напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Голо тяло


На Антонина,

разбира се!

 

Този спомен се крие зад винаги неясни очертания.

Единствено сигурното, което мога да кажа, е, че нахлува с мириса на мокра черна дъска и терпентин, тръпчив и тягостен мирис, също като безличното утро навън, което прави безкраен живота на едно дете. На желязна релса, виси учебно помагало, превърнато в лющещата се кора, избледняла от разсеяните очи на две дузини поколения. На подлепената хартия е изобразен мъж, вдигнал едната си ръка над главата, сякаш да се предпази от удар. Рисунката до нея изобразява същия мъж само че в гръб. Мъжът е гол. Дори нещо повече- той няма кожа и с това помагалото става зловещо, също като езически наивните картинки, изобразяващи ада в някоя малка селска църквица, потънала вече до кръста, но някога издигана с молитви и дребни грошове, като заклинание срещу съсипващи чумни епидемии. Вълни от мускулеста тъкан неприятно се заплитат под мрежа от кръвоносни съдове и нервни окончания. В кухините на голия череп някой е поставил и вече забравил очните ябълки и сините им ириси гледат отсъстващо.

„Защо работи телевизорът... Ти не го гледаш!"

„За присъствие..." - отговорът ме зашеметява със спазъм в корема и аз отпускам книгата, която и без това само разлиствам. От екрана успял в живота французин разхожда чаша из стаята, където млада жена съсредоточено се взира в картонените сгради на макет. Мъжът не знае какво да отговори, което значи, че сценаристът се е заплеснал, диалогът продължава в друга посока, и аз, съвсем загубила интерес към телевизията, отново започвам да разлиствам книгата, чието заглавие вече и не помня.

Радвам се на мрака, който ме опипва внимателно с ръката на сигурен мъж, скрива света и го прави загадъчен. Тогава тялото ми се съблича от сетивата и това е добре, защото един ден сигурно ще полудея от грозни дървета, лъскави фасади, олющени мазилки и стари картини с батални сцени, които ми напомнят за непрекъснатото усилие да бъде мачкан и разсипван този свят, за да бъде положен скоро след това във вехтошарницата, която вероятно е почнал да трупа първият неандерталец, когато с умиление е гледал старата си кожена препаска.

В мрака идва Рибата, която обичам да рисувам, макар светът наоколо да, се пълни с тежки въздишки, а пода да пука от стъпките на замаяни призраци. Двете с нея приятно се забавляваме да гадаем тези звуци, без да спираме да се очароваме от въображението си, двойнствено, а сякаш една единствена стълбица по която, стъпало следва стъпалото. Магнетизмът, с който ме привлича да я гледам в смарагдово сияние, да я гледам как следва нишката на своята спирала, да я гледам как изпълнява своя загадъчен код, да я гледам как леко потрепва и да виждам, че това дори не се отпечатва в пространството, ме прави сляпа за другото... Понякога рязко сменя посоката и изчезва, уплашена от буботенето на асансьора, което долита сякаш от турбините на презокеански лайнер, на осем мили оттук.

После тъжно я чакам и се случва да не идва с дни...

Голото тяло е тъмна сфера, загърната в човешка кожа. Съвършенството вътре е равно на съвършенството вън, на единствената неотделима мантия, в която са втъкани повечето мои усещания. С нея приемам топлината на ръцете, които разтъркват лукаво примижалите очички на възбудата, пак нея - моята кожа, разсича с острие отвращението на припламналия отвътре страх. В атомите, белтъчините, солите, калция и не знам какво още там, всичко, което съставя тъмната сфера, има строго закодирана логика, която решава първото си условие в деня на тайнството и поставя точката в странния следобед на смъртта. Понякога ме плаши бездната зад мен и бездната пред мен - аз съм само една стъпка от един крачещ във времето ген...

Все повече се заплитам с Рибата, защото си мисля, че сред останките на странния следобед, останките на сфера коятосъм била аз, мнозина ще бъдат любопитни да открият „черната кутия“, на чиято тайнствена лента могат да разчетат знаците на моето съществуване. Очевидното често е храна на наивници - невидимата сребърна нишка, която съхранява не разчетени надежди, бързи целувки и дълги тягостни влюбвания, които изглеждат като капризи, всъщност е спиралата на Рибата, а само тя знае кода на своето мълчание.

Извън навика да се товаря с чужди грижи и мечтата една сутрин да се наспя, май нищо друго не трупам. Така че освен плочи, касети, книгите и речници, няколко картини, две-три неща, които крия само за себе си, след мен няма да останат объркващи дири. Едва ли на някого ще му е интересно да знае за какво не съм искала да мисля пред това празно, грундирано платно, което мъкна със себе си от квартира на квартира. Поне два пъти в годината...

Зная, че като всеки мъж, Бог просто си е останал дете. Той е бил така щастлив да фантазира, че дялал планините до най-дребните детайли и ръсел с едрото сито на щедростта диви круши и перуники, смеел се на мулето и ръмжал от удоволствие, докато решел гривата на лъва, цъкал е от възхищение, когато опъвал сухожилията на щуреца и представям си как безумно е ругаел дебелите си пръсти, когато е монтирал мравката, в същото време около устата на Бог прехвърчали цели рояци винени мушици, които той

нарекъл „Дроздофила хистерика“ и тъй като често

споменавал майките им, ги надарил с нечута плодовитост. В това време от ръкавите му издигали птици, за да догонят току-що измислената муха, а тварите скачали от Божия тезгях, някои още несъвършени, и хукнали кое където свари, за да завладяват територии и да създават племенни стада. Пчели и насекоми се заплитатат в брадата му, буболечки се спускали по страхотните Божии крака, петимни час по-скоро да стигнат земята и да си изровят там своя дупчица, а крилатите кацали по потните рамене ш могъщото Божие чело, оттам светът се вижда отвисоко и надалече и така всичко се изпълнило със звуци.

Което уморило и раздразнило Бог...

С един замах той създал на мълчанието. Плиснал вода и я ограничил с брегове, както тялото с кожа, за да може Рибата да остане пленница и да следва само посоката на своята загадка, както дъхът на свиреца оживява в тайната на флейтата. Навярно е бил влюбен и сигурно е ревнувал, за да я затвори завинаги в този свят на мълчанието?! Дал и цветове, които никой не получил, покрил живота и със светлина и мрак, които тя сама да избира, настлал дъното с морски треви. Хитро подготвил невидими рифове, за да се посипват от бъдещите галеони изумруди и коприни, а за нейна свита изковал причудливи дракони и чудовища и ги размесил с октоподи, русалки и удавници.

Към цялото това разсипващо изобилие го тикала ревността. Тя го карала да плаче нощем и да се срамува, че божествената му сила се размеква пред мисълта за Рибата. Бог обичал могъщо, искал много и вече знаел, че така ще загуби всичко. Тогава непростимата му безразсъдност го накарала да сложи могъщия си пръст върху мръсното чело на дрипав дивак и да го зарази с ревността си към света... Същата нощ, на пукането на огъня, тревожното прелитане на прилепи и игра на страховити сенки в пещерата, сред зловонието на спящите получовеци, онзи същият дивак посегнал с неумела ръка, замаян от грохота на собственото си сърце, направил първата чертица по каменната стена на пещерата и тази чертица била блясъкът на Рибата над водата...

Сигурно знаете, че когато са подвързвали библията, някои страници са изпаднали...

После тъжно я чакам и се случва да не идва с дни...

Тогава светлината е сива, с глухия цвят на смъртта. Взирам се по улиците, в нечие движение, утешавам се с картини и приказки и пак се обръщам след нечий силует с надеждата, че ето, само след миг, сивото ще се изпълни до смарагдово. Най-често ме спохожда миризмата на черна дъска и терпентин. И на общежитие. Общежитията ме плашат, възможно е да ги мразя, защото там съм загубила много от нещата, които обичах - те имат този навик нещата, които, обичаш съвсем лекомислено да те напускат, когато са в голямо общество. Важи и за писалките, и за приятелите... Тези места приличаха на консервена кутия, където всеки живее живота на всеки. Чупят ти плочите, губят ти книгите, носят ти дрехите, а вечер трябва да ставаш свидетел на любовните им задъхвания. Случваше се да лежа и да стискам очи в тъмното, яростно обзета от намерението да стана и да им изкрещя, че другите също имат нерви и личен живот, а той се покрива поне с малко интимност.

Никога не го направих, но след онази вечер,

когато поредната ми съквартирантка се въодушеви

дотолкова с филолога -второкурсник, че протегна ръка през леглото, стисна китката ми и за няколко секунди аз изживях всичко, което и тя... Да, след това вече нямах сили. Докато слушах любовното пукане на костите им в мен зейна мрак. Опипвах се и търсех любовната си кожа, но намирах само мрак, сякаш нямах тяло...

„Това ли е копнежът?“ - попитах Рибата, а тя се отдалечи, защото знаеше, че това е само отсъствие. Аз още не подозирах, че самотата е тяло, а любовта е Рибата.

„Когато Момичето се гледа голо в огледалото, то се вижда в ръцете на своя любим...“ Винаги си го повтарям това заклинание, когато се взирам в тъмните си очи отчаяна от желанието да проникна в една загадка - кой от двата свята е по-действителният, кои са истинските очи: тези, с които гледам, или онези, срещу мен, които ме гледат. Когато докосвам огледалото, аз усещам хладен допир на върха на пръстите, но не зная дали това не са нейните пръсти.

Аз ли съм наистина в света на голямото огледало от моята стая, което удвоява малката ми прищявка, а оттам и мимолетната ми уязвимост, защото съм си харесала един мъж, който след онова докосване гузно ще измъкне, за да изтича при жена си, или пък ще остане до сутринта и ще се надува с грохот като победител в боксов мач, ще рови из книгите ми, за да ми че „тази книжка не съм я чел!“, преди и той да полети към мама, облекчен, че всичко е свършило.

Тя ли е в света на парченцето огледало, закрепено на прозореца на една квартира, където един нехайник ме целуна и с думи, които шумоляха като гребен на тиха вълна, ме помоли да ме обожава. Мислех да му препоръчам по-съвременна литература, но все пак се съгласих и когато той ме поведе по крехката пътечка към края, и когато стигнахме до самия край, го чух да шепне: „Няма смърт...“

Моето голо тяло е моята изневяра и уязвимост - си мислех, докато чаках Рибата, и тогава разбрах притчата за реката и бреговете, за началото и края, за шанса на Рибата само да спира за малко тук и там, но неизменно до върви от извора на реката към нейния край, притискана от двата бряга.

Вече знам, че ще стигна тоя залив, който винаги искам да нарисувам в самотните си сънища и който все ми убягва, ще го стигна такъв, какъвто го виждам и какъвто ще го нарисувам, леко зашеметена от пяната и мехурчетата, настоятелни и любопитни като палави мъжки пръсти, на които щастливо се доверявам, защото знам, че ме преведат оттатък, в смарагдовото море.

Голото ми тяло още е на плажа и това ще бъде единственият отпечатък на този залив, нещо, което все ми убягваше, макар че аз отлично помня детайлите в сънищата си - пясъкът, по който стъпват само дъждовете, белите проядени от вятъра и солта камъни, сухата трева на туфи, ниската каменна ограда, тя се извива като китайска стена за малките електриковозелени гущерчета, за които някой ми пошепна, че са душите на мъртви деца, а малко по-нататък проснатите да съхнат мрежи, които разделят света на правилни ромбове, в тези ромбове се вплитат и къщата със смокинята в нейната сянка, както и замаяните птици над кипарисите...

На верандата, а той винаги е на верандата в плетения си стол, седи Бог, слуша пианото на майка ми, гледа към морето след тънката пяна, оставена от отиващата си Риба, и си мечтае да има дъщеря...

Вълните са все по-дръзки, полека ме обхващат цялата и ме теглят навътре - в ръцете на моя любим, навътре в морето, защото само там се чувствам истинска и цяла, голото ми тяло е невинно в любовната си кожа и цялото е ритъм и хармония, движенията ми следват вродения свой навик и сякаш се разтварям във водата и живея толкова естествено все по-навътре и навътре, там, където изумруденото море мирише на прясно разрязана диня...

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух