напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Описание на чувствата


„Караш ме да се мразя.“

Гласът на жената е равен, а на него му се струва, че е леко задавен или просто му се иска да е било така, но равен глас, който констатира примиреното си отчаяние, по същия безучастен начин, по който погледът проследява спиралата цигарен дим, която леко се къдри от треперенето на ръката и.

Мъжът спира в средата на стаята изненадан и изпитва срам от голотата на тялото си. Хладен срам, който той се опитва да прикрие с хавлията, но веднага осъзнава колко е нелепо... Жената вече гледа към стената, за да му покаже, че му спестява едно унижение.

Нахлузил джинси и пуловер, той се оглежда за цигари,

запалва, всмуква дълбоко и с кратък като писък ужас, заедно с лютивия дим в него нахлува бялата мъгла на пустотата.

Жената продължава да мълчи. Вече е произнесена финалната реплика на тази финална сцена, в този абсурден спектакъл, където те двамата имаха лоши роли. Нещата винаги се случват между мъж и жена - тази безсмислица натрапчиво се върти в главата на мъжа, докато той размишлява, че ролите, които те сами си пишат, винаги са нещо различно от онова, което всъщност играят в няколко равни количества светлина и мрак на своя общ живот. Накрая завесата на една фраза слага точка.

Всеки тръгва като загадка за другия.

Невидими

за очите, някакви тайнствени сценични работници вещо започват да разпределят декорите и реквизита на спектакъла. Първо се изхвърлят цветята, защото когато една пиеса се сваля от сцена, те стават излишни, това не е така с овациите, които всеки се стреми да отнесе за себе си и по възможност всичките. Чаршафите и дрехите, грижливо дезинфекцирани от трупаната по тях нежност, се подреждат в отделни гардероби, които понякога ползват при нови постановки. Съдията, като главен реквизитор, посочва местата на вещите, които съвсем нямат безукорния вид от рекламите по телевизията, но все още са значими и скъпи и ще влязат в работа в друг спектакъл. Тихо звънят чаши и прибори - помниш ли този сервиз, купува ни го леля, за сватбата, а онзи часовник ни го подариха

твоите приятели... Пространството в театъра е условно, защото се гради на измамността на чувствата, затова се изнасят стените, прозорците, вратите за влизане и вратите за излизане, откачат се картини и телефони, трупат се в различни ъгли вази и столове. Обикновено се откриват куп излишни; неща, които,докато спектакълът се е играел, никой не смятал за нужно да изхвърли, защото все пак са имали някакво общата комуникация (обиграване на предмета), на днес са си само боклуци, като килима на сцената, изтрит на места от повтарящия се мизансцен, поливан и плескан от миманса на случайни гости, това петно от вино никога не се изпра, а на места дупките от цигари са една до друга. Трудно е да се поделят книгите - няколко пъти размествани, с допълнения и уточнения, опаковани без система,(което си има едно предимство - с нищо несравнимо е удоволствието да подреждаш книгите си!), натъпкани в кашони, които никой не успява да повдигне сам, те също напускат сцената както, да речем, това не могат да направят филмите, които са обичали да гледат заедно. Последни и най-упорито се задържат дреболиите без значение: пръстени, малки бижута, синджирчета, часовници и обеци - все неща, които имат особен смисъл само за онези, които са ги купували, оглеждайки ги дълго и с прехапани устни, подарявани с изгарящото съмнение, че няма да се харесват. (Къде е запалката, която ти подарих? Ами...

Сцената е празна.

С тихо пукане

гаснат прожекторите. Най-напред се разпада групата на фона - далечни роднинства, обикновена, безцветна светлина от смътно познати лица, за които подозираш, че са някакви близки, но не си сигурен дали просто не пътувате в един тролейбус. Без това пуританско безцветие, което си тръгва с едно мръдване на раменете - знаех си, - празната сцена не се променя особено, само дето различните конуси от светлина изпъкват по-ярко, всички забити под различни ъгли в пода, защото липсват онези места, върху които е трябвало д а се правят акценти. В благосклонността на оранжевия конус триизмерни видения чупят ръце и в хор шептят познати истини за живота. Те са така благочестиви и жертвоготовни, че на всички започва да им се вие свят в този тягостен възел от съчувствие. Когато този сноп от светлина изгасва, зеленият лъч на индивидуалността по-отчетливо отразява фигурите на двамата актьори. Това е съчетание от предизвикателството на жълтото, опълчен срещу всички, които са готови да оспорят твоя избор (Мисля, че сбърка! Трябва да си помислиш! - О-о, я си гледай работата...) и лагуната на синьото - рицарски поклон към собствената ти изстрадала душа, но не много нисък и повече театрален, яростно защитаван пред другите, които виждаме, че мълчат, дипломатично наострили уши. Стари желания плисват в червено, таени с години, намеквани полугласно, с полупогледи и полувъздишки, чиято анемичност никога не ти е правила впечатление, днешната им агресивност първо те смущава, а после те ласкае. (Защо пък не...Това дори е приятно, защото свободата е приятна!) Всеки харесва да бъде харесван, още повече когато това не е обвързано с някакви задължения... Пук, пук...

Сцената е тъмна.

В гримьорните

часовниците се движат обратно. Това също е условие в театъра. По закачалките са струпани костюмите от различни действия. Всеки от двамата сяда в своята гримьорна пред огледалото, което го гледа от три страни. Бурканчета, кутийки, шишенца, четчици, мазила, памук и марли. С помощта на тези уреди те ще изтрият всичко, което са рисували с целувки, изневери и безразличие - сега всеки трябва да изтрие другия от себе си. Най-напред очите, за да виждат вече през своя поглед, бавно с памука, лек натиск върху уморените клепачи, някогашните тънки венички вече са покрити с остаряваща кожа, миглите не са толкова гъсти и подчертани, а очите излъчват скептицизъм вместо всичко друго. Тънки кървави светкавици прорязват бялото на очната ябълка, а то самото вече жълтее. Сенките под очите са станали по-плътни и вече оформят старчески торбички на порочен херцог. Лек натиск и двамата свалят любовния си навик да се целуват по очите. Скулите, брадичката и шията на всеки един е пространство покривано с целувки от другия, ритуал свързан с бенки, за които вярваме, че носят щастие или проклятие, без да знаем, разбира се, какво влагаме в тези понятия, защото често пъти щастието не е друго освен пълната кутия цигари. Лек натиск още от челото и веждите, надолу към шията и сваляме като стара кожа целия пласт щастие или отегчение. Устните потрепват нервно, обезцветени и безформени, много пъти вече целувани от чужди устни. Устните, най-честните наши предатели, ако устата лъже, ако очите лъжат, ако ръцете лъжат, устните не могат - те винаги ни издават... Лек натиск, колкото да изгладим тъничките бръчици, тръгнали от тях и устните вече ги няма - изтрита детската игра да ги боядисват с кори от зелени орехи и да пият един от друг тъмнокафяво блаженство. В целия топ от памуци и марли, смачкани и лъскави от мазила, черни от туш и ревност, омесени от подозрения, споени от ядове, обилно миришещи на алкохол, са скрити лицата им. Сега в огледалото вместо глава виждаме жълта восъчна отливка, върху която, може би, някой ще дяла нови черти, родени от фантазията, която само една любов може да направи толкова нереална - игра на отражения и форми.

Снимките

от рекламните табла вече са свалени. И те като филмите трудно могат да бъдат разделени. Вероятната им съдба е да останат в албумите, които никой няма да отваря, също като колекция от пощенски картички на починал роднина. Те никога вече няма да бъдат заедно, така, както са били, един в друг... Разделят се пътечките им и всеки от тях тръгва към смъртта си, която ще дойде, рано или късно, но винаги навреме и ако има прераждане, то съдено им е никога повече да не се срещнат в неприветливата тишина на космоса, те, две прашинки, които бяха се слели.

По коридора, салоните и вече навън те се движат в мрака, всеки от двамата със самотния вид на човек, несънуван от никого.

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух