напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Кейт която закусва


Бригита леко присвива очи, а после за миг застива,

след което тревожно извръща глава надясно, вперила

поглед във витрините на кухненската секция, съвсем

като Теодор В. Адорно, котарак на Хулио Кортасар,

проследяващ бавните движения на утринен призрак...

Теодор В. Адорно е академично и претенциозно

название, а виж, Бригита е лъстиво (точно!), това е име

за котка като моята, мисли си Кейт, докато отпива от

изстиващото мляко, а с другата ръка несъзнателно

троши бисквитите с аромат на ябълка. Котката артистично

извива гръбнак, вероятно усетила, че става дума

за нея, и с грацията на млад лъв се протяга към

предните си лапи. Кейт много я хареса още първия път - игриво, интелигентно, изключително бяло и доверчиво коте, каквито са всъщност всички малки зверчета. Тогава Тина само се усмихна: Но, разбира се, мила... и Кейт го помъкна към къщи, приютено в една стара шапка, която пак Тина подари за спомен на котето. Днес Бригита имаше едро тяло, дълъг косъм и непоклатимите навици на глезено домашно животно.

Също като тебе, би използвала случая да вметне веднага жената на диригента, и за да я подразни, Кейт вирна коляното си до масата, а бледозелената нощница се надипли около слабините и. Това сто на сто би вбесило жената на диригента и тя с подчертана погнуса би заявила, че това, Катя, е неприлична поза за закуска. Порочна, поправи я Кейт на глас, перверзно порочна, ако се досещаш какво стои зад тези думи. После поклати глава и си каза, че няма смисъл да дразниш някого, чиито оценки за света се разминават с твоите на астрономически разстояния. Няма смисъл пък и нея я няма, и още не е звъняла тази сутрин, се чудиш как...

 

Очите й. Кълна се, че различавам всички нюанси на бялото в очите- от млечносиньото, както е при децата, до матовозлатистото, наситено от вътрешен блясък, който ме възхищава и кара кръвта ми да мисли само чрез сетивата. Следила съм как се променя ирисът, когато се загледа в нещо, и тогава съм сигурна, че металният блясък е броня и тя нищо не вижда. С уплаха потъвам в пустотата на нищо немислещата Кейт, докато с едно свиване на устни,от което се получават смешни ъгълчета с трапчинките на сърдито бебе, тя изтрива всичко и се връща е кафенето, ако сте в кафене, за да ми разказва през смях как е учила балет и как вднъж си порязала петата, знаеш ли какво е балерина да си пореже петата на някакво глупаво стъкло?Представям си, кимам аз с едно чувство на благодарност, защото там, където се опитвах да я следвам, в онази нейна пустош, тя не пропуска никого, здраво затръшва вратата под носа ти и остава сама... Сигурно й е хубаво или просто си почива в това убежище, което, сънувах го, е пълно с огледала като в балетна зала, за да следиш в амалгамата плавността на ръцете и да се опияняваш от цялата еротична сила на своето тяло, водено от фантазията на непознат музикант.

 

Беше малко момиче, когато започна да се вглежда в майка си, и един ден я намери за скучна жена, защото никога не сваляше кафявия пеньоар от турска коприна, а под тюрбана на главата кожата вехнеше за часове, вероятно от цигарите. Така или иначе, майка и минаваше за модерна жена, на Екатерина намираше тази мода за отегчителна, след като с годините нищо не се промени.

Никой не полагаше усилия да разнообрази дългите дни на прилежни момичешки занимания. Така тя започна да търси някаква своя игра и неусетно придоби навика да общува със себе си, като полупрезрително или полуиронично поправяше наум всичко, което чуваше да се говори, а не след дълго, за да разшири кръга, и всичко, което хрумваше на самата нея, дори с коментар върху цвета и формата. Бавно се потапяше в удоволствието да разговаря със себе си на глас и оставаше очарована от широката гама нюанси, които бродираше в звуците. В това акустично огледало тя се възхищаваше на друга Екатерина - иронична или принизено прозаична, развълнувана до трептене на гласа или безлични сухи гласни и съгласни, леко гарнирани с дрезгавия глас на подофицер след тридневен гуляй по Тодоровден. Но умението да се дистанцира от себе си, леката самоирония, без да престане да се обича, най-много и допадаха в малкия театър, който устройваше за свое забавление.

По това време майката забеляза охладняването на детето, а също и навика да си говори само и когато започна да се дразни от прекъснатата фраза при влизането в стаята, от демонстративно обърнатия гръб сподели всичко с приятелките си на едно следобедно кафе.

-От пубертета е - дружно кимнаха всички и се разприказваха за момински тайни.

Огледалата. Не сребърни, а тъмнозлатисти от блясъка на светлина, погълнала толкова порочност, че тя се спуща като пелена и зад нея се мярка моята фигура... Жадно душа въздуха и потъвам в сенките, за да не ме зърнат очите й, пък и да мога без страх да се взирам в тях и по леките нюанси на бялото, неволните трепвания на ириса, като стар сладострастник да откривам изумлението, с което тя навлиза в тайната на тялото, корема, гърдите, шията, бедрата и отчетливата болка, когато в един миг ще проумее непостижимата нежност на своя пол...

Кейт обожаваше шума във всичките му форми. Често прозвучалият като оръдеен изстрел в тих квартал мотоциклетен трясък, който караше всеки човек наред със слуха да се обръща в леглото, за нея звучеше като встьпителен акорд към вихъра от звуци на идващия ден. Обожаваше също и динамиката в сутрешния блок на „Хоризонт“, дори сега ръката и потърси плъзгача на транзистора и с решително движение го докара до крайна степен, за да догони първите звуци на „Старата Сицилия“, Кейт го изговори заедно с водещата и кимна важно към Бригита, която безучастно си лижеше лапичките...

Музиката за нея е събитие - весело, объркано или тъжно, но винаги непредвидимо. Шипнал коктейл от звуци, с който тя се черпеше щедро - започван понякога от нехайството на малка пиринчена камбанка или гробовния копнеж на концертен роял, разбъркван от острието на циганска китара и вкусно допълван от лекото вино на „Бийтьлз“...

Гласът на Марчела я подведе в спомена за учителката по балет, слаба и нервна, с кости от каучук, дълги и красиви крака, които Кейт наблюдаваше непрекъснато с любовно възхищение. Искаше и се да притежава тяхната гъвкавост, сила и изящност и ако понякога плачеше тайно, то бе сломеното и сърце, разбрало, че никога няма да има това съвършенство. Искаше и се да умре, когато след един неделен етюд, в който майка и плачеше, а баща и непрекъснато пушеше на двора, я преместиха при друга учителка. Тогава тя не разбра много какво се случи, но с усета на влюбена разбра, че има съперник... Скоро се отказа от балета, защото вече мразеше всички от групата.

 

Тя не умее да бъде съперница. Чуждо е за нея да се състезава и толкова естествено е вятърничавото и поведение и навикът и да се прави на безполова така да ме влудяват, че веднага започвам да се озъртам подозрително.Тя самата става обект на съперничество и често ме заболява сърцето от подмолната мисъл, че всеки миг ще потъне в онази своя зала с огледалата, за да се наслаждава на тялото си, водена от музиката на някои далечен музикант, композирал нотите, седнал зад рояла с чаша и пепелник, в който дими ароматна цигара. Тази сцена ми хрумна от измамния свят на киното, където всички са измислени, но аз съм тук и днес отново треперя от ревност, защото тя живее около мен и аз съм сигурна, че не искам пак да изчезва...

Песента на Марчела продължаваше да я следва, когато се бухна отново в леглото и за разлиства „Космополитът“, донесен вчера от Тина, изпълнена с едничкото твърдо намерение да прекара деня в непростимо безволие и леност. Дизайнът стана нейна професия и тя бе доволна да аранжира витрините на градчето, защото и липсваха амбиции за повече... Мелодията широко се разливаше в такт с внимателните движения на миниатюрната четчица, докато Кей грижливо полагаше лак върху ноктите си, (жесток ален цвят същевременно ефирен, ако това може да се постигне) - занимание, което замени отегчителното разгръщане

на списанието... Тя тръсна косите си и с началото на новия пасаж забарабани в такт по полираната повърхност на масичката, докато говореше с жената на диригента, както наричаше майка си, която в изстъпленията на климактериума звънеше час по час, за да бъбри с нея за каквото и хрумне, ако, разбира се Кейт беше в настроение и намираше това за забавно - да вмята в слушалката възклицания, без да слуша, докато погледът й съсредоточено броеше предметите в стаята.

Пасажът, същият пасаж, повтарян вече безброй пъти тази сутрин, звучеше и в отривистия ритъм на токчетата надолу по стълбите, защото Тина, чудесната руса Тина и беше позвънила по телефона и обявявайки, че след един час дежурството и свършва, канеше Кейт на „...невероятно бразилско кафе, ще видиш, щом аз ти казвам!“

Дворът е покрит с голяма асма, сиротна и тъжна с пожълтелите си листа и тежките гроздове, от които се процеждат капки дъжд. Новата ми квартира, обяснява Тина, докато върти ключа в старата брава на външната врата. Страхотно място, нали ти разправях най-важното е,че няма хазаи, поне не живеят тук, жената е болна, дъщеря и е в София и къщата е на мое разположение, най-после отворих, влизай...

Виж колко е запуснато, за асмата се грижи един съсед ама той ми казва, ако искам аз да я обера. През пороя от думи Кей машинално отбелязва прелестните тухли на огнище сред окапалите листа и черна влажна пепел. Дори се спира и се заглежда, мислейки си, че все пак би могло да се аранжират табакера, запалка, мъжки пръстен и, защо не, вратовръзка... Хайде, съвсем ще подгизнеш, вика Тина, вече от верандата и Кейт обръща рамене към къщата, натежала от мокра тъга. Вътре цари мрак, стаите плашат със старите си мебели, покрити в траурнобели калъфи... 0т кухнята Тина продължава да бърбори, чува се тракане, звън на чаши, но Кейт не може да се освободи усещането, че се движи сред мъртвилото на музей и добре, че зад матираните стъкла на една врата се мярка силуетът на Тина, за да може тя, Кейт, да изтича с облекчение. Тук е светло, пък и книгите, портативният телевизор, касетофонът, гилзите с мазила и флакони дават вид на обитаемост и Кейт се отпуска, а тъгата се свива в някакво ъгълче, но не изчезва съвсем, досущ като миризмата на мокрия шлифер...

Тина се връща с две чаши коняк, оставя ги на масата и като намига многозначително, отново се връща в кухнята. Успяла е да нахлуе къса, плажна рокля и Кейт с вълнение гледа краката и. Оттатък се чува вой на кафемелачка. Кейт разсеяно бърника в чантата си за цигари, докато изведнъж я поваля болката от естествената свобода и лекота, с която Тина живее в тялото си. Помисли си за нощите, когато се опитваше да се изскубне от прегръдките на томителните талази, които я обгръщаха, но все пак течението беше по-силно и я отвличаше безкрайно далеч от спасителния бряг. И все пак веднъж се случи и Тина остана да спи у тях. Започна като детска игра, докато сушаха косите си, закачка на нежност, милувка на приятелство. За Кейт всичко беше светлина - опаловото усещане на томителна жажда, зеленото на топлия копнеж и жълтото - лекота на пеперуда, отразена в стаята с огледала...Утрото ги посрещна с тяхната тайна, която те понякога отново споделяха в самотата си... Не говореха за силна страст и никога за нощите. Това се случва често между приятелки, коментира веднъж Тина, а сетне махна с цигарата, сякаш бе загубила нишката на някаква мисъл...

Какво друго можех да кажа. Не смеех да я плаша,защото пак щеше да се затвори в оная си своя зала, а в този миг ми се струваше, че поне ме е пуснала да надникна от врата само. Сякаш не усещах смазващите я конвулсии... Знаех, че ще бъда богата със същото, само ако не я карам да се срамува от това и тя ми беше благодарна.

Писна ми да живея в общежития, студентски и не знам какви още, Тина се зададе с две големи чаши димящо кафе, Тежкият аромат изпълни стаята с чувство за уют. Няма къде един любовник да си поканиш,Тина доволно се усмихна, а Кейт несигурно се огледа наоколо. Чувството за страх пак пропълзя по кожата и тя метна бърз поглед към матираните стъкла. Не те ли е страх да живееш сама, попита тя, след като отпи от кафето. Цял живот съм мечтала за това, нехайно заяви Тина и побърза да прехвърли темата към мъжете, с цялата и свежа неизчерпаемост, която винаги има при разговор на две жени, и така в продължение на около час бяха обсъдени всички познати мъже, с някои възможни положителни качества и всички отрицателни страни. Невинното злословие, което винаги забавляваше Кейт, а колкото до Тина - тя беше в стихията си, отпусна обстановката. Конякът леко замая главата на Кейт, тя се отпусна и дори я обхвана тръпка на възбуда и беше съвсем естествено да приеме щурата идея на Тина да разгледат къщата и двете имаха самочувствието на деца, които знаят, че няма да бъдат наказвани.

Спираха се пред масивните мебели, вдигаха прашни чаршафи, дърпаха чекмеджета, отваряха гардероби и ровеха в нафталинени одежди, коментираха

фотографиите на стените, а Кейт направо потъна в

обятията на стар фотьойл, когато се дръпна от струята

на кристалния пулверизатор, който Тина грабна от една

поличка с плетено каренце. Неприятното чувство я отново близна със студения си език и тя беше вече сигурна, че е била в този дом. Бе невъзможно, никога не е стъпвала в този квартал, и все пак... плетеният абажур, витражите по стъклата на салонния бюфет, мътното огледало в кована рамка, ковьорът на стената с гърлест елен, малката икона на Богородица в ъгъла, пискюлите на плътните пердета... Помоли Тина да се върнат и оставят всичко, но тя вече гореше в треската на изследовател на новото си жилище и буквално я помъкна надолу.

В приземния етаж Тина започна да тегли една

врата. Заключено. Остави, мила, хайде да излизаме, въздишаше Кейт, но Тина никога не се предаваше. Знам къде има ключове, сега ще проверя. И вече миг по-късно пробваше ключ след ключ, а Кейт стоеше до нея смазана от усилващото се предчувствие за беда. Беше фотолаборатория. Малко помещение с плътно закрити прозорци, луминесцентна лампа с един цилиндър и още два Аладинови фенера над ваните. Малка мивка, копирна машина и класьор за негативи.

Е, това вече е по твоята част, не спираше да говори Тина, докато обикаляше малката стаичка и ровеше чекмеджетата на масата. Виж тук - снимки... Тя разпиля с ръка големи, неформатни листове, от който гледаха само очи.

Студена и бяла, кристалната топка е убежище на малката балерина. Едно леко поклащане и тя, задвижена от невидим механизъм, започва да танцува, очевидно щастлива от блесналите детски очи. Сигурно за нея те изглеждат като слънца. Или прожектори, които осветяват студената сцена, Възрастните, с носове като римски колони, обичат да въртят непрекъснато кристалната топка, за да може невидимият механизъм отново и отново да върне малката балерина в обятията на прелестния танц. Нейното крехко, задъхващо се кристално сърце един ден няма да издържи и тогава ще се появи съвсем малка, червена капчица в средата на кристалната топка, за да я изпълни след миг с кървави протуберанси, за да я пръсне в безмилостните ни пръсти и направи мъката ни безкрайна. Това е най-жестоката приказка, която сама съм си измисляла някога...

Кейт седеше на леглото, кръстосала крака под себе си, с димяща цигара между пръстите. Пресегна се и я загаси в пълния пепелник. Бяха се спрели отведнъж, трезви, онемели и засрамени, После събраха пръснатите снимки и ги сложиха в кафяв плик. Кейт го притисна до гърдите си и излязоха тихо. Угасиха навсякъде, допиха кафето и Кейт си тръгна. В къщи извади снимките и ги накачи по цялата стая. Започна да ги разглежда с изненадващо спокойствие и хладно любопитство.

Исках да знае, че това не е просто разминаване, а тя върви по друга пътека, пътеката на нежния, защото колкото и смахнато впечатление да прави, тя е плашливо същество, което се крие зад броня от околните.От всичките тия шантави копелета с вратовръзки и пръстени, от които искам да я опазя, да я запазя само за себе си, защото те нищо не разбират от очарованието на това същество, което крие в гънките на тялото си, в плахата и гореща ръка на неопитна държанка или в тихото радостно хлипане, най-исканите от мен думи: Тина, искам да се слея с тебе, Тина, искам да ме обичаш, Тина...

Вече знаеше, че това са нейните очи. Дълго беше се взирала в хартията, а после, озарена от мисълта, почна да се изучава в огледалото. Линията, зениците, ириса. Всичко, всичко, всичко... Отнякъде долетя гласът на Марчела - „Старата Сицилия“. Кейт се захлупи по очи и тялото и се разтърси от тихите спазми на плача, сякаш отново беше се превърнала в малко момиченце.

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух