Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

Васил Попович присъства в развитието на практически всички основни жанрове в българската литература от втората половина на ХIХ в., като в някои от тях е сред първостроителите. Без да е непременно водещата фигура, той има своето място и в поезията, и в драматургията, и в прозата, и в критиката. Творчеството му е доста разнообразно не само жанрово, но и според резултатите - в него може да се открие както следване на познати за епохата модели (в някои случаи дори най-ранните им прояви), така и тяхното пародиране и проблематизиране.

Първият му установен публикуван опит в прозата е "Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето. Българска повест". Това е и първата публикувана новобългарска прозаична творба, която се появява в началото на едно важно за българската словесност развитие. След нея са публикувани известните произведения на В. Друмев и Л. Каравелов. Може би трябва да се направи уговорката, че не е изключено да съществуват и по-ранни опити, публикувани в руската преса и осъществени от други книжовници. В "Разходка до лозето", както и във всички текстове на възрожденци, публикувани на руски, може да се потърси известна намеса на руски редактор - повествованието е сравнително добре структурирано, във всеки случай по-добре от по-късните разкази на Попович, езикът също като че ли е по-овладян в сравнение с по-късните статии и опити в прозата.

Това, с което първите възрожденски повести и въобще първите творби от някакъв жанр привличат вниманието, е преди всичко задаването на нормата, която по-късните произведения ще следват и от която ще се оттласкват. Несъмнено в "Разходка до лозето", както и в другите възрожденски разкази и повести, публикувани в Русия, присъства желанието да се спечели руската публика с историята на една (в известен смисъл - първата) "нещастна фамилия"¹⁵³ с нейните отличителни особености: българска среда, сюжет, който претендира да е достоверен ("истинна" история), и характерния мотив, натоварен с определен идеологически смисъл. Важно е да се отбележи, че дори роденият и израсъл извън българските земи Попович, се стреми да запознае руската публика с живота на своя народ, който всъщност познава само от втора ръка. Едва ли можем да се съмняваме, че в основата лежи реален разказ на майката, от друга страна в стремежа да се погледне на света през очите на детето, може да се търси нагласата на бъдещия автор на детски стихове.

Литературните историци приемат, че първите белетристи са познавали един друг своите произведения, че Каравелов и Друмев са чели "Разходка до лозето" и тя не може да не е присъствала в съзнанието им, когато са създавали своите творби. Същевременно наред с общите елементи се забелязват и различията. Сравнението на представените "страховити" гледки разкрива пестеливостта на описанието при Попович, докато в "Нещастна фамилия" Друмев не пропуска възможността да въздейства върху читателите със зловежи изображения на мъчения и жестокости.

И тук, както и в другите ранни възрожденски белетристични творби се изгражда една доста усложнена конструкция на непрякото повествование, която има само косвена връзка с главната сюжетна линия. Този сюжет е един от основните национални митове, много актуален за епохата на Възраждането, когато е актуализиран в различни варианти.¹⁵⁴ Той може да бъде открит и в по-ранни образци на възрожденската литература, например в "Горски пътник" ("списан в лето 1854, печатан же в лето 1857") на Г. Раковски, но се появява категорично в едноименната повест на В. Друмев и във възрожденската белетристика като цяло, а малко по-късно и в драматургията. Навсякъде в относително спокойния живот се появява злото в лицето на турци или близки до тях чужди злодеи, които похищават красива българка. Техните образи неизменно биват демонизирани от българските автори. Престъпното деяние поражда опити за нейното спасение. Така е в повестите на Друмев и Блъсков, така е и в Каравеловите разкази. Същият мотив е възприеман като особено подходящ за изобразяване на робството и може да се открие и в следосвобожденски произведения, включително и в "Под игото" (главата "Тлъката в Алтъново"). Той присъства в драмата "Отмъщение" (1887) на Моско Москов, в "Ганчо Косерката" (1890) на Цани Гинчев и другаде. И днес слуховете, а и медиите охотно препредават подобни сюжети, които се възприемат несъзнателно и неосъзнато и не случайно се радват на широка популярност.

Навсякъде именно похищаването на младата жена от друговерец е най-ясният символ на злото и насилието за българинът от ХIХ в. Женската чест, въобще жената, се оказват свръхценност, на която словесността от епохата на Възраждането отделя специално внимание. Явно мотивът представлява продуктивна база, която определя жанровите особености на творбите в съответствия с настроенията, нуждите и възприемателската компетентност на публиката, с осъзнатите и неосъзнати намерения на авторите и традицията на възрожденската книжнина. Характерно е представянето на "своята" жена като пасивна, като обект на действия отвън - първо на "чуждите", а после и на "своите", докато "чуждата" жена може и да бъде активна в други сюжетни рамки - най-често в историческите драми, където се появяват различни коварни и злонамерени византийки. Очевидно мотивът е изграден около нарушаването на една категорична брачна забрана. Интересно е че тя е сюжетопораждаща главно в едната посока - похищението на "своя" жена от чуждите. Практически липсват обратния вариант - похищаването на "чужда" жена от своите, каквито сюжети митологиите познават. Преобърнатият вариант на мотива се появява много по-късно. Струва ми се, че първата му и най-значителна проява е в романа "Роби" (1929-1930) на Антон Страшимиров - една творба, която решително преосмисля българската повествователна традиция в различни аспекти.

Основата на сюжета за нещастната фамилия е сходна и дори се основава на един древен мит, познат от историята на Деметра и Персефона, а и от античните преработки в сюжета за Хубавата Елена. Ядрото на мотива е в похищаването на девойката от хтонична (чужда) сила, слизането в подземния свят, често допълнено от избавлението. Преминаването в подземния свят и последвалото връщане оттам е основна част от инициациационния цикъл, който стои в основата на много митове и ритуали, древни и по-нови. Този митичен сюжет има и своите приказни варианти. В българската народна приказка присъстват похищения на девойки, по правило царски дъщери, които пак по правило обикновено биват спасени. ¹⁵⁵ В някои варианти гледната точка е обърната - похищението не се разглежда като злонамерен акт, а като елемент от сюжета, водещ към сватба. ¹⁵⁶

В "Разходка до лозето" още не се е оформил типичният за мотива "нещастна фамилия" образ на похитената българка - повод за конфликта между българи и турци е една пушка. Заменяемостта на подобни обекти обаче е напълно възможна във фолклора, към който авторът съзнателно се стреми да се приближи. От друга страна ролята на жертвата в някакъв смисъл се поема и от невръстното момиченце, което научава страховитата история.

Прави впечатление доста сложната композиция на повествованието: майка разказва на сина си (повествователя, т. е. В. Попович) събитията, до които самата тя като дете се е докоснала само пътьом, докато е отивала на лозето с баща си. Тя е видяла единствено последиците - набитите на кол българи - и то само доколкото е дръзнала да надникне изпод ямурлука на баща си - и дори не е могла да осмисли страховитата гледка, която я е впечатлила дълбоко. След това малкото момиче изслушва версията на пъдаря на лозето, която, като за дете, е силно смекчена. Едва след няколко години майката на момичето (бабата на В. Попович) й разкрива истината, която пък повествователят препредава на читателите.

В "Разходка до лозето" фактически се откриват три различни варианта на мотива за нещастната фамилия. Според Леви-Строс функцията на повторението на един епизод има функцията "да направи видима структурата на мита"¹⁵⁷. Повтарянето на разказа за събитията ги представя в различен код, в различна стилистика и по този начин насочва към инварианта и архетипа, легнал в основата на повествованието. Първият разказ - на пъдаря дядо Михо - е стилизиран в духа на приказката и това е посочено в текста. Злото се явява във формата на огромна риба, която напада жертвите, докато те преминават през Тунджа. В българската народна приказка, в доста по-различен контекст риба може да погълне момче, което й е обещано при раждането. Интересно е, че в друг вариант момчето е обещано на дявол или змей, така че в този повествователен контекст рибата попада в един смислов ред с дявола (змея).¹⁵⁸ Краят е съзнателно променен - странните мъже, които детето е видяло, всъщност са живи и само се сушат на слънцето. Освен към фолклора този сюжет може да се разглежда и като съотнесен с библейския Левиатан (Псалтир, 73:14, 103:26; Иов, 40-41) или с история за пророк Иона, прекарал три дена в утробата на кита и след това изхвърлен на сушата (Иона, 2).

Разпространеният по целия свят мит за поглъщане на човек от чудовище е анализиран детайлно от М. Елиаде¹⁵⁹. Според него той представя "посветителско изпитание", в което "рибата символизира смъртта", а "нейната утроба представлява Ада", цялостното приключение разкрива пред героя някакво "тайно познание". Чрез ритуала на инициацията човек се освобождава от миналото, от лошото историческо време и се преражда, "за да започне друго, вече напълно обновено съществуване". Изкусително е да се пренесе директно всичко това към българската среда и да се потърси опит за изграждане на повествование за инициацията и прераждането на българския народ. Подобна процедура не би била неоснователна, още повече че Попович и неговите съвременници активно използват думи от семантичното гнездо около "възраждане". Но не би трябвало и да се подминава различието от основния вариант на мита - преминалите през изпитанието остават в плен на смъртта, а въздействието може да се търси извън тях - при момичето, което става неволен свидетел на събитията, а по-късно - при сина, който научава историята. В известен смисъл обаче всички те - убитите, момичето, станало по-късно майка, синът - образуват един смислов ред, една цялост, характерна за литературата от това време, а и за мисленето в категориите на нацията и национализма. В случая важен е не индивида, а семейството, рода ("нещастната фамилия"), възприемани като олицетворение на българското. Не на последно място, разбира се, въздействието е насочено към читателя, който трябва да се прероди... в известна степен той също е част от споменатия смислов ред.

Вторият разказ - на майката на момичето, - който претендира да бъде точно повторение на събитията, е стилизиран в духа на сантименталните повествования от това време. Той несъмнено съдържа много неща, които никой не би могъл да знае - мислите на героите, думите и постъпките им, за които няма жив свидетел, и т. н. Няма съмнение, че този втори разказ в разказа също е изграден по предварително съществуващ модел. Особеното е, че този модел е едновременно литературен, книжен, и близък до фолклорния разказ за истинско събитие.

Въпреки различията двата разказа са хармонични и в някакъв смисъл се допълват. Първият е приказно алегоричен, вторият - "истинен". В края на втория разказ, по повод изчезналите мулета на братята дори се казва: "Значи все пак е имало зрънце истина в измисления разказ на дядо Михо!"

Отсъствието на похитената девойка не означава и отсъствие на семейството като жертва на нещастие. Побитите на кол са трима братя - това отпраща не само към народната приказка, но и към появилият се през следващата година разказ на Л. Каравелов "Войвода" и въобще към един характерен за възрожденската белетристика похват за разгръщане на повествованието - поемането на функциите на един герой от няколко персонажи. Братята си навличат гнева на друговереца защото защитават баща си. След смъртта им цялата фамилия погива: "Семейството им дълго се скита и проси из града, децата дълго се влачиха бездомни по белия свят, докато накрая Бог не се смили над тях и не ги прибра при себе си." Не много логично е децата да бъдат наричани "бездомни" - къщата им не е обект на покушение, а майка им (жената на най-големия брат) остава жива. Всъщност персонажите са представени не толкова като индивиди, колкото като членове на семейството - синовете винаги са назовавани "братя" (думата се повтаря твърде често), след прогонването на турчина бащата "жалел не себе си, а децата си" и пр. Неколкократно се изтъква задружния живот на семейството, общия двор, общите пари и пр. Както бе дума на едно друго ниво семейството на жертвите и на свидетелите попадат в един смислов ред и образуват голямата "нещастна фамилия", за която всъщност се разказва в "Разходка до лозето".

Неумелият автор от един още твърде ранен етап от развитието на новата литература трудно прикрива тенденциозността на разказа. Едва ли има логика да се критикува подобна особеност, но тя заслужава да бъде посочена, за да се разкрият механизмите, по които е построена творбата. По-съществено е да се отбележи, че освен в публицистичното заключение, внушаваните идеи присъстват и в начина, по който се води повествованието, в езика му.

¹⁵³ За модела "нещастна фамилия" в първите повести вж. Н. Аретов. Българското възраждане и Европа. С., 1995, с. 146-161 и др.

¹⁵⁴ Вж. Н. Аретов. България като "нещастна фамилия". За един основополагащ сюжет в българската национална митология. - Език и литература, 1991, № 1.

¹⁵⁵ Вж. Даскалова-Перковска, Л., Д. Добрева, Й. Коцева. Български фолклорни приказки. Каталог. С., 1994. № *301*, № 653, № 956Е и др. *

¹⁵⁶ Пак там, № *545В*, № 575.

¹⁵⁷ Леви-Строс, К. Структура на митовете. - Литературна мисъл, 1988, N 4.

¹⁵⁸ Вж. мотива "Момче, обещано на риба" N *316*, вж. и "Момче, обещано на дявол (змей)" N *315А*. Български фолклорни приказки. Каталог...

¹⁵⁹ Вж. М. Елиаде. Митове, сънища и тайнства. С., [1998], с. 244-254. В други преводи и други текстове за термина "посвещаване" се използва варианта "инициация".

Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 2000 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2000 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!<