Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

След като завършва следването, В. Попович се завръща в Браила, а скоро след това заминава за Белград. На 18 септември 1861 едно писмо от брат му Костаки до него е изпратено на адреса на в. "Дунавски лебед" в Белград⁴¹. От съдържанието му, което включва и препоръка към изданието, може да се допусне, че Васила е имал отношение към списването на вестника на Раковски, въпреки че името му не се открива по неговите страници. По същото време (есента на 1861) доскорошният московски студент е канен за редактор и на "един народен български вестник" в Браила⁴².

Въпреки че се радва на сравнително благоприятните условия за изява като книжовник и общественик, В. Попович предпочита учителското поприще. В края на 1861 г. той е в Болград (Бесарабия)⁴³. Тукашното училище е учредено през 1858 г. с хрисовул на каймакама на Молдова княз Никола Богориди, издействан от местните първенци Панайот Греков и Никола Парушев и с дейното участие на учителя Сава Радулов⁴⁴. За директор е поканен първо Костаки Попович, а след това и Иван Селимински. След като и двамата отказват, престижният пост временно е поет от С. Радулов, който междувременно е започнал да учи децата на местните българи.

През декември 1859 г. пристига новият директор - д-р Димитър Мутев. Между него и Радулов избухва конфликт. Старият учител не приема високомерието на Мутев, който заедно със семейството си и многобройната прислугата се настанява в училището и заема шест от осемте класни стаи. Мутев пък гледа от високо на Радулов и неговото образование (което бил получил "на панакида") и намира повод да го уволни. Разменят се и реплики в печата⁴⁵. Шумният конфликт има отношение към В. Попович, въпреки че документите не ни разкриват позицията му. От една страна Васил може би и се е надявал да получи поста, предлаган на брат му. От друга Попович сякаш е по-близо до Мутев по образование, а може би и по манталитет, въпреки че преди години се е усъмнил от ползата, която може да донесе Мутевия превод на "Чичева Томова колиба"⁴⁶.

Както свидетелства едно писмо на Попечителния комитет на Централното българско училище, както тогава са наричали тамошната гимназия, В. Попович е поканен и на 3 ноември се очаква да пристигне и да заеме мястото на уволнения Сава Радулов⁴⁷. Подобно служебно писмо, съставено две години по-късно, твърди, че е постъпил на работа на следващия ден - 4 ноември⁴⁸. В официални документи на училището от април 1862 се споменава конкурс, на който се е явил, името му се открива във ведомостите от 1863 и 1864⁴⁹.

В Болград Васил е учител по "български език и литература" или дори само по "българска литература", по-късно и на други места той ще преподава още български език, френски, геометрия и други предмети. Попович се включва в екипа на новия директор Димитър Мутев и дори вероятно го замества, ако се съди по това, че му се налага да се подписва "за директор"⁵⁰. Напускането му вероятно може да се свърже с назначаването на новия директор Васил Берон, срещу което учителите, или поне част от тях, възразяват в писмо до министъра на изповеданията и народната просвета. Те изразяват предпочитанията си към вече назначения Теодосий Икономов. На първо място се е подписал В. Попович⁵¹, може да се допусне, че между двамата е съществувал някаква близост - Попович сътрудничи на редактираното от Икономов сп. "Общ труд", двамата влизат в кръга от младежи, свързани по един или друг начин с Раковски, и двамата са сред първите драматурзи.

В Болград името на В. Попович се свързва и с два нереализирани проекта за периодични издания, които той е трябвало да редактира. Запазен е доклада му до Министерството на просветата, в който се иска разрешение за издаване на "научно енциклопедично-педагогично списание на български език, озаглавено "Просвета"⁵². Тук той е предлаган за редактор и на списание "Съюз", което се предвиждало да излиза на български и молдавски и да се занимава с местни въпроси. Л. Каравелов се изказва благосклонно и за двете начинания⁵³, което говори в полза на хипотезите за евентуална близост между двамата. С браилските планове за "един народен български вестник" неосъществените проекти на Попович като редактор на периодично издание стават три.

В Болградското списание "Общ труд" се появяват и следващите му опити в поезията - "Три деви сироти", "В памет покойному J. С." и "Песен анакреонтична". Те са подписани с псевдонима Велко и вероятно това е една от причините да не бъдат свързвани с делото на Попович, а и да не бъдат разглеждани от изследвачите.

* * *

През 1865 г. Попович се завръща в родния си град Браила и се включва енергично в интензивния духовен живота на българската колония. Изявява се в няколко сфери - просвета, Българското книжовно дружество, театрални и книжовни опити. Работи първо като частен учител, а после и в българското училище⁵⁴. Заедно с Т. Запрянов, В. Д. Стоянов и В. Друмев и др. през 1870 г. В. Попович влиза в комисия по програмата и бюджета на браилското училище. ⁵⁵

Братя Попович са сред учредителите на Българското книжовно дружество (днес БАН), като Костаки е един от "настоятелите", т. е. дарителите. Двамата са сред основните фигури в борбите около дружеството. Те попадат в остър конфликт, който ще даде отражение върху живота на Васил през следващите десетилетия. Костаки се е надявал, че Васил ще бъде избран за действителен член на Книжовното дружество. На учредителното събрание (29 септември 1869) изборът обаче пада върху М. Дринов (председател), В. Д. Стоянов (деловодител) и В. Друмев, който като че ли е бил конкурента на В. Попович. От този момент, според писмата на деловодителя В. Д. Стоянов, Костаки започнал всячески да пречи. Поне такава е гледната точка на В. Д. Стоянов, който не пести епитетите и нарича Костаки "най-черната душа: интригант, завистлив, егоист, злобник, шарлатанин и пр. висшей степени"⁵⁶.

Изследователите на епохата рядко подлагат на съмнение тази характеристика; очевидно е обаче, че преди да се раздават присъди, трябва да се изслуша и другата страна. Още повече, че същите изследвачи обикновено дават право и на критиките на В. Попович, отправени към Книжовното дружество от страниците на "Дунавска зора", а вероятно и на "Свобода", посочват и близостта им с идеите на Каравелов и Ботев... В друго писмо В. Д. Стоянов изрежда своите врагове от това време: "Той г. Войников, Василаки Попович, Запрянов, г. Добрович и Великий син [т. е. Великсин - бел. Н. А.], който вече пристигна тука - в Браила, и в Букурещ г. Касабов, Каравелов, в Болград Икономов и другарите му - хайде, - на ти превъзходна банда от просветители - интелигенция българска..." По-късно сред "душманите" ще попадне и П. Р. Славейков.⁵⁷ Заслужава да се отбележи, че на страната на В. Д. Стоянов застава К. Иречек ⁵⁸, който по-късно неколкократно се изказва подчертано негативно за В. Попович.

Гледната точка на Васил Попович може да се потърси в неговите публикации, свързани с Книжовното дружество. На 10 юли 1869, в разгара на сблъсъка между одеските и букурещките нотабили В. Попович пише сатиричното стихотворение "По повод на лошите явления у нашиот живот"⁵⁹. Публицистичното стихотворение ясно формулира гледната точка на автора и неговите съидейници към ситуацията около дружеството, в която властва "егоизъм", "корист" и "сънна несвяст":

Въпроси, проекти и тлъсти слова,

обричания бляскави, цифри с кола,

погледнеш на дело - все нули, мечти,

все същия хаос, все тя пустота!

М. Арнаудов свързва с Попович и една дописка за Книжовното дружество във в. "Свобода", подписана от "един браилчанин"⁶⁰, като пояснява, че текстът "издава мислите на самия редактор". Езикът и стилът също са сякаш по-близки до Каравеловите, което не изненадва, тъй като се знае за навика му да редактира основно всичко във вестниците си. Но мислите в дописката вероятно не са чужди и на В. Попович.

Следващата година е публикувана статията "По повод на книжовното ни дружество" ⁶¹, написана в духа на Боевите изказвания по това време, тя полемизира с Тодор Икономов⁶². Отпечатвайки я, П. Р. Славейков се разграничава от някои моменти в нея в две редакционни бележки.

Разсъжденията и бележките на Попович се оказват в синхрон с критиките на Ботев към Книжовното дружество. ⁶³ Първата част на статията излиза на 5 октомври 1871. Около седмица по-рано е завършена Ботевата статия "Причини за неуспеха на Българското книжовно дружество"⁶⁴, отпечатана като отделен лист. Струва ми се, че не само поводът е общ - годишното събрание на дружеството и несъгласията със статията на Тодор Икономов във в. "Турция". Освен общото желание за конкретни позитивни дела, а не грандиозни, но мъгляви замисли, общите несъгласия с мудността на Дружеството или това, че то е още далече от желаната Академия, и при двамата се срещат упреци за забавянето на "Периодическо списание" и планирания Сборник. Същевременно различието в темпераментите прави да изглежда, сякаш двете статии се допълват - Попович е по-многословен, по-обстоятелствен, докато Ботев е по-ударен и, когато говори за имуществени въпроси, свързани с В. Д. Стоянов и неговия образователен ценз, дори близък до това, което днес някои наричат "компромат". По това време В. Попович влиза в открит конфликт с В. Д. Стоянов, който продължава десетилетия, с деловодителя на Книжовното дружество е свързано по-късното му сатиричното стихотворение "Героя на нашето време"⁶⁵, а може би и други сатирични творби.

Не бива да оставаме с впечатление, че В. Попович се дистанцира от БКД. Напротив, той взима участие в делата му като дописен член. По инициатива на БКД В. Стоянов, В. Друмев, Б. Запрянов, Д. Войников изнасят сказки. В една от тях В. Попович споделя "Няколко премислювания върху миналото и настоящето - по повод на съвременните събития в живота на българския народ"⁶⁶. Две писма на цариградското читалище от 1871 г. го упълномощава да го представлява заедно с М. Дринов и П. Р. Славейков.⁶⁷ В. Попович не само участва в събранието на 25 и 26 юли, но и е избиран за негов деловодител, включен е и в комисия, която да "разгледва" касата на дружеството, няколко месеца по-късно участва и годишното събрание от 1 октомври 1871 г. ⁶⁸ На него конфликтът отново избухва. В. Д. Стоянов не пропуска да отбележи, че братята Попович били най-големите "мюзевири и пакостници" в Браила; в коментара си М. Арнаудов този път добавя: "Работата е там, че Стоянов и Друмев не са били свободни от известни прегрешения или най-малко от известна безтактност, която е могла да извика порицание." ⁶⁹ Това събрание е и единствената документирана среща на В. Попович с Ботев - фиксирали са я протоколите.

* * *

По това време българската колония в Браила разгръща богата дейност. Трупата на Войников дава театрални представления, които вълнуват духовете - в тях за първи път участват жени. Поетът Димитър Великсин пише сонет, в който се обръща към една от първите актриси:

[...]Матилдо, ти, която, внушена от големи

и благородни чувства, с пресвят възторг народен,

на българската сцена ти първичка качена,

и щедро от святата природа надарена,

знай всем да докажеш, че-й нашийт народ

жени способни има за всичко, що е красно!

О, дано таз звездичка достигне слънце ясно

и бъде плодоносен святийт й повод!...⁷⁰

Обект на поетовата възхита е Матилда К. Попович, изпълнителка на ролята на царица Ирина в постановката на "Покръщението на Преславския двор", от Д. Войников, играна на 11 май 1868 г. Матилда излиза на сцената не без подкрепата на своя вуйчо Васил. Според един от ранните историци на българския театър същото се отнася и за втората актриса - Александра Радионова, която по-късно се омъжва за Тодор (Богдан) Запрянов. "За да вземат участие тоя две госпожици в представлението, били поканени от Добри Войников, на които казали (sic), че това представление ще бъде в полза на българското училище в Браила. Майката на Александра Радионова не била съгласна щото дъщеря й да излиза на сцената. След това обаче тя взела и мнението на Васил Попович, който й заявил, че не е срамота да играе дъщеря й."⁷¹

Съществуват предположения за пряко участие на В. Попович в трупата на Войников. Според В. Динова-Русева "това негово участие е отбелязано във в. "Дунавска зора" през 1869 г. без да се конкретизира характерът на неговата театрална дейност. Не е изключено да се е проявил като театрален декоратор, тъй като актьорски изяви не е имал."⁷²

На впечатлилата съвременниците актриса е посветена и "Матилда полка" от Исидор Михайлиди - един от първите български композитори, който живее по това време в Браила. Семейство Михайлиди по нещо прилича на семейство Попович - бащата Васил (р. 1804) е изселник от Сливен, завършва право в Париж, адвокатства в Букурещ и участва в делата на българската емиграция, включително и в основаването на БКД. Тримата му сина Михаил (р. 1837), Георги (Григор) и Изидор (р. 1846) се занимават с музика и същевременно имат различни позитивни професии - Георги е инженер, а Изидор е финансист (след Освобождението е главен контрольор и временен управител на БНБ). И тримата синове членуват във Филхармоничното дружество "Муза" (1865-1869) в Браила.⁷³ Тук са споменати за да се допълни представата за средата, в която вероятно се движи В. Попович по това време. А дали да не си припомним и за "скрипката", на която може би свири Васил свири?

Заслужава да се спомене и една друга, пределно лаконична реакция на театралните събития в Браила. Показателен е начинът, по който З. Стоянов ги представен в "Христо Ботйов, опит за биография" - всред хъшовските делници епизодично се мярка Войниковата трупа, в която революционерът участва. Съвсем между другото за трупата е казано: "Взели участие в представлението и аристократическите фамилии, като Матилда Попович и други."⁷⁴ Едва ли определението "аристократични" е особено точно, но то маркира известно социално разслоение, което още при З. Стоянов ще породи доминиращото и до днес неприкрито подминаване на "аристократите" от страна на "плебеите", които всъщност често са на власт.

* * *

В Браила В. Попович написва и първия вариант на вероятно най-интересната си драматургична творба - "Наяве и насъне все то или Списателски истерики. Комедия в два дяла" ⁷⁵. Тя е публикувана във в. "Пътник", редактиран от от Тодор Запрянов - приятел на Попович от времето, когато и двамата следват в Москва. Комедията е играна в Сливен⁷⁶, постановката е критикувана от консервативните среди ⁷⁷.

Тук В. Попович продължава и поетичните си опити със стихотворението "Рабът" ⁷⁸. Веднага след излизането му Р. Жинзифов публикува "Отзив към певецът"⁷⁹.

Прочетох я песня ти, младий певец,

и чух я нерадостний, тъжен ти глас,

узнах те по слогът, по бистро перо,

яви се пред мене твое мрачно чело.

...

А ти, о, певец горещий, сълзи не лей,

но често и често ти нам песни пей,

че песня ти е остра как острий булат,

че песня ти е грозна как грознийт млат!

Жинзифов не само заявява своето възхищение към поета и неговата творба, той определено се стреми да използва нейния език и нейните образи. След две-три години Жинзифов ще потвърди високата си оценка в очерка за Попович в очерка "Българска литература", поместен в "Поэзия славян" (1871). Подобни жестове от една страна разкриват връзки, основани на сходни идеи и на приятелски чувства. От друга страна те говорят и за общите настроения в поезията от определен период, а и спомагат за налагането на поетите, чиито творби пораждат подобни поетически жестове.

Изглежда точно по това време поетите и въобще образованите читатели са били подчертано склонни към подобни жестове. През следващата 1870 г. излиза знаменитата елегия на П. Р. Славейков "Не пей ми ся", на която реагира Пюскюлиев със стихотворението "Пейте, Славейков", а по-късно и Ботев в "Защо не съм..." Без да смятам, че от това трябват да се правят някакви сериозни заключения, не мога да не се поддам на изкушението да спомена, че и в този случай Попович се радва на някакво хронологическо предимство.

Към този период принадлежи и известната критическа статия на Попович "Нещо за новата картина на г. Н. Павловича на име "Аспарух" ⁸⁰. Самият Павлович обаче не е съгласен с общо взето негативната оценка именно на Попович и пише възражение - "Изкуства и знания" ⁸¹. Художникът много държи статията му да се публикува и на 6 януари 1872, когато първата част от нея изглежда вече е излязла, той пише ново писмо до Славейков, в което настоява текстът му да се публикува в "Македония", а ако няма възможност - във в. "Право".⁸² Спорът е не само за оценката на картината "Аспарух", нито дори за творчеството на художника, той придобива принципен характер, докосва важни въпроси за същността на изкуството. И поради това Попович пише нова статия - "Отговор на отговор"⁸³.

Качествата на статията на Попович са забелязани от съвременниците. В. Друмев⁸⁴ и Т. Шишков⁸⁵ я нареждат сред малкото "статии твърде добри" в списание "Читалище" и в българската критическа книжнина. Ако се прибави и цитираното мнение на Р. Жинзифов, ще се разкрие твърде значителния авторитет на Попович в началото на 70-те години. В много отношения той е сред първите - белетристика, драматургия, изкуствознание. Предстои да издаде и една от първите стихосбирка за деца. Но може би защото обръща гръб на културния център и отива в периферията, там където нуждата от просветени хора е особено силна, той постепенно преминава на втори план. Струва ми се дори, че заминаването за Българско несъзнателно се е възприемало като както косвен упрек от останалите руски възпитаници, които, така или иначе, не се връщат в отечеството. Всички те копнеят да се завърнат, но малцина го правят. Някои от тях, като Хр. Ботев, дори с цената на живота си.

⁴¹ НБКМ-БИА, I Б 1853.

⁴² Вж. Архив на Г. С. Раковски, Т. 3, с. 710 Вж. и Н. Жечев. Браила и българското културно-национално възраждане. С., 1970, с. 144.

⁴³ Вж. Архив на Г. С. Раковски. Т. 3, С., 1966, N 371, с. 586, N 398.

⁴⁴ За него, за участието му в Болградското училище и за конфликта му с Д. Мутев вж. Ю. Николова. Сава Радулов. С., 1989, с. 71 и сл.

⁴⁵ С. Радулов. Отговор на г-на Мутевата статейка, която бе поместена в Цареградския вестник № 2 година 1862. Цариград, 1862.

⁴⁶ Вж. В. Попович. О "Болгарских книжицах". - Русская беседа, 1859, № 14.

⁴⁷ Вж. Е. Сюпюр. Българските училища в Румъния през ХIХ век. Документи. 1858 - 1877. С., 1999, с. 124.

⁴⁸ Вж. Е. Сюпюр. Българските училища... с. 159.

⁴⁹ Вж. Е. Сюпюр. Българските училища... с. 147 и 192.

⁵⁰ Вж. Е. Сюпюр. Българските училища... с. 148.

⁵¹ Вж. Е. Сюпюр. Българските училища... с. 167. Писмото е подписано още от И. Филипов, П. Теодоривич, К. Кишнеру и Т. Спаку. Иван Филипов е учител по "математика и физически науки", Павел Теодорович - по гръцки и латински, Карл Кишнер - по "рисуване и калиграфия", Теодор Спакович - "педагог", а по-рано учител по "калиграфия и вокална музика" (пак там, с. 192, 130).

⁵² Сюпюр, Е. Българските училища... с. 127-128.

⁵³ Каравелов, Л. Българската журналистика. - Московские ведомости, N 153-154, 1862 (цит. по Л. Каравелов. Събрани съчинения. Т. 6, С., 1985, с. 18 и 21).

⁵⁴ Вж. Е. Сюпюр. Българската емигрантска интелигенция в Румъния през ХIХ век. С., 1982, с. 218 и др.

⁵⁵ Вж. Н. Жечев. Браила и българското културно-национално възраждане. С., 1970, с. 76.

⁵⁶ Вж. М. Арнаудов. Българското книжовно дружество... с. 129.

⁵⁷ Цит. по М. Арнаудов. Цит съч. с. 147, 205 и др.

⁵⁸ Вж. М. Арнаудов. Цит. съч. с. 205-206.

⁵⁹ Дунавска зора, N 45, 21 октомври 1869. За него вж. М. Арнаудов. Българското книжовно дружество в Браила. 1869-1876. С., 1966. с. 91.

⁶⁰ Свобода, N 13, 19 февруари 1870. Вж. и М. Арнаудов. Цит. съч. с. 144.

⁶¹ Македония, V, N 40 и 41, 5 - 11 окт. 1871.

⁶² Вж. Турция, N 27-29 и отговор в N 35, 16 октомври 1871.

⁶³ За тях вж. и В. Трайков. Ботев и Българското книжовно дружество. - В: Христо Ботев. Сборник по случай сто години от рождението му. С., 1949, с. 226-321; С. Таринска. За отношението на Христо Ботев към "Периодическо списание". - Във: Възрожденският текст - Прочити на литературата и културата на Българското възраждане. В чест на 70-годишнината на проф. Дочо Леков. С., 1998, с. 35-44.

⁶⁴ Ботев, Хр. Съчинения. Т. 2, С., 1986, с. 36-43.

⁶⁵ Български глас, 3, N 78, 9 октомври 1882.

⁶⁶ Дунавска зора, 2, N 52, 29 февр. 1970. Вж. М. Арнаудов. Българското книжовно дружество в Браила. С., 1966, с. 146.

⁶⁷ Вж. Документи за историята на Българското книжовно дружество в Браила. 1868-1876. Подбрали и подготвили за печат. П. Миятев и Г. Димов. С., 1958, с.179 и 210.

⁶⁸ Документи за историята на БКД... с. 186-189, 217-219.

⁶⁹ Арнаудов, М. Цит. съч. с.150.

⁷⁰ Дунавска зора, I, N 26, 1868. Цит. по Д. Великсин. Съчинения. С., 1999, с. 16.

⁷¹ Вж. Пилигрим. Българският театър преди Освобождението и неговите създатели. - Нива, II, N 4, 22 ноември 1929. Според статията един от инициаторите на идеята за представлението е Костаки Попович. Като член на училищното настоятелство той, заедно с брат си Васил, "като видели, че са събрани много пари, решили и построили българската черква в Браила "Св. Възнесение на място, подарено от г-жа Хаджи Велева, родом от град Ямбол." Сведенията за участието на братята Попович очевидно са почерпени от сина Н. В. Попович, който е посочен в специална бележка, наред с другия източник - книгата "Апотеоз на българския театър".

⁷² Динова-Русева, В. Факти и предположения относно сценографията на българския Общонароден Браилски театър на Добри Войников във Влашко. - Изв. Инст. за изкуствознание, т. 16, 1973, 109-130; Динова-Русева, В. Българо-румънски връзки в изобразителното изкуство през втората половина на ХIХ в. - В: Традиция и нови черти в българското изкуство. С., 1976, 135-153. Цитираната от авторката дописка на "Дунавска зора" днес не може да бъде намерена.

⁷³ За семейство Михайлиди вж. П. Цалова. Потомци на бунтовен род. С., 1978, с. 34, 40 и др.; Е. Сюпюр. Българската емигрантска интелигенция в Румъния през ХIХ век. С., 1982, с. 173; Българска възрожденска интелигенция. Енциклопедия. Съст. Н. Генчеви Кр. Даскалова. С., 1988, с. 426.

⁷⁴ Стоянов, З. Съчинения. Т. 2, С., 1983, с. 355. В същия дух авторът на бележките (Г. Боршуков) към тома от цитираното издание на съчиненията на З. Стоянов пропуска да коментира името на актрисата, въпреки че по правило дава сведения за останалите споменати лица.

⁷⁵ Пътник, I, приложение 5-8, юни - август 1870. Брой 5 с началото не е запазен. В N 3 от 15 март 1870 във вестника е публикувано следното "Известие от Пътника": "пътникът има чест да приеме една оригинална българска комедия под надслов "Наяве и насъне все то или списателски истерики". Тя е плод на един от нашите редки учени г-на В. Поповича, който има добра воля да вземе дял в Пътника със своите умствени произведения. Пътникът от сърце благодари на Г-ну. В по-подирните броеве Пътникът ще я яви на своите читатели." В N 7 вестникът публикува подобна бележка за Р. Жинзифов.

⁷⁶ Вж. Македония, V, N 7, 16 февруари 1871. В дописката се чете: "Най-напред ще кажа, че и таз година нашето училище даде две представления във взаимното училище: едното стана на 26 декемврий от миналата година и то беше свършекът на "Геновева" (четвърто и пето действие) с прибавление: "Наяве и насъне все едно, списателски истерики" (извлечено от подлистникът на "Пътникът"). А другото стана на 8 януари и представи цялата драма от двете тези представления. Читалището има една материална полза от 3 000 гроша..."

⁷⁷ Вж. Турция, VIII, N 2, 27 февруари 1971.

⁷⁸ Дунавска зора, II, N 29, 31 май 1869.

⁷⁹ Дунавска зора, 2, N 34, 5 юли 1869. Вж. Р. Жинзифов. За обща майка... с. 121-122 и 430.

⁸⁰ Читалище, II, N 1, 1 окт. 1871.

⁸¹ Македония, IV, N 1 и 2, 1 и 10 януари 1872.

⁸² Вж. Архив на Николай Павлович. 1852-1894. С., 1980, с. 87-88.

⁸³ Читалище, 1872, N 11 и 12.

⁸⁴ Периодическо списание, I, 1872, N 5-6.

⁸⁵ Шишков, Т. Елементарна словесност. Теория на словесността. Цариград, 1873, 24-25.

Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 2000 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2000 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!<