напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Мъж до прозореца


„Все повече разбирам,

че наистина сърцето е самотен ловец.

Наслука., Ловецо! П." -

посвещение, написано в книга.

 

Мъжът запали втора цигара и облегна чело в хладното стъкло на прозореца. Клечката тихо звънна на пода, а две струйки дим се изнизаха от ноздрите му и се пръснаха в облак около голите рамене.

Този навик, да стои тук и да напряга слух в очакване да долови шумоленето на светлината, която бавно разяждаше мрака, без да е сигурен дали иска този ден да започне, беше останал от онази първа утрин преди осем години..

За всяко нещо има по една първа утрин, само че тази бе предшествана от следобед, оглушен от лашкане на врати, жаден от шише жълт швепс и недискретен като потта, избила по синия панталон на едно момиче. Слава богу, пътуването свърши, той се изниза от електричката, но на малката гара не беше никак по-хладно. Театралното посрещане, което направи леля му - дълго друсане на ръката и оглеждане, свойското намигане на мъжа й, всичко това, изиграно заради евентуалните зяпачи, почти го довърши.

След няколко километра малкото курортно градче напомни за себе си с вонята на сяра, идваща от лековитите му извори. Той отвори широко уста, като че ли в пламналата пещ на червения москвич това можеше да му помогне да надвие изневиделица връхлетялото го видение: зад отворения прозорец на съседската къща, обляна от светлината на нощна лампа, се събличаше млада жена, а той, скрит като птица в храстите, стискаше мокрите си юмруци и солената пот също както сега пареше в очите му. Тялото имаше меки, малко ъгловати линии на млада и слаба жена, а играта на светлините ги правеше ту изцяло видими, ту леко загатнати. После тя се приближи към прозореца, взря се за миг навън и когато очите й срещнаха неговите, стори му се,че сърцето му ще пръсне. Това трая само миг, после тя угаси нощната лампа и остави тъмната рамка на прозореца да го мами и поглъща в томителната си тайна. Наблизо се лашнаха вагони, изпищя свирката на маневрения локомотив и той разбра, че е стоял прекалено дълго и никога вече няма да премине оттатък.

С тежко скърцане и облак от искри мина локомотивът - в носа го удари острият мирис на сяра, толкова нов и задушаващ, сякаш никога не бе го усещал в тази къщичка до гарата, сред теснотията на двете стаи и салонче, сред еднообразните на яхниите, бегониите, мушкатото и неизбежните „кавалер и дама“, гвоздеят на програмата, съхраняван в старателно боядисани в зелено саксии, или сред чимшира, грижливо подстригван в очертаните с камъчета от насипа алеи.

Родителите му бяха учители и за тях редът беше заменил всички възможни прояви на фантазия. Мирисът на сяра го преследваше в мухлясалите студентски квартири, в дебелите атласи и политически справочници, защото майка му настояваше на всяка цена той да завърши география (нейната специалност!), защото, както казваше тя: „Това е най-хубавата професия за мъж..“

„Как така ще спиш в чужди хора, викам на майка ти нали си ми сестра, у нас ще спи момчето... Момче, момче, пък то мъж станал. Всичко си имаме в градчето, има гимназия, санаториум, лекарки, сестри, ресторант, даже са два...“- леля му играеше спектакъла повече за себе си това личеше от спадналото темпо. Малко по-късно, вече в стаята си, с измито дъбово дюшеме и мирис на дюли, приседнал на кревата и притиснал с изпотените си длани куфара към коленете си, той се почувства нещастен и дори изпита страх. Обеща си да напусне градчето още щом свърши учебната година...

След осем години дори не си спомняше за това.

Скоро мъжът на леля му получи инсулт, така,

както си пиеше бирата след вечеря и дори стълпотворението от доктори и сестри в градчето не можа да му помогне. Леля му се премести да живее при дъщеря си в големия град, а той остана да споделя самотата си с глухата старица, майката на покойния. Тя спеше в приземния етаж и от дъжд на вятър се мяркаше по двора. Той беше я виждал няколко пъти през стъклото да сплита пожълтели от старост коси, забучила фуркети в деформираната си беззъба уста . Отначало се чувстваше неудобно пред празния поглед на старицата, после започна да му става неприятно, докато накрая вече му беше все едно.

Тютюнът потисна глада и качи в гърлото му горчив спазъм. Покашля се тихо и обърна лице към леглото.

Жената на полковника спеше свита на левия хълбок с равно дишане, а сивото одеяло очертаваше формите на дребничкото и тяло. Някога тя беше се настанила в живота му с артистичното безгрижие на курортистка, запознаха се в ресторанта, той я изпрати през тъмната и влажна градина, а тя му благодари с целувка. Следващата вечер дойде в квартирата му. Преди четири години тя беше на тридесет и пет с все още свежа кожа и пъргаво тяло. Навсякъде в стаята започнаха да се валят червила, пръстени, шалчета и кремове, после тя дори измъкна отнякъде и цветен плакат с момичета от „ония списания“, даже двамата спориха за мястото, разбира се, спряха се на вътрешната стена.

Двадесет дни изминаха бързо и той остана да чака следващата есен. И тя пристигна... Така пристигна и през по-следващата и през всички ония години, през които той виждаше как жената бързо остарява, а след дългото чакане вече не е същото. Странното е, че тя упорито мълчеше за другия си живот. Той не знаеше нищо за него и нея: „Радвай се на мига. Нали съм твоя...“

Оставаше да кажеш „сега и до зори“ - допълваше

я злобничко той и като се стараеше да не мисли за

тъпата песничка, се опитваше да открие в движенията и пред огледалото нещо предназначено само за него. Голо женско тяло, в чиито извивки пълзят огньове, а те събуждат в теб жизнени сокове. Познато, но всеки път нещо вълнуващо, желано, притежавано, станало част от тебе в един миг - това е най-голямото тайнство, а той удивен разбираше, че магията е в

самото тяло - със същите движения то живееше и оттатък, в другата стая, пред други очи. Чудото не е в тебе, а извън тебе. Някъде нещо се е спукало, образувала се е малка язвичка с бледи крайчета и пълни с лимфа, което всъщност си е опит за спасение... Напразен... И той го съзнаваше - с приглажданията на косата, с лекото потъркване на носа тя живееше в другия си свят, тя просто ги носеше оттам - нищо от това тук не беше само негово...

Веднъж каза, че мъжът и е полковник. Той е много силен и ще ни смаже... Трябва да се крием. Никога не бива, разбираш ли, никой не бива да знае за срещите ни - в подобни варианти уплашеният шепот се повтаряше все по-често. Всяка есен глухотата пълзеше като бръшлян по стените и ден след ден задушаваше къщата в прегръдките си. В стаята, натежала от ласки, жената мудно се отдръпваше към другия край леглото, заспиваше сгушена и от нея тръгваше нова вълна от тишина, която сгъстяваше мрака, проникваше в самия него и започваше да го разяжда отвътре като екзема.

Сега му се искаше да прикове деня така, както си е клекнал в ъгъла на стаята, още едва доловим, още не започнал, да превърне границата между мрака и светлината в никога несвършващ миг. Всеки ден започваше прав пред прозореца, докато жената на полковника се обличаше: „Моля те, не ме гледай. Стой така.“ Ще се облича и ще говори, без да спира, защото тя се страхува, тази жена на полковника, страхува се също като него от тази къща, от тази старица - привидение от света без звуци. Ще се облича и ще се смее пресилено и нервно, с шепи на уста, които на времето са били част от чара и, но сега под увяхващите устни не са нищо друго освен големи зъби, които трябва да се крият, както трябва да се крие уморената кожа по скулите и шията... Трябва да трьгнем поотделно... Знаеш какви са хората. Ако той научи - ще ни смаже...

Ако той научи, ще ни смаже - повтаря наум мъжьт, загледан през прозореца. Ако изобщо същестува този твой полковник... После, преглъщайки лепкавия тютюнев вкус, добавя пак наум, ако още не ни е смазала тишината... После ще се рови в гардероба, на който съхнат дюлите, същия, в който на няколко закачалки висяха безжизнените символи на майчините му амбиции - ризите, костюмите, шлиферите, вратовръзките, избирани точно като за учител по география.

А навън денят ще е започнал.

Пътят до училището. Голямата маса, покрита със зелено платно, колегите - четири семейства учители - пълни с непоклатимата самоувереност на хора, опитали всичко в живота. Те ще го гледат благосклонно и сдържано, ще му се натрапват внимателно, но сигурно и неизбежното тяхно покровителство ще го обсебва. Това продължаваше вече осем години и макар да знаеха, че не е способен на изненади, бяха по-сигурни да го държат под око. Другите учители, тези, дето пътуваха от големия град, не се интересуваха от него. Директорът с посивяло лице, смазан от пристъп на язва, ще напомня със скърцащ глас: „Моля колегите да упражняват контрол върху утрината ведрина.“ Следваха часовете. Учениците слушаха, но един ден, докато говореше по новия урок и разсеяно зяпаше цъфналите клонки на вишната, си даде сметка, че тишината, която цареше в стаята, беше тишината на отсъствието. Млъкна и дълго и безсмислено гледа учениците. Някои съчувствено му се усмихваха, други нехаеха и той с ужас осъзна, внесе нищо от себе си в тази въртележка от звънци, дневници, тебешири, черни дъски, карти, глобуси, ресурси, мини, злато, океани, полярни кръгове и, разбира се - нас Добра Надежда...

Обядваше в стола на санаториума, потиснат от миризмата на хлорираните покривки и гротеската на инвалидни колички. Късно след обяд излизаше отново навън, купуваше вестници с вчерашни новини, после сядаше в ресторанта, за да слуша вечните приказки. Машинално отбелязваше ритъма на разговорките за онзи доктор и тази вода, неща толкова важни за жените, колкото неизбежните недомлъвки на мъжете, когато става въпрос за успехи по тънката част - тази есен разговорите упорито се въртяха около новата рехабилитаторка с белите панталони, бели и толкова плътно прилепнали, че чак се очертавал задникът й на млада кобила.

Отново вечеряше в стола, винаги с втора смяна почиващи. Прибираше се към девет. Жената на полковника пристигаше към десет.

През останалото време на годината не идваше никой..

Мъжът притисна с пръсти цигарата към дървеното черчеве, огледа се и пъхна нова в устата си. Задържа за миг клечката, наблюдавайки как пламъкът изяжда дървото и как след него се огъва тъничко въгленче. Почувства се отново скован, както тогава, пред онзи прозорец, сред мириса на сяра. Веднъж жената на полковника с манията й да пита за всичко беше се заинтересувала за листчето, внимателно прикрепено с карфица към календара. И когато обясни, че това е адресът, на който трябва да съобщи за смъртта на старицата, когато,това стане, раменете и вече се тресяха, а после бе застанала точно на това място, тук, до прозореца и мъчейки се да преглътне сълзите си, попита себе си или него, той никога не разбра:

- Как ще свърши всичко това?!

Пламъкът опари пръстите му - той пусна клечката и тя се разсипа на пода.

Листчето от календара приличаше на мъртва пеперуда. Един бъдещ ден вече бе белязан с очаквана смърт. Всички дни, строени по седмици, месеци, години, стояха приковани в невероятния хербарий на календарите. Под опадалия от крилата прашец личаха уморена от тайни мъдрост, трупана с години в букварите, съсипани от безразличие роднини, безсмислени от криене радости, улици, уморени от хора, първи докосвания, уморени от чакане, спомени, станали неоспорими истини, се усмихваха насядали пред уморената от старост къща...

Стоеше прав пред екрана на прозореца, впил очи в проблясващия процеп между дърветата. Огнен и дишащ, денят започваше. Горещ вятър разлюля календарите и всички пеперуди литнаха нагоре - черни и леки сажди.. Те стават все повече и повече, скриват от очите му портокаловото слънце, прозореца, жената, всичко потъва в лека черна пелена и става тихо, толкова тихо, че той дори не може да извика...

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух