циганка.

Понякога учителят го посрещаше с шеговита

усмивка, която се губеше в брадата му, и веднага

започваше да разказва. Тогава смачканите тубички боя оживяваха и разказваха за тази бабичка, тук, нали я виждаш, какъв нос само, а... Бабичката чевръсто се смъкваше от платното и почваше да ги кълве с огромния си нос: какво се подхилквате, пройдохи такива, няма само парите си да даваме, ако ще рисувате, рисувайте, щото ние сме на почит, ние, с нашите три къщи и дюкяна, сега от Германия и автомобил ще ни изпишат, и всичко това на моите двете и на дядо Грозю на ръцете, бог да го прости, много се блъскаше на дюкяна, сутрин в тъмно отваряше, вечер по мръкнало си идеше, ама после изучи синовете и станаха фирма, ама на - не доживя да го изписват на платното, че сега по фотография трябва да го мъчим, ама вие какво... какво се хилите като пиян поп... Тук момчето вече се заливаше от смях и бабичката сърдито се дръпваше пак на платното и издула бузи, го гледаше строго.

Понякога художникът само отваряше вратата и веднага се връщаше към статива, тогава момчето сядаше при албумите и гледаше големите, розови жени, щастливо замислени в плътта си. Вдигаше глава и следеше плавните движения на четката по платното, трепваше с очи при резките, почти мигновени мазки и прехапало устни, гадаеше следващата комбинация на цветовете. После дълбоко поемаше въздух и същите плавни движения или къси мигновени погледи го водеха по извивките на телата от албумите. Трябваше учителят да захвърли четките и с енергични движения да започне да бърше ръцете си, да заговори за хиляди неща едновременно, за да измъкне момчето от унеса. Разказваше му за Академията, за професорите, за това, че непременно трябва да отиде да учи там, това е важно, разбираш ли...

Момчето кимаше и му се искаше да знае магията на тези къпещи се жени, а понякога дори копнееше да ги е създал той.

Вън от ателието с грубата маса и двата разклатени стола другият свят заемаше останалата част от Къщата. Обшит с пердета, драперии, натъпкан с кресла, масички, лампиони, свещници и полилеи, дантели, телефонни апарати, звънчета и чадъри, целият излъчващ мека светлина, този свят объркваше момчето. Идваше вече две години и всеки път се страхуваше да попадне в плен на иностранните сервизи, които с високомерие следяха стъпките му, плахи и сковани от дебелия килим. Момчето недоумяваше как кристалната чаша го заставя да се съобразява с крехката и логика. Неестествено и тромаво стоеше тя в изпотените му ръце, а после оживяваше в пръстите на жената срещу него, млада и изящна като всичко наоколо. Тогава кристалната чаша ставаше весела, ликьорът грееше с хиляди отражения, а закачливият и глас караше всичко наоколо да звъни. Колко захар иска в кафето? Очите й - светли, много светли - се усмихваха, а когато се навеждаше над него и наливаше в порцелановата чаша, слава Богу! - порцеланът беше някак по-свой, гъстата черна течност, свежият й дъх го караше да пламне целия...

Всяка вечер мислите му следваха един и същ път и Стареца винаги стигаше дотук, до този спомен. Ако всичко започне отначало. Той искрено искаше всичко да започне отначало, дори таеше в себе си надежда, че тези, които отдавна са мъртви, ще го разберат, ще му простят и, когато картините бяха при него, почти вярваше, че това е станало.

...Колко захар иска? Той не знаеше колко захар иска. Той не знаеше още много неща и онова, което е било очевидно в момента, проумя едва когато беше късно. Светлите очи водеха една тиха и тъмна борба с човека, който беше станал негов учител, с онова, което беше за този човек най-важното - желанието да рисува. Светлите очи искаха да живеят спокойно, без взривове. Имаха достатъчно пари, както мислеше младата жена, за да си позволят да се занимават с всякакви удоволствия, но не безкрайно, допълваше многозначително майка и. Момчето отнесе от този дом дъха на бои, любовта към албумите и навика на кафето. Но когато незабелязано се привързваше към тия неща и ги вмъкваше в своя живот, то не подозираше, че събира в тясната си стаичка два свята, всеки от които се движеше по законите на своята си орбита.

Светлите очи знаеха... В онзи предвечерен час в квартирата му на гимназист тя си бе играла с него, наслаждавайки се на треперещото му тяло и неопитните ръце, които тя сама насочваше, за да се случи онова, което момчето не можа да си обясни - бе потънал в блатна тъмнина, томителна и безкрайна, а всичко се пръсна с един взрив и въздухът, предметите, гаснещата светлина на деня дойдоха по местата си, но не бяха същите... Тя стана, облече се, разрови скиците и каза, че ще занесе няколко на мъжа нали трябваше да оправдае идването си тук... Тя знаеше какво иска и бе удържала победа. Тази победа трябваше да бъде поражението на нейния мъж в борбата му с цветовете.

Остана сам в приземната стая, притиснал очи с

юмруците си. Смътно долавяше, че е отворил една врата, към която тялото му се е стремяло несъзнателно, но зад вратата нямаше нищо. Тя си беше тръгнала и с нея си отиде нещо, което беше само негово. Всичко останало беше чуждо, а той продължаваше да стиска очи и юмруци и се мъчеше да проумее как може да умре нещо твое, преди да си го открил и притежавал.

Светлите очи не подозираха, че са удържали двойна победа. След онова те просто бяха станали студени и сухи като метал...

Ти си човек, който рови земята с пръсти. Рови с ясното съзнание за необятността на планетата, но рови упорито и всичко, което вижда около себе си, е само тъмнокафява пръст. Не искаш да признаеш, но винаги си бил обречен още тогава... Не е време сега да се питаш дали когато си станал оръдие в чужд грях, това означава, че си го извършил ти? Винаги си мълчал по този въпрос преди и цял живот изкупуваш чуждия грях - е, значи си го приел за свой...

Бърза вълна от топлина премина през тялото му, а после усети размекваща слабост. Старецът наведе глава и сложи пръсти на очите си. Притисна ги силно и задържа натиска. Светът потъна надолу в мрака на съзнанието и зад клепачите останаха само зелени кръгове. Отпусна ръка. Появиха се нови кръгове, този път светли много светли, почти без цвят. Топлата вълна пак мина през тялото му, а той изправи глава.

Кафенето е най-обикновено провинциално кафене, а мъжете на неговата маса са пияни. Той също. От случката в квартирата на ученик са минали десетина години. В пространството с отегчение се просмукваше тъпото безразличие на скуката. След него пристъпваше самотата. Отначало тя го чакаше пред кафенето, прегръщаше го и се клатушкаше с него към къщи. После взе да влиза вътре.

Настаняваше се на някой празен стол, сред пияните мъже и мълчаливо го гледаше през цигарения дим.

Тогава той си тръгваше.

Мръсна и жълта, светлината се просмукваше в стаята с усещане за безпомощност пред ужасната реалност на съществуването. Всички предмети, които имаха своето значение, сега му се струваха излишни и все пак те живееха, навираха в очите му своето присъствие. Това изглеждаше нелепо в миговете на нощта, когато в тишината наоколо времето беше спряло. После тъмнината скриваше всичко в утробата си, но тогава оставаше самотното легло. В него тялото приближаваше към оная врата. Той знаеше, че няма нищо. И все пак тялото се прилепваше плътно към нея. Не! Оттатък имаше нещо топло, и силно, нещо, на което той не можеше да устои, и то нарастваше, ставаше по-могъщо и от самата преграда, обгръщаше го, изгаряше го със сухата си ръка.

Вече е буден, със стиснати очи и заровено във възглавницата лице. Искаше още да спи, да спи, изчезне онова отвратително чувство за вина, която още не си спомнил, но вече предвкусваш в идващия ден. Нощта на пиянството е минала. Дори и да спиш, не можеш да върнеш времето назад и всичко, което се е случило, от което ще се срамуваш, да изчезне, да не е било. Главоболието го мъчеше ужасно. Наложи си още да спи.

Следващия път се събуди по обед.

-Ти си бил художник?! - каза тя щом усети, че я гледа.

Беше измъкнала и наредила, където й хрумне, всичките му платна. Сега, заобиколена от тях, седнала до изправения статив, тя се мъчеше да се усмихне. Главоболието беше намаляло до поносимото и по тялото му се разливаше слабостта на отиващия си сън.

- Да. Мисля, че бях...

- Не ме занасяй. Нали можеш да рисуваш?

- Казах ти - не съм художник.

- Нали можеш...

- Нали... нали... - не му се говореше.

Тя помълча малко, после отново го попита:

- Коя е онази жена с шапката?

- Баба ти... - беше изръмжал тогава. Неприятно му стана, че докато той е спал, тя е извадила картините, гледала ги е, имала е време да мисли и сега досаждаше с въпросите си. „Кога ли е станала? - помисли си. -Защо снощи и разреших да остане. Трябваше да я отпратя след това. Сутрин жените винаги са досадни.“

Струваше му се, че е спал гол и по това време са го разглеждали и сега му досаждаха с въпросите си: Защо това ти е така, а онова иначе?“ Глупава история. Коя е жената с шапката? Господи, той едва сега осъзна какво го пита момичето. Усети как гневът се надига бавно в него, знаеше, че ще му е трудно да се сдържи. Опита да си спомни откъде бе домъкнал това момиче, което сега, без да подозира, бе изкарало на бял свят онова, което той съзнателно отричаше пред себе си - не успя да избяга от рисуването и спомена за изящната владетелка на кристалния дом.

-Баба ти - изръмжа отново. - Коя друга може да бъде освен баба ти...

В стаята легна неприятна тишина. Момичето реши да приеме всичко на шега.

- Ще ме нарисуваш ли?

- Кой, аз ли... ?

Изненадата му беше толкова силна, че тя трепна и се сви уплашено. Осъзна, че бе прекрачила оная невидима граница, която я делеше от жените с луксозни шапки.

- Не. Няма... Аз просто исках... така... Устните й затрепериха. Той лежеше и я гледаше, без да разбира къде внезапно пропадна гъстата вълна на гнева, а после съвсем неочаквано за самия себе си промърмори:

- Добре де... Ще те нарисувам. Винаги така искаше после да нарисува очите й - разширени, невярващи и искащи да вярват.

После той я рисува много пъти за трите години, които живяха заедно. Сутрин, облечена в неговата пижама, тя меко шляпаше с босите си крака из стаята, печеше филийките твърд хляб на малкото кюмбе, весело духаше опарените си пръсти и се смееше. Странно е, че той си спомняше само това. Всичко друго, даже ласките в леглото бяха се изтрили от паметта му. Дори името й. Един ден тя си отиде от живота му така внезапно, както беше дошла. Не остави никаква бележка... Той не направи нищо, за да я открие. Разбираше, че няма право да затваря никого в самотата си. Кръчмите бе изоставил още тогава и му оставаше само работата. Беше трудно да продължи, защото желанието се сблъскваше с подличката мисъл, че всичко е без значение, късно е... пък и защо ли. Но си наложи и се върна от самото начало, към всичко онова, което бе усвоил от учителя си. Четеше много. Камарата скици, платна, книги, албуми бързо пълзеше от ъглите към средата на стаята. Рисуваше прав пред статива, без да мисли за нещо, но много пъти ръката се оказваше безсилна да предаде онова, което съзнанието бе уловило и свързало по свой начин, само в един миг.Силата, скрита в клетките, се освобождаваше и цветове и сенки, линии се смесваха в невероятни форми. Отново прав пред статива, без да мисли за нещо. Цветове, сенки, линии... Накрая се отпускаше на стола със затворени , изстискан като тубичка боя. Продължаваше да не мисли. След дълъг унес отваряше очи, често пъти за да разбере, че е загубил.

Картината беше бледа, безплътна. Беше мъртва.

Тогава той мразеше картината. Мразеше боите, статива, четките, платното, всичко онова, което до преди миг бе обладавал с бясна власт. След такива мигове зарязваше всичко и не рисуваше с дни. Минаваха седмица-две, той се връщаше към платното, нанасяше поправки, понякога дори сполучливи, но сам разбираше, че вече не е същото. Правеше проекти за картини и се лъжеше, че някога ще ги нарисува.

Участва в няколко общи изложби. Картините му минаха незабелязани. Преди нежелана, сега вече самата тя стопанин, самотата започваше да гради своя храм и той търсеше вътре своя бог. Другите тичаха, уреждаха изложби, а той се срамуваше да признае, че рисува. Работеше в дърводелско предприятие като дребен чиновник и дните му минаваха на едно олющено бюро. Чувстваше се унизен и смазан от тези, които, здраво яхнали машинката на времето и въоръжени с четки и плакатни бои, ловко се катереха по нарисуваните от тях самите скели, нагоре към голямото изкуство, което тогава се изчерпваше в това да рисуваш леяри и колхозници. Той още търсеше своето умение вярно и се мъчеше да намери точния израз на мисълта си. Заедно с тях той разбираше как всичко неусетно изтичаше между пръстите му, примесено с тъжната и бърза вода на годините...

Покри лицето си с длани. Някъде дълбоко в мислите му едно момче препускаше с коня през водата. Слънцето се разбива на хиляди малки слънца. Това са златни капки. Две от тях блестят в крайчеца на очите му. Не, това не са неговите очи. Тези са големи, не вярващи и искащи да вярват... Те странно се променят и вече са очите на един висок брадат мъж . Красиви устни се навеждат към тях - на слепоочието остава следа от червило. Тя потича надолу, попива в брадата, избива и капва върху платното. То е бяло. Къси и дебели пръсти опипват платното - лъхва го на ракия.

Стареца притиска силно очите си. Всичко изчезва.

Залата е празна. Един мъж обикаля картините. Той е почти момче. Чува гласове зад гърба си и застива В залата влизат мъж и жена, придружавани учителя му. Тръгват покрай картините. Гениално, великолепно, божествено, ахка жената, ще кажем на другите да дойдат да погледат, нали Жорж, нали ще кажем, а... Естествено, мила, разбира се, че ще кажем на другите да дойдат да погледат, на Жорж явно му личи, че скучае. Художникът върви след тях и мачка незапалена цигара между пръстите си. На входа те обещават да кажат на другите да . . . После си тръгват, за облекчение на всички. Високият брадат мъж остава до вратата на празната зала все тъй навел глава. После, сетил се за посетителя, вдига очи към него.

Остарял е за тези няколко години. Брадата му се е прошарила, а ситната някога мрежичка около очите се е превърнала в две-три дълбоки, уморени линии, които се спускаха и губеха надолу. Дори очите му не бяха същите. Експлозиите, чиито тътен неведнъж момчето бе долавяло, са изпепелили и тях.

Той се взря в момчето-мьж, после в картината зад гърба му.Тя се наричаше „Жената на художника“. Високият мъж се опитва да се усмихне, после навежда глава. Тогава момчето-мъж изтичва навън, към улицата, към широката, голямата, пълната с хора улица, но момчето му се струва, че улицата няма нищо освен едно момче, което тича, без да знае накъде, и болка, и гняв, и вина се блъскат в гърдите му и нищо друго не съществува на този свят освен улицата и момчето...

Стареца стана и потърси кибрит. За миг присви очи от избухването на клечката, после бавно я поднесе към свещта. Нуждаеше се от светлина. Кръговете все по-често играеха пред очите му и тъмнината го гнетеше. Наля си още кафе. Взе чашата, помисли, после я остави. Нак я взе и отпи малко. Хвана молива и започна да драска по листовете, пръснати по масата.

Човек винаги има нужда от оправдание, за да може да греши, тихо промълви Стареца. Картините са далеч от теб - нямаш оправдание. Не се залъгвай. Човек няма оправдание за грешките си. Другите могат да го оправдаят, но той самият... Защо не спря тогава? Може би всичко щеше да тръгне по-иначе...

Ръката му се мъчеше да улови в линии трептенето на пламъка. Стана му дори забавно. Погледна в пламъка, а после отражението му в стъклото на прозореца.

Зад него видя лицето си.

Меланхолия. Късна меланхолия. Нима вече наистина нямаше време. Кой издуха и последните трошици от пясъчния часовник на живота? Докато си повтаряш, че той си отива, някой по-силен от теб грижливо почиства стъкления съд. Сведе поглед към листата пред себе си. Махна драсканиците. Моливът сам затича по белия лист. Лице. Лъката се движеше леко, сякаш догонваше молива.

Късна меланхолия. Тя идва в часа, когато оставаш пленник на тъмнината. Тя идва, за да ти докаже, че онова, голямото, към което винаги си се стремил, е недостижимо. Всеки успех, с който ти се струва, че го доближаваш, всъщност те отдалечава от него. Само неуспехите и горчивините те приближават някъде наблизо до върха. Измамно чувство никой и никога не може да го достигне него - единственото, голямото, съвършеното... Иначе то би свършило, иначе то не би било съвършено. А трябва да има още една крачка нагоре. И всеки път по още една... до безкрая.

Старецът рисуваше бързо, без да мисли върху скицата. Дори и да не затваряше очи, цветните кръгове пак се появяваха. Те изникваха някъде от дъното на очите му все по-големи и сякаш излизаха извън него и прорязваха полумрака на стаята с тревожни синуси.

Едно момче препускаше с кон през огромното поле, напред, далеч към хоризонта. Там, страшен и огромен, се изправяше дискът на Слънцето. Беше кървавочервен и по-голям от Земята.

Момчето препускаше напред и ставаше все по-малко.

Късна меланхолия. Тя няма да донесе облекчение, а само ще засили усещането за самотност. То винаги те съпътства. Дори когато целият свят е твой. Най-вече тогава. Защото самотата не е нищо друго, освен нуждата да общуваш с нещо ново и непознаване дотогава.

Твоята късна меланхолия.

Момчето стана прашинка и изгоря на милиарди километри от нажежения диск на Слънцето.

Тук ръката на Стареца спря и той се загледа в пламъка, после отметна глава и рязко се облегна назад. Под дланите, на масата, лежеше скицата на една картина, която той никога нямаше да нарисува. Стискаше силно очите си и цветните кръгове яростно сплитаха. Цветове, линии, цветове. Вътре диво се въртяха момиче с големи очи, мъртви плодове, бръчки по лицето на висок мъж се размазваха, чезнеха в капки разкъсано слънце, а студени и светли очи надничаха пред съдрана ленена ризка. Кървавият диск на Слънцето захлупваше бавно Земята, а тя бе покрита с огромни бели клади от не нарисувани платна - след миг огънят щеше да лумне и да погълне всички.

Цялата му кръв кипеше, напъваше в жилите, бясно се блъскаше в камерите на сърцето. Някъде от тъмните ъгълчета на душата му се надигаше нещо неудържимо и страшно.

Смях.

Един огромен, свиреп смях разби тишината и се посипа по пода със зловещо звънтене. После се вдигна, полази по оголените стени, удари се в тавана, блъсна прозорците, разсипа ги на улицата и нахлу в града и небето над него в цялата студена и неуютна Вселена, където по непонятни и вечни закони се и раждаха и разрушаваха милиарди малки светове.

Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!