напред назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]



Вечеря с ангели


„Любовта е... един нежен капан.“

- надпис от картинка на дъвка,

подарена в жълтото сияние на

един късен следобед.

 

... защото приемем ли, че животът не е нищо друго освен една шега, трябва да се запитаме, кой си я прави тази шега, тъй като всичко започва с търсене на място за паркиране и те го намират до онази църква, която в никакъв случай не им изглежда правилно с тържествено надменната си фасада,с прекалено квадратните и триъгълни форми, съвсем далеч от мекия уют, който излъчват източноправославните храмове, и докато се запътват натам, той си спомня за босите крака на момичето по калдаръма на един манастир в планината, който посетиха същото лято, както и за червения божур, изтегнат нехайно по бялата зидария на църквата, безразсъден като еротична мисъл, промьрморва на себе си той, докато се помайва в преддверието, просто защото никога не се научи да влиза в църкви, потискан от подозрението, че не спазва точно ритуала - досущ като търговец на картини, попаднал на маса, на която тихо вечерят ангели: верен на занаята да не се изненадва от нищо и все пак едва обуздаващ напрегнатото си любопитство, раздвояван от желанието и срама да разгледа в подробности крилете и хитоните, но задоволяващ се с прикрити погледи към платинените къдрици и изящните пръсти и влагащ всичките си усилия в непохватен опит да свърже в нещо по-цялостно отделните тихи реплики, и всичко това с каменното лице на човек, врял и кипял в тия неща, сигурен в едно свое предимство, способността да открива детайлите и по тях да познава автентичния свят - по същия начин той се оглежда на прага, обхванат от предчувствието на откривател, възнаграден веднага, защото вниманието му привличат двете порцеланови статуи: тук той се обръща, за да потърси момичето, но в полумрака вижда само дребното и тяло с малко момчешка стойка, сякаш чуждо на земята, а магнетичната и радост на пророчица го кара да се усмихне; капката, тя не знае, че е дъжд..., той също не знае какво да и каже, сигурен е, че тя ще открие всичко за себе си, после, навън, дълго ще говорят, той, с многословност оплодена от нейното

внимание, тя с търпението на изследовател, но сега

той ще гледа Христос в почти човешки ръст, Богородица с детето Иисус, крехки от божественост, излети съвършено в работилниците на някоя френска провинция и рисувани с бои по технологии, които да пазят свежестта им векове, макар че само миг е нужен да откриеш едно от очарованията на живота и това е развързаният сандал на Младенеца, босото краче, ето безпогрешния белег на автентичния свят, казва си той, оценил мигновено дълбочината на обсебване, защото знаеше, че винаги когато види Майката и Младенеца или си помисли за тях, ще си спомня за висящия на две връзки, преплетени около глезена на детето, сандал... когато момичето се приближава, за да го попита дали ще запалят свещи, той възприема това по-скоро като информация, че ще запалят свещи, и мълчаливо кима, зает да се взира в очите на порцелановия Иисус, после откъснат от това занимание, за да се приближат към олтара и се спрат пред иконите,

тя - с женския архиусет към молитва - полага восъчна свещ в бронзовото гърло на свещника, а той, доста неясен и тромав, се завърта около левите двери, за да открие своя ангел-пазител, който според една магьосница е Архангел Михаил, и той наистина го открива там, рисуван като красив младеж в хитон и плащ, ангелски крила, щит и огнен меч, вдигнат като защита или наказание над бедната ми глава, пита се той, докато изучава рисунката, а сетне се изкушава да наблюдава скришом момичето, за да открие, че е малко по-бледа от обикновено, да гадае дали това е от светлика на свещите, съчетан с андалузката и кожа, андалузките коси и андалузките очи, усещайки как тревога да разяжда костите му и за да направи нещо, се дръпва лекичко зад колоната, където попада в пъстрия прожектор на витража, който навярно Балзак би се забавлявал да описва в подлистниците на парижките вестници, но тук не беше онзи град, а друг, и той, смутен от пристъпа на тревогата, започва да търси храна за мисълта и въображението, твърдо уверен в силата на тая хватка, която в момента се изчерпва с взиране в стените и изучаване на литографиите, стъпвайки тихо, е да - като в църква и дори се чувства доволен бъбриво да коментира дантелите, невероятно количество, които той открива, струпани пред иконата на Богородица, техните загадъчни възли и извивки, представяш ли си, всичко това е въпрос на игла, фантазия или принуда, тези дантели, изработвани с аптекарско търпение и носени тук като послания, защото в сложните лабиринти са закодирани нощният копнеж на бездетката, утринното проклятие на „сламена вдовица“, чиито корем вече набъбва, както и следобедният ужас на четиридесетгодишна жена, зад чиито копринени ризи и корсети в омекналите гърди все по-ясно се напипва бучка колкото лешник, тези тайни трябва да разчете Богородица и да изпрати изцеление, защото „Аве Мария“, благовонното масло и белите благоуханни цветове и вечнозелените листа на миртата дават тази надежда; момичето продължава безмълвно да се взира в Христос, а от свещите пред нея ореолът му е малко повече златен, нали златото е символът на неговата божественост; но тук той се спира за миг, преди да се наслади на една литография, която дълбоко съхраняваната интуиция му подсказа, че ще види в този храм, спира с удоволствието, което изпитва, когато остри моливите си - тънкото острие захапва дървото и реже графита - преди да отпусне юздите на въображението, любовна игра, която забавя самата любовна игра - мракът на Гетсиманската градина, където Иисус без ореол, защото е бил и човек освен Бог, безпомощен в самотата си, горещо се моли; „Татко, нека ме отмине тая чаша“, а Бог на три пъти приспива учениците Му, за да не познаят човешката жажда в очите му, на Него, който познавал Петра, знаел за статира, скрит в устата на рибата, и платил с него налога, познавал Самарянката, знаел за смъртта на Лазар, брата на Марта, за 153-те риби в мрежите на Тивириадското езеро, знаел за отричането на Петър, знаел кой ще го предаде и знаел смъртта си, знаел, че ще съди човечеството и, може би, не е могъл да понесе този товар, затова влязъл в градината и от горещите му молби, потта му ставала на кръв, учениците спели и той отишъл да ги събуди за трети път, за да го придружат до целувката..., все пак не е прието да се говори за тези неща в църквата, може би после, в някое кафене, а в този град те са безбройни и чаровни, да сигурно в някое кафене ще се радват да говорят, следвайки полета на мислите си, в синхрон, който напомня крилете на птица, в някое кафене, където да не е много шумно и той ще внимава с цигарения дим - да не дразни очите и... , това ще бъде после, а сега, от мястото до иконата на Архангел Михаил той ще наблюдава меката светлина на кожата и, все пак бледа, ще си спомня за навика и да прехапва устни, ще се сеща за начина да го поглежда леко въпросително и след това да се усмихва, доволна да прояви палаво недоверие, а страхът му ще нараства, подхранван от неудобството да я зяпа така открито в църквата, когато се моли, той едва сега го разбира по отпуснатите ръце и преплетените пръсти, по непо

движното присъствие, разбира се, че се моли, само тя може да го прави така ненатрапчиво и той, вече раздвоен под меча на своя палач или спасител, се отдава на тревогата, вкусил още един знак на истинския свят - красотата на момичето в тихата църква, - оживял под фантастичния блясък на витражите, пълни със септемврийско слънце, което в своята грешност беше останало вън, но суетата му дебнеше и той не знаеше къде да дене ръцете си, защото все пак разбира, че се намира пред иконата на своя спасител или палач и току-що е за палил свещ, без да е сигурен какво ще поиска от него - наказание или пощада... бях толкова зает да те гледам, когато моят пазител стовари меча си върху ми, и аз не зная дали ме спаси или погуби, защото горещо се помолих, дано тази твоя безмълвна литиния е за мен...

 


напред горе назад Обратно към: [Вечеря с Ангели][Веселин Стоянов][СЛОВОТО]

 

© Веселин Стоянов. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух