напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Едва доловимо синьо


„Сънят, тоя сладък сняг..“.

Вероятно е всеки да го предполага за себе си и в първия момент да приеме всичко като глупав заговор на другите, като нещастна игра, но аз съм уверен, не защото аз разказвам тази история, а защото логиката на нещата е такава:М. пръв забелязва, че всички мълчат. Тридесет и няколко годишен, М. си остава тих като юноша и без да давам мнение дали това е добре или зле, просто съм уверен, че той пръв е доловил липсата на шум, така щедро и безкористно създаван от околните. Мога само да гадая дали това го е изненадало, аз почти не съм общувал с него, дори малко се смущавам от глупавото му състояние на вечно мълчащ човек. При всички случаи той просто е решил да види какво ще стане и по тая причина дори не прави опит да надзърне зад плътните воали на тишината, които се разстила из стаята.

Мигове след него го забелязва С., едно същество, което умира да страда. Тя рядко обръща внимание на това, което става наоколо, освен ако не е пряко свързано с М. и е вероятно да е осъзнала тишината чрез някаква лека гримаса на учудване, минала като милувка по лицето му. Това поне е сигурно, защото тя толкова предано го гледа в очите, а това без друго обременява М , да не говорим за Л. и К., на които направо им се повдигало, както благоволиха да се изразят веднъж.

Л. и К. са другите две момичета от групата, но вие не си въобразявайте, че това е това е някаква страхотна компания от бохеми и фаворитки. Събират се рядко, като се мъчат да сглобят от едно летуване в планината две-три кинопримиери и две дузини запивания някакво прекрасно минало... Сбира ги Л., защото тя винаги привлича около себе си, и то главно в периодите, когато демонстративно изоставя „всякакви идиоти“ и се сеща отново за А - една непостоянна връзка, повече приятелска, отколкото любовна, но все пак чудесна и отморяваща, така, от време на време, „за освежаване на обноските“, както твърди тя. Изобщо изящна светска връзка, „пълна с чар и свобода“, това пък тръби навсякъде К. К. е откритие на Л. Доведе я при другите преди две години и вече няма отърваване, но и те не възразяват, първо защото и без това се виждат рядко, второ - човек свиква с недостатъците на другите и понякога с удивление открива, че тези недостатъци дори започват да му липсват.

Всъщност тя е на двадесет години и на тази възраст, както най-често става с жените, всички недостатъци са предимства. Така че тя лесно обсади Д., не защото Д. е беззащитен, а защото беше свободен..., а К. и свободата са двете лица на едно цяло. Особено когато се касае за чуждата свобода. Струва ми се, че Д. вече съжалява, той е станал сприхав и май че пие повече, а това никога не му е харесвало. К., разбира се, нехае и продължава да се облича и позира като ония красавици, дето шофьорите на самосвали лепят от вътрешната страна на картонените сенници...

В самото начало никой не разбира какво става, А. си мисли, че момичетата са скарани, дори подозира К. като най-млада и съответно най-призвана да дава разни щурави идеи, като тази - да прекарат всички „уикенда“ (как го изговоря само!) във вилата на чичото на Д. По този повод тя се чувства малко нещо като домакиня и да налива акъл на всеки и за всичко, тя приема като неприятно, но неотменно задължение. Нещо, което почти и се отдава, като се имат предвид нейните проблеми със собствената и интелигентност.

Но, да не бъдем груби с дамите!

А. за пръв път усеща студената тишина, след като един дървен капак на прозореца, разлюлян от вятъра, се затръшва с все сила. Той вдига стреснат глава от списанието с лъскави мацки и забелязва, че Д. и К. ги няма в стаята, вероятно не са и в кухнята, защото от там надниква Л , поглежда поред всички, а след това прозореца. Тъй като М. и С. седят на креслата в полутъмния ъгъл, оплели пръсти, мисли и страдание, А., без да си дава още ясна сметка за тишината, ругае наум някои хора, защото е от ясно по-ясно, че той остава човекът, който трябва да свърши тая работа с прозореца. Става и се отправя навън, като в коридора едва не събаря Д. и К., които пък са оплели устни, езици и ръце, подпрени на дървените перила на стълбата към втория етаж. Като видри, кой знае защо се завърта на езика му и той продължава учуден от сравнението и по този начин пропуска последния шанс да взриви тишината, в която отекват само стъпките му по коридора и тихото мъркане на К.

Със скриването на слънцето мракът извира от близките борове и А. тръгва да затваря всички капаци. Докато студеният вятър пронизва дебелия му пуловер, той си мисли за вилата и обхванат от завист, блъска капаците, изкушен от мисълта да затвори завинаги в този луксозен Ноев ковчег с парно, камина и фотьойли, хладилници и дискретни светлини всички тези глупаци: Д. с неговия „силен чичо“, Л., която връхлита в живота му и когато и скимне хваща в друга посока, без да се обади, разбира се, дори вятърничавата К. и отвратително баладичните М. и С. Влиза вътре, твърдо решен да тегли една майна на тия от коридора, но там вече няма никой, а когато влиза в стаята?... да, странното е, че вече не му се говори.

А, сяда, пали цигара и едва тогава си дава сметка, че от доста време всички мълчат.

Всъщност Л. последна прекрачва прага и също потъва в пелената на мълчанието. Сигурно всички са очаквали именно Л. да наруши тишината, толкова естествено е тя да го направи с красивия си навик да се засмива внезапно, тихо и заразително, а очите и да греят с мека ирония, но тя нехайно, с лекомислието на човек , който носи в ръцете си чашка коняк и чинийка ядки, придърпва вратата с крак и зад нея се разнася зловещото затръшване, смисъла което никой не разбира. Л. сяда на пода до креслото на А., отпива от чашата и започва да се взира в лицата им. Дори устните и оформят силуета на някаква дума, но следващия миг острото връхче на езика внимателно я попива...

...проскърцване на креслата, нервно тропване на чаша върху стъклото на масата, безкрайно дълго отваряне на металната капачка, плискане на питие в

чаша, отново безкрайно въртене на металната капачка, кристалът леко звъни, запалката щрака току до ухото ти и след миг газово пламъче осветлява част от нечие лице просто необичайно издължено парче от лице с очи, ослепени от магнетизма на пламъка, чува се дори пукането на висококачествения тютюн, да, защото тук високото качество е задължително, дори хладилникът в кухнята шуми съвсем леко, за да напомня за италианския си произход, но този шум подсеща за тайнствените процеси, които се извършват в лабиринта от тръби и охладители, за да не забравяме, че, всеки шум прилича на трошенето на бучки лед, тежки кристали от замръзнали думи, ефектни мисли и любовни пози, и добре че поне часовникът е електронен и големите зелени цифри сменят геометрията си безшумно, защото ако съществува някакъв монотонен звук, той е в мозъците им, притиснал всички центрове на волята, блокирал ларинкса и мускулите, едно тъпо упорство на изгубената мисъл, което бавно се сменя от мощна вибрация на тишината, защото там, зад звуците, се извършва невидима смяна на световете, които тежко и могъщо се превръщат в тишина и леден дъх на мълчание...

А. си повтаря няколко пъти, че трябва да се овладее, просто това са нерви, случва се при всички, след малко някой ще заговори, дори е готов да се обзаложи, че това ще е К., разбира се, че ще е К., никой освен зъболекарят не е чувал К. да мълчи повече от четири минути. Поглежда към нея, но вижда само долната част на тялото и, ръката на Д , която тя притиска много далече и високо над коляното си и кара пръстите му да я галят. Главата и е отметната назад, това личи по стойката на тялото, а той долавя учестеното дишане или поне така му се струва. Лицето на Д. също остава в сянка, но А. си мисли, че долавя блясъкът на зъбите му през полуотворените устни. Осветлението е идиотско, осъзнава А., докато плъзга поглед по ръце, бижута, джинси и кръстосани женски бедра, е да! и лицето на Л. до неговото коляно.

По играта на пръстите, позициите на чашите или издайническото трепване на мускулите под фини дамски чорапи А. гадае сложната карта на прииждащата вече пустиня, сякаш тя ще му обясни какво е започнало с всички тях, симпатяги и безгрижници. Сега те мълчат иронично чужди един на друг, мълчат с упорство (Д.), угризения и слабост (С.), учудване и нехайство (Л.), с пестеливост на движенията (М.) или еротично безгрижие (К.)... Игра, която започва на шега и свършва ужасно, деца, които започват невинно да се побутват и завършват с разкървавени носове, избити зъби и омраза завинаги...

М. и С. дори не мърдат, но едно изхлипване кара Л. да погледне натам, а А. стъпва по погледа и, докато стигне мрака, където са очите на С., подпухнали до предела, пълни със сълзи и това го вбесява още повече. Само рев ни липсва, мисли си ядно А. и без да разбира, че това е може би последната възможност да чуят човешки глас, наблюдава как ръката на М. вдига пълна чаша със златист коняк нагоре към тъмнината и само след миг я връща, вече празна, а една самотна капка бавно се оттегля към дъното. А. обръща очи към Л.,за да потърси опора, но Л. съсредоточено се взира в едно огромно текстилно пано на отсрещната стена, сякаш в този мрак може да разгадае лабиринта на хилядите му възелчета.

Тогава А. става и като се опитва да си даде вид,

че хич не му пука, се отправя към кухнята. Силната

светлина там го кара да присвие очи, един инстинктивен

жест, но достатъчен да се хване здраво за него и миг след това светът като че ли идва на мястото си. Кой знае, защото отново ругае наум, докато отваря хладилника и сред звъна от разклатени шишета вади литрова бутилка кола и изпива останалото на дъното. После сяда на масата и отваря бутилка луксозен коняк - негов ред е . А. не харесва да пие сам, но докато пали цигарата и се обляга на стената, си мисли, че същество, с което би могъл да си пие сега е една красива риба с морскосин шал... Половин бутилка по-късно той вече упорито буксува на мисълта да отиде при ония оттатък, да влезе - спокоен и ироничен - и да им каже: айде да помълчиме на друга тема ,а ?!

След още четвърт бутилка лафът му се вижда много тъп. Пепелникът е пълен е вносни угарки, а бутилката празна, когато той се смъква от масата и с несигурни крачки отива оттатък. Стаята вече е празна. Дори не му се ругае. Качва се горе при Л. Тя спи така, сякаш не съществува, покрита с мъхестото одеяло. А. смъква с известно затруднение дрехите си и се плъзга до нея. Кожата и е суха, гладка и прохладна. Прекарва ръка от рамото към стегнатия корем, а тя в просъница се обръща и слага пръст на устните му.

„Сънят, тоя сладък сняг,

който ни целува по лицето...“

Отворих клепачите си като щори на прозорец.

Понякога ми се случва да се събудя така, без причина да мина в реалността, без да разбирам още кой съм и къде съм. Така навярно се раждат бебетата, в първия миг - никой и никъде - само почукващото сърце, дробове, кръвоносна система, ставни мускули в покой. Животът идва с усещането за глад, с острото свирене на кислорода, който нахлува в белите дробове.

Вече си спомних за соковете в хладилника и проклинайки всичкия алкохол на света, си мислех как да се измъкна от леглото, без да събудя Л., която беше се сгушила в мен и обвила с ръце шията ми. Леко се размърдах, а тя измърмори на сън: „Не беше толкова синьо...“ и се обърна, докато аз се надигнах от леглото. Леко залитнах и нахлузвайки джинсите, се мъчех да си спомня защо съм пил толкова много. Безнадеждна работа, особено когато още не е съмнало. Тръгнах бос към вратата и в момента, в който слагах ръка на дръжката, видях детето.

То стоеше до прозореца, облечено в къса лятна рокличка, и съсредоточено ме наблюдаваше. В първия миг просто проклех пиянството си... Тръснах глава и отново погледнах към прозореца. Детето стоеше там в басмена лятна рокличка, къси чорапки и ожулени леки сандали. Пъстрите му очи ме изучаваха внимателно, без сянка от любопитство, без надежда за симпатия. Никой, никога не ме беше гледал така. Отново ме скова отвратителната парализа от вечерта и мислите ми забуксуваха. Бавно се облегнах на стената. Детето с нищо не показа това да го е впечатлило. Поех си внимателно дъх. Какво все пак искаше този малък, пъстроок дявол. Опрял гръб, започнах леко да се отпускам към пода. В полутъмната стая до прозореца със затворени капаци стоеше дете, което внимателно ме наблюдаваше. По навика да присвива очи и по линията на носа вече разбирах коя е майката. Никога не можеш да сбъркаш Л., а малката беше умалено копие на оригинала. Една малка Л. със слаби крачета и тънко вратле, белязано с печалния знак на самотата, каквито често са децата, гледани от баби и роднини.

Леко приклекнах и захапах юмрука си - макар да не разбирах от измерения, някакви, четени някъде фрази, започнаха да шумят из бедната ми глава. Видях се отстрани, аз тридесет и пет годишен, клекнал и опрял гръб в стената до вратата, а до прозореца една малка Л. и все пак не е Л., а онова, което е останало от връзката й с толкова мъже, слабо, пъстрооко нещо (кой ли от нейните мъже има пъстри очи?), малко момиченце, което по всичко личи, ще бъде ученичка тази година. Дали аз го открих, или Л. ми го беше казала... Все пак това беше реална мисъл се хванах за нея като за мокро въже, с което трябваше да ме извадят от кладенец, зидан от лигави студени камъни.

Опитах да се засмея, а смехът ми се изсипа като от корито на самосвал в нозете ми. Детето отмести погледа си от мен и се обърна към леглото с цялото си тяло, тъй както се обръщат слепите, и аз се разпаднах на милиарди соли, смазан от тогава аз се разпаднах на милиарди соли, смазан от яснотата на прозрението.

Не зная колко време мина, докато успея да събера кое-що от себе си и да се измъкна през вратата зад гърба ми. В кухнята имаше още коняк и цигари, а аз вече бях забравил за соковете. Всичко, което преживявах, трябва да беше халюцинация, защото иначе ще се наложи да призная, че съм луд. Това беше невъзможно, знаех, че не е така, всички знаеха, че не е така. Имаше само един начин да повярвам на халюцинацията .Стрих цигарата в бялото рамо на италианския хладилник и тихо тръгнах по стълбите.

 

„Сънят, тоя сладък сняг,

който ни целува по лицето

и го гризе чак доде намери...“

Първо изчаках да привикна с тъмнината, а после беше по-лесно, защото стаята представляваше огледално копие на нашата - клетка от същия ненормален свят. На стола до тоалетката седеше мъж с увиснали рамене, тъжен като вдовец, смачкан от алкохол и угризения, един човечец, стиснал като последна надежда в тоя скапан живот една бира. Дори не вдигна глава към мене. Гледаше тъжно към кревата и периодически надигаше бирата. Пиеше пестеливо, скъпернически, защото дългият опит беше му показал, че когато свърши тази бира, всичко ще загуби смисъл, ще се търкулне времето, ще се изнижат хората и самотата ще те пипне за гърлото със студените си пръсти.

Така свит и сгушил бирата, мъжът приличаше на гном в кюшето на средновековна баварска кръчма. Затворен цикъл от едни и същи хора, едни и същи думи, които от ден на ден стават все по-малко, защото пияните селяни и граждани еднакво не обичат да се изразяват дълго и сложно: две-три ругатни и още толкова думички, за да определиш адреса... Вечерите са дълги и неумолимо се наслагват една върху друга, а заедно с умиращите клетки от мозъка изчезват и детайлите, детайлите, детайлите... Всичко се превръща в една безкрайна вечер, копирана от кошмарите на Бош.

Кошмарите. Те започват сутрин, когато ателието прилича на килия, която едно треперещо двуного измерва от ъгъл до ъгъл и гледа със страх треперещите ръце, търси между бурканчетата с бои някаква цигара, плюе ядно на пода и пак със страх се взира в тресящите си пръсти и си казва, като пред кръста със Спасителя: скапах се, скапах се, скапах се...

Ревността по Бош и мечтите за картини безнадежно се похабиха. Студено е, а през задния прозорец на ателието се вижда бунището, на което изтърбушено съко, фуражка с отпрана козирка и три умиращи репея си правят компания, побелели от сланата. Мъжът гледа през прозореца, а ръцете и тялото треперят, подчинени на неизвестна химическа верига и, за да оцелее, той трябва да си сипе малко алкохол. Малко, за да спре треперенето на пръстите, за да може пак да рисува хубавите букви, защото близките на покойниците обичат на черните кръстове да има красиви бели букви и тогава си плащат таксата - петдесетачка или бутилка гроздова...

Мъжът седеше като гном в ъгъла на баварска кръчма и мълчаливо гледаше леглото, където неговата жена, опустошила света със страданието си, сега измъчвана от угризения в съня си, неспокойно се въртеше до голото рамо на М.

Беше мъжът на С.

На дъното на бутилката имаше съвсем малко бира, а студените пръсти на самотата вече стягаха безмилостната си хватка.

 

„Сънят, тоя сладък сняг,

който ни целува по лицето

и го гризе чак доде намери

някъде там, долу, крепен от музикални нишки...“

Най-голямата спалня, разбира се, е спалнята на „силния чичо“. Всичко тук е в повече и квадратурата, и стените, и завесите, картините, чашките, абажурите, масите, фотьойлите... не ми се изброява. Самото легло заслужава внимание, масивно като самия стопанин и широко, за да има място за някое крехко гадже, такова, като К. например, дето знае толкова номера и умее да ги изрежда всичките. Той е тук, „силният човек“, в мрака бялото му тяло има седефена мекота. Прилича на огромен охлюв, който е облазил мургавата, жилава К., по-скоро тъмна тръстика, на светлите чаршафи. Охлювът е ненаситен към тръстиката, защото ръмженето, кукленският смях и най-старата борба между мъжа и жената се усилват, стигат до екстаз, утихват уж за миг и отново изригват, като пяна от шампанско.

Д., сприхавият напоследък Д., стои мълчалив сред лабиринта от мебели и вътрешни стени и се взира безпаметно в някаква картина. На равни интервали, когато шампанското откъм леглото кипне, той се извръща, стиснал здраво юмруци в джобовете си, колкото да видя скованите му челюсти и тъпото недоумение, примесено с възбуда, ярост и облекчавано с хитрост и лицемерие. Виждам го как бродира в тъмнината елементарната плетеница на тези усещания, изумен, че нищо не разбира.

Жизнерадостните действия в другия край на стаята отново кипват и Д., се обръща, за да хвърли да хвърли умолителен кучешки поглед и аха-аха да проговори: „Моля ви, всички ще научат“. Онези утихват, колкото да чуя дрезгав мъжки шепот, догонен от сподавен женски смях, а Д., сприхавият напоследък Д., е навел глава и се взира в разтворения си юмрук, където проблясват ключовете на „Мазда“-та на „силния човек“, който просто му беше отнел К., защото правото е на страната на силния.

 

„Сънят, тоя сладък сняг,

който ни целува по лицето

и го гризе чак доде намери

някъде там, долу, крепен от музикални нишки

другия и го събуди.“

Стоях пред врата вцепенен, с ръка на дръжката. Едно леко натискане и щях да открия света, към който винаги съм се стремил и, може би, тогава щях да спра завинаги онзи монотонен звук вътре в мен, който блокира мозъка, притиска всички центрове на волята, а тъпото упорство на изгубената мисъл бавно се превръща в могъща вибрация на тишината, защото там, зад звуците се извършва невидима смяна на светове, които тежко и могъщо се превръщат в тишина и в леден дъх на мълчание...

...защото вътре спях аз...

 

 

* Стиховете на Хулио Кортасар са в превод на Румен Стоянов

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух