напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава II


Ако Ася Струмски трябваше да отговори какъв е Здравев, имаше си готов отговор, който можеше да даде без колебание. Той обичаше приятеля си заради неговата общителност, заради веселия му характер, бистрия му ум и безспорната му хитрост, която по никой начин не минаваше границата на честността. Ася се привързваше лесно и много пъти преценяваше работите твърде снизходително. Точно това бяха казали другите, които също можеха да имат мнение за Здравева. През погледа на тия други Здравев добиваше съвсем нов образ. Неговата общителност някои намираха за ловко приспособяване и желание да се харесва, а във веселия му характер откриваха белези на еротични склонности и животинска алчност.

Всъщност Здравев не можеше да бъде покрит с никакво наметало, защото неговите прояви идеха най-неочаквано. Той можеше да бъде и добър и зъл, и веселяк и циник, и всичко се ръководеше от една хитрост, която не знаеше граници, но която му уреждаше богато живота. На тридесетата си година той беше известен адвокат, пет години по-късно — богат човек. Мнозина се учудваха как се постига всичко това и не можеха да налучкат начините. Пътеките на неговия живот бяха направили най-разнообразни зигзаги. Веднъж той е деятел в партиен клуб, друг път е начело на акционерно дружество. Между това се ожени. Още първата година след сватбата се понесоха най-грозни слухове за семейния му живот. Младата жена много бързо направи къщата му весела, но съпругът изглеждаше от най-щастливите. Някои намираха, че той ловко употребява жена си за да завързва полезни приятелства, други намираха, че затваря нарочно очите си, за да не го укоряват за собствените му прегрешения. Той изглеждаше само щастлив съпруг.

Когато Ася и другарите му започнаха подготовленията за бунта срещу властващото правителство, Здравев се присъедини към тях. Някои настояваха за известна предпазливост към него, защото вярваха на слуховете за близките му връзки с хората на правителството, но те срещнаха съпротивата на другите, които виждаха в Здравева най-горещия си привърженик.

Тая нощ Методи Здравев беше изчезнал за всички...

Гърмежите — ту далечни, ту много близки, не спираха.

Надя Струмска потропа втори път. Тя стоеше вече дълго пред стъклената врата на Здравеви. Най-после госпожата излезе и посрещна изплашена и смутена приятелката си. Не изглеждаше да е спала.

— Каква нощ, моя мила! И Методи замина. Какво може да стане! Господин Струмски не е ли долу?

Отвори вратата на една стая и въведе гостенката си. Надя пристъпи прага и се спря учудена. В гостната стая, на едно канапе седеше непознат млад господин, който лениво пушеше цигара.

Госпожа Здравева попита с глас, в който още тръпнеше смущение:

— Не се ли познавате? Господин Младенов. Писател. Не си ли чувала за него?

Господинът стана и се поклони.

— Госпожа Струмска!

Надя не подаде ръка.

Домакинята поясни:

— Господин Младенов е приятел на Методи. Гърмежите го завариха в къщи и аз не посмях да го пусна в такова време да си върви.

Господинът се усмихна:

— За което трябваше да се лишите от съня си.

Седна и зае предишната си уморена поза с цигара между пръстите. Той беше около тридесет годишен, с широки рамене, мургав, със сини очи, имаше хубави устни и две дълбоки бразди от носа към устата, които придаваха на избръснатото му лице ироничен и властен израз.

Госпожа Здравева искаше настойчиво да внуши невинността на късното посещение. Тя говореше и непрекъснато задаваше въпроси. Разбра се, че дори мъжът и помолил господин Младенов да бъде тая нощ в дома му, а сам той заминал по много важна работа за чужбина.

Надя Струмска стоеше неспокойна от нестихналия страх и смутена от чувството, че е извършила нещо неловко. Разкайваше се, че е дошла. Знаеше, че Здравев работи заедно с Ася и очакваше да намери приятелка и участница в страданието си. Сега разбра, че приятелката и няма защо да се тревожи. Господин Здравев заминал за чужбина и се погрижил да не остане жена му сама. Не лъжеше ли приятелката и? Все едно. При нея не можеше да намери успокоение.

Неочаквано писателят се раздвижи, угаси цигарата си и попита:

— Госпожа Струмска изглежда много разтревожена. Сама ли сте, госпожо, тази нощ?

— Да, мъжът ми не е в къщи.

— Заминал?

— Не.

— Из града?

Господинът се облегна на канапето.

— Неприятно наистина! Тия луди хора кой знае какво вършат тази нощ.

— Кои са луди?

— Не мъжът ви, разбира се. Не чувате ли, тая нощ е истински ад из града. Говори се за скорошен преврат. Може би тая нощ са се опитали. Навярно вашият мъж е останал като мен от, предпазливост, у някои познати.

Неговият глас беше суров, когато говореше за другите, и неочаквано ласкав и мек, когато ставаше дума за нейния мъж. Тя не го поглеждаше, но усещаше, че той не снема очите си от нея. Стоеше изтръпнала — насреща госпожа Здравева и се усмихваше. Едва сега забеляза, че домакинята е облечена съвсем леко, с нейната копринена рокля за приеми. Тая жена беше руса, свежа, със силно начервени устни, ръцете и бяха голи и тя, под замъглената от абажура светлина, изглеждаше неприлично сластна.

Стана. Не и се стоеше вече в тая стая. От нейната обърканост, точно в този миг изплува едно енергично чувство. Спомни си думите на господина и почти грубо повтори:

— Кои наричате луди?

Стори и се, че нейният мъж е оскърбен и с неочаквана пламенност, зад която се криеше любов и отчаяние, заговори:

— Тия ли, които жертват живота си тая нощ? Вие сте писател. Много добре. И наричате луди тези, които са идеалисти и герои?

Говореше за множеството, а мислеше само за съпруга си. Той беше идеалист и герой. Собствените и думи я разчувстваха и внезапната пламенност се стопи в неутешима скръб. Очите и се напълниха със сълзи, поиска да си тръгне, но не можа да направи и крачка, седна отново, покри лицето си с ръце и неудържимо зарида.

Младенов стана изненадан и разтревожен. Госпожа Здравева избърза към нея и я прегърна. Господинът заговори меко, сякаш галеше:

— Нима ви оскърбих? Може би се изразих грубо. Но, наистина, помислете, за какво жертват живота си тия хора. Да, те са герои. Вие имате право. Ах, не плачете. Признавам, те са герои и идеалисти. Но за какво е техният героизъм, какъв е идеалът им? Там е разликата между моето и вашето схващане. Аз мисля, че животът е по-ценен, за да не се пропилява в борба срещу едно правителство, да речем.

— Мила моя! — ласкаво шепнеше домакинята и галеше косите на разплаканата.

Надя Струмска се изправи, за миг погледна писателя, после приятелката си. Неволно на устните и се яви лоша усмивка, сякаш искаше да ухапе. В тоя миг тя знаеше съвсем определено за какво друго може да жертва тоя господин живота си и за какво би скърбяла госпожата с голите сладострастни ръце. Не каза дума. Извърна се и тръгна.

Здравева я придружи през вестибюла до вратата. Сложила ръка на рамото и, тя шепнеше:

— Защо не останеш, Надя? Какво ще правиш долу сама? Младенов не искаше да те оскърби, само че той си има съвсем особени мнения. После, помисли, не бих ли се обидила и аз? Та не е ли и Методи в тая работа?

Надя бързо слезе по стълбите. Тя знаеше, че и Здравев е в „тая работа“. Докато отключваше вратата на техния етаж, за първи път се запита:

„Но защо точно тая нощ е заминал?...“

Настъпваше утрото. Нещо извънредно бе станало през нощта и хората, още недоспали, но успокоени малко от светлината на изгряващия ден, подаваха глави из прозорците, излизаха пред дворните врати и търсеха с очи да дойде някой и да им обясни станалото. Някои по-смели тръгваха по улицата, отиваха до ъгъла и поглеждаха.

От различни краища на града долитаха необикновени вълнения и отново прогърмяваха пушки, но тия изстрели приличаха по-скоро на безцелните изстрели от добро настроение. Пред някои врати се събираха съседи.

Надя влезе в спалнята. Тя изглеждаше тъжна и измъчена, но вече не плачеше. Беше разбрала нещо и това и възвърна вътрешните сили, за да гледа на събитията с героично самопожертване. Сега можеше със спокойствие да мисли, че нейният мъж е в огъня на една опасна борба. Дали си струваше да се излага толкова за своите идеи! Думите на писателя не бяха я разколебали. Тя чувстваше малко гордост заради Ася. Но зад това спокойствие, зад това величие на саможертвата се криеше повече мъка. На нея и действаше разликата, която тя направи между писателя Младенов и мъжа си, но тя би умряла същия миг, в който биха и съобщили, че Ася няма да се върне. От тая нощ тя го обичаше с обожание, страх и неукротима мъка.

Нямаше сили да се крепи от умора, но не можеше да спи. Седна на неговото легло и остана неподвижна, чувствителна към всеки шум, който можеше да я предизвести за неговото завръщане.

В тая утрина градът се опиваше от новости. Изведнъж се узна. Имало преврат, който сполучил. По улиците тръгнаха тълпи. Увлечението завлече някои към участъците и казармите, дето си предлагаха услугите на новата власт. Към шест часа се пуснаха вестниците.

Беше хубав, слънчев ден. Оживлението, затворените магазини — придаваха празничност на града. Дали всички се радваха за успеха на заговорниците или бързо се приспособяваха към по-силните! Вестниците даваха подробности за извършеното.

В просъница Надя чуваше шума по улицата. Когато слънцето нахлу в стаята, нейното лице изглеждаше съвсем бледо, а очите и — стъклено неподвижни. Ася и обеща да се върне сутринта. Беше вече обед. Защо не идеше?

Звънецът неочаквано я изпълни с надежда. Скочи и се хвърли към вратата. Беше брат и.

— Тук ли е Ася? — попита той веднага.

Беше възбуден, небрежно облечен, с джобове, пълни с листове хартия, които стърчаха навън. Под шапката му висяха разчорлени коли. Очите му святкаха.

— Бързо, искам да се видя с Ася. Излезе ли? Няма ли го?

Надя Струмска стоеше няма. Нейният брат Слав, журналист по професия, дохождаше много рядко у тях и тя знаеше причината за това. Той и Ася преди много време бяха разговаряли надълго. След това Ася винаги казваше:

— Жалко, но Слав е прекалено гъвкав и чувствителен към политическите бои. Понякога ми е обидно да говоря с него.

Под тия думи почти не се прикриваше дълбокото чувство на презрение и Надя знаеше това. Слав разбираше, че неговия зет не го много обича и не търсеше дружбата му, а във вестника, който редактираше, твърде често не скриваше пренебрежението си към групата, от която произхождаше Ася. Сестрата винаги със съжаление мислеше, че в една бъдеща борба нейният брат и съпругът и ще бъдат противници. Защо сега, в разгара на борбата, Слав търсеше Ася?

Всичките и мисли за тия отношения се стопиха с последния въпрос и отново на лицето и застана безпокойството за съпруга, който още не беше се върнал. Погледна брат си и с един глас, в който тръпнеха плахост и лоши предчувствия, прошепна:

— Ася го няма.

Слав свали шапката си и чорлавата му коса, освободена, настръхна:

— Така си и мислех. Кога излезе?

— Още снощи.

Братът протегна ръце, изпусна шапката и молива, който дотогава въртеше между пръстите си, и като прегърна бурно сестра си, извика:

— Ася ще стане министър. Поздравявам те.

После започна да се разхожда из вестибюла, ръкомахаше и говореше непрекъснато:

— Министър! На, харесва ли ти! Туй-то! Знаех си аз. Хитреци и смелчаци излязоха тия хора. За една нощ пометоха всички пречки. Ах, на мене те много дължат! Аз играех роля с вестника си. Сещаш ли се? Пишех против тях и им се присмивах, за да обезценя значението им. Приспивах вълка, докато те се готвеха да го хванат за шията. Но тая сутрин свалих маската си. Сега всички знаят, че и аз съм с тях. Гледаш ли? На, чети.

Той извади от джоба своя вестник и го подаде на сестра си, без да спре:

— С Ася трябва да разменим само две думи, за да се разберем. После той трябва само да ме слуша. Ах, да не изпорти работата със своя характер. Не знаеш ли де мога да го намеря? Министър се става много лесно и — никак. Аз трябва да говоря с Ася. А, не знаеш ли де може да бъде?

Надя едва се държеше на краката си. Думите на брата я замайваха. Тя чу само едно — те сполучили. Всичко е свършено вече. Ужасът е минал. Ако Ася оцелее, доброто се връща, техният дом ще блесне, тя ще плаче от щастие, ако е оцелял и се върне здрав и жив.

— А — викаше братът, — не знаеш ли де може да бъде?

— Снощи той беше със своите приятели Загоров и Михо...

Слав махна ръка с отегчение.

— Ах, Михо! Остави този грубиян. Той е убит. За него научих.

Надя Струмска изведнъж изчерпи всичките си сили, нозете и се прегънаха и тя падна на пода. Приятелят на нейния мъж убит! Какво е станало с Ася?

Журналистът се изплаши за миг, наведе се над сестра си, повика слугинята. Бързо пренесоха госпожата в спалнята. С това Слав помисли, че е задоволена нуждата от неговите грижи. Той беше толкова зает с мисли и планове, че не можеше да отделя много време за един случай, който веднага прецени като женска слабост.

Тоя човек беше пълна противоположност на сестра си. Нисък, груб, с червени къси ръце, с мръсна къдрава коса, с дебели меса по бузите, които правят да изглежда лицето на пластове, гъвкав, винаги зает с мисли, които го увличаха дотам, че ръкомахаше и си говореше сам, седеше неспокойно или непрекъснато крачеше, натежал от книги и хартии, които стърчаха от джобовете му. Той имаше грозен изглед, който не би оставал в паметта, разсеяна от непрекъснатите му движения, ако не го издаваха очите, които, при всички изрази на лицето, не можеха да скрият неговата същност на хитрец и циник.

Слугинята намокри челото на припадналата и тя се пробуди, но тъй както би се се пробудил мъртвец — бледа, вкочанена, безсилна.

Слав крачеше из спалнята, махаше ръце, говореше си нещо; когато погледна сестра си, той повдигна рамене и неочаквано излезе.

Надя остана в леглото с очи впити във вратата.

Минаваха часове. Тя не помръдна. Една страшна скръб бе помрачила тая малка, нежна жена. Във втренчените очи минаваха видения. Тя виждаше убит добрия и смел Михо и до неговото грамадно тяло — едно петно кръв. Взираше се обезумяла, петното пак се явяваше, добиваше формата на паднал човек. Тя затваряше очи и трепереше. Не смееше да помисли кой е другият паднал, но с цялото си същество чувстваше ужаса — нейният мъж.

Вече се свечеряваше. В стаята потъмня. Тя не отмахваше очи от вратата. Лежеше неподвижна, като мъртва, и гледаше.

Най-после вратата се отвори и на прага се изправи Ася, осветен зад гърба от лампата във вестибюла.

Нейното лице потрепери. Вик се изтръгна от гърдите и. В очите бликнаха изобилни сълзи. Тя протегна ръце.

Ася пристъпи към нея. Той не идеше изпълнен с възторг от победата. Дрехите му бяха изцапани, лицето — прашно и бледо. Приличаше на човек, който е вървял без почивка сто дни и нощи. Той се залюляваше, протягаше ръце и търсеше опора. Вървеше сякаш на сън, не виждаше жена си. Направи още една крачка, коленете му се прегънаха и той се строполи до леглото.

Тя скочи бързо, запали лампата, хвърли се към него. Ася лежеше неподвижен, с мъртво бледо лице, върху което мрежа от жили издаваше неестествено напрежение.

— Ася! Ася! — промълви тя.

Той не мръдна. От умора, от непрекъсната нервна възбуда през нощта и деня или от някаква внезапна болест, той бе получил припадък и лежеше като мъртъв. Надя повика слугинята. Прати за лекар.

Между това Слав пак дойде. пренесоха Ася в леглото. Журналистът не скри незадоволството си.

— Точно сега не трябваше да се разболява.

Той смяташе, че за нищо ще изпусне момента. Това нещо беше важно, съдбоносно и за него болестта трябваше да почака. Не можеше да си намери място от яд.

Дойде лекарят. Болестта на Ася го учуди. Безсъмнено изтощени бяха нервите, но случаят беше необикновен, съвършено непознат.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух