напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава I


Една нощ към края на юли трима мъже, мълчаливи и заслушани, стояха в ъгловата стая на една къща недалеч от зоологическата градина. Завесите на прозорците, от които единият гледаше към двора и входа на къщата, а другият — към улицата, не бяха спуснати. Беше звездна и тиха нощ. Отнякъде непрекъснато чуруликаше птичка.

Ася Струмски стоеше неподвижен до прозореца откъм улицата и нетърпеливо очакваше някого. Улицата беше пуста, недалече от къщата самотна блестеше електрическа лампа. Върху лицето на мъжа горяха лъчи и то изглеждаше вдъхновено и хубаво. Тялото се очертаваше в полусенките на стаята и в драпериите на завесите. То беше високо и с нежните черти на съвсем млад човек.

Другите двама седяха в тъмното на стаята и едва се забелязваха. На масата, до прозореца откъм двора, имаше разхвърляни листове за писане. Все тъй небрежно там бяха сложени три пистолета.

По улицата отдавна не минаваше никой. Наближаваше единадесет часа. Струмски се дръпна от прозореца и, като се обърна към другите, прошепна:

— Здравев трябваше да дойде досега.

Той подхвърли тия думи и едва можеше да прикрие безпокойството, което го вълнуваше, без да може сам да си обясни дали то беше за закъснелия приятел или за нещо друго. Тримата мъже изглеждаха на заговорници, които чакат някакъв сигнал или дебнат из засада. Не смееха да запалят лампата, криеха се в тъмното на стаята и шепнеха. Сега до прозореца отиде Загоров. Той се изправи, прикрит зад плюшената половина на завесата, и остана там с поглед, втренчен към улицата. Върху стената се появи, голяма и кръгла, сянката на главата му.

— Може и да е заминал! — обади се отново Струмски.

Третият, който седеше в тъмното, грубо подметна:

— Играе другарчето! Винаги така си мислех. На подлеци не трябва да разчитаме. Това е добра сметка!

— Михо! — тихо го укори младият.

— Туй-то! Казах го! Мисли каквото искаш.

— Здравето каза още преди месец, че ще пътува. Закле ми се вчера, че ще дойде, ако може да отложи пътуването. Решението, нали знаете, изненада всички.

— Туй-то! Значи не е трябвало да пътува. Но той е заминал или се е скрил в някой таван, за да излезе утре, ако всичко се свърши добре.

— Това говориш за Здравев! — искрено се учуди Струмски. — Та той беше най-добрият, най-нетърпеливият между нас. Ти си несправедлив!

— Те са винаги такива, докато само се приказва, а при делото изчакват. Познавам тия птички.

— Кои „те“?

— Здравевци! А най-много нашия Методи Здравев. Ти си бил винаги доверчив. Здравев е способен и да ни издаде, ако утре ние не бъдем победители.

— Михо! — почти извика Струмски и сега в гласа му прозвуча по-скоро изненада и страх, отколкото упрек.

— Туй-то! — приключи разговора Михо.

Той имаше силния глас на едър, гърдест мъж. Напразно се мъчеше да шепне. Точно това издаваше неговия изгубен в тъмното образ. В гласа му имаше подкупваща искреност, зад грубите и кратки думи се усмихваше една романтична смелост. Тъмното криеше несложния образ на един сърдечен човек и дързък воин. Внезапно той погледна към прозореца.

— Е, Любо!

Сянката на голямата глава при прозореца се обърна.

— Нищо още!

— Колко е часът?

— Дванайсет без четвърт.

По улицата неочаквано се чуха стъпки. Любен Загоров се дръпна още повече от прозореца, но, скрит зад завесата, той погледна навън. Дворната врата изскърца и по стълбите към входа на къщата се промъкна тихо една сянка.

— Сигурно е Здравев — прошепна Струмски.

— Или полицай! — с присмех каза Михо.

Тримата се струпаха предпазливо на прозореца откъм входа, в същия миг в ръката на всекиго блесна металът на пистолет. Ася Струмски изговори учудено:

— Жена ми!

Наистина една женска фигура беше се изправила пред входната врата. Чу се звънец.

Струмски бързо излезе. През стъклото на входната врата той погледна жената, преди да отвори, като че ли се боеше да не е сбъркал.

Жената остана за миг мълчалива и неподвижна, после, внезапно зарадвана, протегна ръце и увисна на врата на мъжа. Той заговори с упрек, но всяка негова дума криеше тревога и нежност.

— Защо дойде? По тоя час как посмя да тръгнеш сама? Това е неблагоразумно. Нали знаеш каква е тази нощ. Надя, ти ми създаваш само безпокойствие.

Тя се притискаше до него и и нежно го галеше.

— Не се сърди. Исках само още веднъж да те видя. Не можеш да изтрая. Нашата къща е толкова близо. Сега веднага ще си отида.

Тя беше без шапка, наметната леко с някакъв шал, трепереше от нощния хлад или от тревога. Косите и падаха върху очите, държеше се плахо, в тъмнината се очертаваше безкрайно нежният и профил. Гласът и тръпнеше от вълнение, а немирните коси и тъмното криеха изобилните сълзи на очите. Тя плачеше и изнемогваше в мъката да скрие това от мъжа. Той притвори вратата, обгърна главата и с двете си ръце и я целуна.

— Сега си иди.

И веднага се разтревожи.

— Господи! Как ще си отидеш сама. Защо вършиш такива лекомислия!

Тя се освободи от прегръдката му, загърна се с шала.

— Не се безпокой, улиците са съвсем пусти. Само за няколко минути ще изтичам до къщи. Ася, ти кога ще си дойдеш?

— Чакай ме утре по обед. Нали ти казах вече.

— Ах, така ме е страх за тебе! Ася, не можеш ли да се откажеш?

Последните си думи произнесе така, като че ли дълго ги е задържала, може би се е срамувала от тях и сега, на прага на най-голямо отчаяние, те се откъснаха от сърцето и. Но се опомни бързо и преди той той да възрази, заговори:

— Не. Не. Не ме слушай. Ох, не съм малодушна, аз зная защо си тука и разбирам колко глупави са молбите ми.

Тя знаеше всичко, което мъжете щяха да вършат, уверяваше, че не е малодушна, но това звучеше като урок, който трябваше да повтаря, навярно по негово внушение. Извърна глава, за да прикрие сълзите си. Той забеляза нейната тревога и се реши да и даде най-малката утеха.

— Почакай. Аз ще те изпратя.

Отиде при другарите си.

Михо се беше изправил сред стаята и изглеждаше неизмеримо голям. Загоров се беше върнал при прозореца откъм улицата. Два от револверите отново лежаха на масата. Струмски се обади:

— Аз ще изляза за десет минути. Не мога да оставя жена си сама.

Искаше да тръгне, но Михо протегна ръка, стисна го здраво и като затвори вратата пред него, каза право в очите му:

— Ти си луд! Ние и без това трябва да се измъкваме оттук заради глупостите на жена ти, а ако отидеш до дома си, значи да влезеш право в устата на вълка.

Струмски го погледна изненадан.

— Мислиш, че са я проследили?

— А къде е сигурността, че не са?

В този миг гръмна далечен залп от пушки.

Загоров се дръпна от прозореца.

— Чухте ли? Започва!

Михо посегна към масата и взе пистолет, сложи го в джоба си, после пристъпи с тежки крачки до тъмния ъгъл на стаята и вдигна една пушка.

— Да вървим!

В гласа му имаше нещо ликуващо. Тримата чакаха този залп. Това беше сигналът. Загоров също сложи пистолет в джоба си и взе пушка от ъгъла.

— Да вървим! — повтори той, но в неговия глас нямаше радост, а твърдо решение на волята да премине всички пътища и пречки, по които може да се стигне до една цел.

Единият беше увлечен от самата борба, от сигналите през нощта, от звъна на оръжието и, може би, от желанието да внушава страх със силата си. Загоров имаше белезите на идеалист, който вижда желаната далечна звезда и преминава през борбата, защото е неизбежна.

Само Струмски се смути. За него сигналът като че ли дойде много рано — или съвсем неочаквано. но тъй също прехвърли през рамо пушка, после изпревари другите и излезе в коридора. Жена му стоеше притисната до вратата. Когато го видя, прехапа ръка, за да не извика. Той се хвърли към нея, прегърна я и заговори развълнувано:

— Защо, защо дойде? Да ми създаваш излишни безпокойства. Ах, колко си неразумна!

Тя прошепна, за да не издаде плача си:

— Не се сърди. Тоя гръм ви вика, нали? Аз ще си отида сама, не се безпокой.

В неудържим порив обгърна главата му и той усети треперещите и устни и сълзите и на лицето си.

Другите двама излязоха мълчаливо в коридора.

Надя Струмска замаяна се дръпна, отвори вратата и избяга. Мина двора, излезе навън и започна да тича до ъгъла на първата пресечна улица. Там се облегна в тъмното на една стена и втренчи очи към вратата, от която някой излезе.

По улицата нямаше никой. Електрическата лампа гореше само на срещния ъгъл. Небето беше звездно и спокойно. Никой път градът не е изглеждал така мълчалив и тайнствен. Сякаш из въздуха се носеше голямото събитие, което трябваше да стане.

Тя се вгледа през сълзи. Под светлината на лампата при срещуположния ъгъл само за миг се мярнаха тримата мъже и се изгубиха в тъмнината. Те отидоха. Тя знаеше къде.

Съкрушена, тръгва с колебливи стъпки. Минава още две напречни улици. Спира и отново тръгва. Беше уморена, но чувстваше, че умората не идеше от пътя. Най-после натисна една врата и влезе в дома си. Съвсем бегло тя забеляза, че един от прозорците на втория етаж светеше.

Те живееха на първия етаж. Слугинята си беше легнала. Надя Струмска запали лампата във вестибюла, към който гледаха вратите на трите стаи. На закачалката над огледалото видя шапката на мъжа си. Спомни си веднага, че той беше излязъл с туристическия каскет. Спря се замислена. Паметта и възстановяваше тръгването на Ася, отново го виждаше. Той се шегуваше. Бяха си казали сериозното. Тя знаеше, че той отива, за да се хвърли през тая нощ в една тежка и неравна борба. Може би нямаше да се върне. Те приказваха върху всичко и бяха решили, че друг път няма — тя с плахия възторг на влюбена, мъжът със съзнанието на борец. И когато тръгваше, оставаше да се пошегуват. Страшното бе изчезнало в думите.

Сега споменът за раздялата я тревожеше. Пустата къща и тая шапка на закачалката направиха очите и да погледнат далече. Мигът на раздялата избяга назад, сякаш не е бил преди четири часа, сякаш тя не беше с мъжа си отново само преди няколко минути. Стори и се, че се връща от погребение. Мъртвецът е заровен, тя влиза в дома, дето той е живял и вижда негов предмет.

Устните и затрепериха от внезапен плач — без сълзи, без глас. Хвърли се към едната врата и влезе в спалнята.

Те бяха женени само от няколко месеца. На масичката до леглото на Ася имаше цветя. На пода върху малкото килимче бяха сложени неговите пантофи с бродерия. Никой не знаеше, че тя сама бе приготвила материята за тях. Спалнята беше в сини тапети, а кристалиновите завеси, балдахинът на позлатения корниз, покривките върху леглата сияеха в снежна белота. Никой не знаеше, че тя от месеци преди сватбата денонощно си бодеше ръцете, за да приготви тези дреболии. Те прекараха две години като годени и тя бе изучила всичко, което той харесва, защото го обичаше дълбоко и беззаветно.

Когато влязоха в своята къща, той я целуна от радост. Тя не беше изпуснала нищо, за да направи жилището по вкуса му. Но от тоя ден той трябваше непрекъснато да я целува. Тая малка, нежна жена със сладки устни, умно чело и прелестна усмивка, посвети живота си на него.

Страшното през тая нощ не дойде неочаквано. Ася беше оценил своята жена и като добър приятел, така че тя знаеше всичко. Тая нощ Ася се хвърляше в една борба, която, според него, беше неизбежна. Тя разбираше много малко от хилядите причини, които той и изреждаше за да я убеди, но неговите думи я вълнуваха и тя обичаше своя мъж точно такъв — идеалист и герой. Имаше понятие какво нещо е бунт срещу едно правителство, което държи в ръцете си всички държавни сили, но тя никога не се разтревожи. Страшното изчезваше във виденията, които и се мяркаха в разпалените думи на мъжа. Тя виждаше ореола на герой върху челото му, не и смъртта. Страшното изчезваше зад хубавите думи.

Лежеше по лице на едно от леглата и цялото и тяло трепереше от мъчителния плач без сълзи и без глас. Тая нощ осъзна страшното, срещу което бе тръгнал Ася. В душата и нямаше разкаяние, че не бе му попречила да тръгне. Тя се тресеше в спазмите на мъчителния плач, като малко дете, внезапно ужасено от страшното, което то е мислило за играчка.

Може би беше вече един или два часа. Зад пердетата, зад стените, там по улиците, из целия град се извършваше мистерията на бунта. До ушите и долитаха далечни пушечни изстрели. Тя лежеше без да долавя признаците на общия ужас, вцепенена от страх за мъжа си. Под прозорците откъм улицата бързо преминаха конници и сега съвсем близо се чуха изстрели.

Тя скочи от леглото, мина в съседната стая през проходната врата, която стоеше отворена, и погледна през прозореца към улицата. На няколко крачки далече видя електрическата лампа, а отсреща — съседните къщи, със спуснати завеси на прозорците, неми и пусти. По улиците нямаше никой, но съвсем наблизо, може би в съседната улица, се водеше същинско сражение. Наведнъж гръмнаха стотина пушки.

Обхвана я несдържаност. Притискаше ръце до гърдите си и търсеше прозорец, откъдето да види какво става. Четирите прозореца на двете стаи, кабинетът и трапезарията бяха откъм улицата. Опита от всеки, но отново виждаше електрическата лампа на улицата и немите, пусти къщи отсреща. Не смееше да запали електричеството из стаите, но когато излезе във вестибюла, видя, че бе забравила там лампата да гори. Бързо я изгаси и погледна към стъклата на входната врата. В тях блестеше светлина. Спомни си за осветения прозорец на втория етаж.

В тоя етаж живееше семейство Здравеви. Методи Здравев, познат адвокат в града, беше приятел от студентство на Ася. Двете семейства, попаднали случайно в една и съща къща, живееха другарски. Госпожа Здравева беше добра приятелка, приказлива и любезна.

Спомни си за нея и изведнъж къщата и се видя по-малко пуста и страшното — по-поносимо. Ако отиде при приятелката, сложила глава на рамото и, тя можеше да заплаче със сълзи и да сподели болката си.

Отвори нетърпеливо вратата и почти изтича по стълбите. Вестибюлът на горния етаж светеше. Надя Струмска потропа на стъклената врата.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух