напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава V


Вече два месеца, всеки ден или през ден, Слав дохождаше у Струмски. Позвъняваше, слугинята отваряше, после се показваше Надя.

— Е — питаше Слав, мигаше и правеше нервни знаци с пръсти.

Той питаше винаги за едно и също нещо и винаги сестрата отговаряше:

— Нищо ново.

Тя изглеждаше измъчена, плаха, сякаш в къщата имаше смъртни.

Братът измърморваше:

— Дявол знае какво значи това!

И си отиваше ядосан, без да влиза.

Откакто се върна след нощта на преврата, Ася Струмски боледуваше. През това време ставаха работи, които трябваше да се използват. Слав виждаше, че всичките му усилия отиваха напразно. Той приспособи вестника си към новата власт, без да има никаква полза от това. Мислеше, ползата ще дойде чрез зетя му, но неочакваната болест разруши всичко. Групите, съставящи силата на правителството, се разединяваха и непрекъснато се караха, всеки ден можеше да се очаква комбинация, при която в състава на правителството да влязат нови хора. Слав доста често споменаваше името на зетя си във вестника, но от страна на Струмски не получаваше никаква подкрепа.

Ася лежа цял месец в истински сън. Когато се събуди, беше се преобразил. Физически не страдаше от нищо, а стоеше унил, кротък и бездеен. Слав има един разговор с него. Изложи му плана си. Ася, според него, трябваше да вземе участие в политическия живот, да влезе в правителството, изобщо да си получи дяла от властта, която извоюва с другарите си. Журналистът мислеше зетя си здрав и разумен и му говореше съвсем направо. Ася отговори и тогава се разбра, че той съвсем не беше още здрав. Слав го помисли дори за малко побъркан. На блестящите предложения на журналиста, без вълнение и без огън в очите, Ася отговори:

— Кой ти каза, че имам още право на дял? Моят дял беше да изпълня гражданския си дълг! Аз мисля, че го изпълних.

На пръв поглед тия думи не издаваха нищо ненормално. Имало е някога и хора, които са жертвали живота си за втълпен някакъв дълг, а след това се отдавали на личните си грижи. Но днес — Слав изгледа зетя си учуден, после се извърна и смигна на сестра си. За него беше безсъмнено, че един човек, който може днес да говори така, е загубил нещо от разума си.

Надя почти не се вслушваше в политическите разговори на мъжете. След като страшното мина, тя мислеше само за дома си и за любимия мъж. Но и тя не можеше да каже, че всичко върви наред. От един месец, откакто Ася се пробуди и божем оздравя, тя много често го гледаше с учудени очи. В неговото държание имаше нещо необяснимо, което я хвърляше в тревога.

По цели дни той стоеше кротък и тъжен на стола в своя кабинет. В нея накипяваше жажда за ласки, отиваше при него и бурно започваше да го целува. Той не помръдваше, лениво повдигаше ръка и галеше косата и, докато тя го изгаряше с целувките си. Той приличаше на жив труп. Духовно или физически беше загубил нещо. Тя се отдръпваше и го гледаше изплашена. Какво му бе станало? Дали не я обича вече? Не, той и говореше нежно, гледаше я влюбено, само неговите ръце и устни бяха като парализирани. Устните му трепваха и едва прикриваха дълбоко и непоносимо страдание. Какво имаше, от какво се измъчваше той?

Понякога тя мислеше за съмненията на брат си. Не беше ли загубил Ася нещо от своя разум? В минути на такова подозрение тя сядаше при него и го караше да говори. Съмнението и бързо изчезваше. Той говореше умно, трезво и спокойно. Думите от неговите уста изглеждаха по-хубави и по-чисти. Приличаше на проповедник. Лицето му сияеше.

Те говореха за своя дом, за политика, за неговите приятели. Нищо неразумно не издаваха думите му. Но това не я успокояваше. В душата и се отваряше рана. Тя се питаше след такива разговори — тогава защо? Тоя въпрос тя споделяше само със себе си, но той стоеше отпечатан на лицето и, вълнуваше сърцето, тръпнеше на устните.

Ден и нощ тя се топеше от желания, които кръвта събуждаше, и напразно се питаше защо нейният мъж не ги забелязва. Стана нервна, понякога бурна и после мъчително примирена. Тя беззаветно обичаше мъжа си и получаваше истерика в самотни минути, когато мислеше, че той е жив труп.

Един ден, след като отново беше питал за положението на Ася и си тръгваше ядосан, пред външния вход на къщата Слав срещна Здравева.

Другарят на Ася, заминал преди преврата за някъде, беше се върнал петнадесет дни по-късно и името му някак изведнъж зашумя. Отначало се чу, че е дошъл. После във вестниците запитаха де е бил. След това излезе една статия за него и за мисията му в чужбина. Излезе, че е имал мисия да подготви чуждото обществено мнение. Никой не се сети да попита кой го е пратил, но мнозина похвалиха постъпката му. Всеки ден за него се пишеше нещо. Но сред псувните и похвалите името му ставаше все по-известно.

Журналистът се поколеба и изведнъж протегна ръка.

— Хо, хо — извика Здравев, — гледай ти, хубава среща. Къде си бил, при зетя ли? Как е той? Не се вижда.

Той говореше високо и като на близък с предимството на високопоставен. Журналистът знаеше точно с кого приказва — за него Здравев беше един политически играч, който, след като бе избягал през нощта, когато е трябвало да изложи живота си, сега използва връзките си със заговорниците, приписва си заслуги и безогледно се натрапва в първите редове. Но в него имаше нещо, което караше хората да си спестяват чувствата, почти да му се усмихват и без колебание да му дават път. Точно това почувства и Слав. Отначало му се искаше да ужили дебелака, ала неочаквано му се усмихна, после му дойде идея.

— Знаете ли — каза той, — добре е да ме поканите горе у вас. Имам да ви направя предложение.

Здравев отпусна тежката си ръка на рамото му:

— Надушваш ти къде зимуват раците.

Журналистът изглеждаше съвсем малък пред тоя дебел и едър човек. По никакъв начин не му се искаше да се продаде евтино, но Здравев просто го увличаше. Двамата влязоха в къщата.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух